Решение № 5817 от 17.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 14016/2015 г.

Решение № 5817 от 17.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 14016/2015 г., IV о., докладчик председателят Аделина Ковачева Производството е по реда на чл. 208 във връзка чл. 132, ал. 2, т. 5 АПК. Образувано е по касационна жалба от Георги Кръстев Тончев чрез процесуалния му представител - адвокат Нина Ангелова Илиева против решение № 383 от 20.10.2015 г. по адм. дело № 470/2015 г. на Административен съд - Велико Търново. С него е отхвърлена, като неоснователна жалбата му против Акт за установяване на публично държавно вземане № 01-6500/11333 от 20.03.2014 г. на заместник-изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие. Правят се възражения за наличие на трите отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. От обстоятелствената част на жалбата обаче могат да се изведат само доводи за противоречие с материалния закон и необоснованост. Ответните страни - директор и заместник-директор на ДФЗ изразяват чрез процесуалния си представител становище за неоснователност на касационната жалба. Участвалият в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Мотивира се, че актът е издаден от заместник-изпълнителния директор при условията на делегирани права, което е допустимо съгласно разпоредбата на чл. 166, ал. 2, изр. последно от ДОПК. Налице е влязло в сила уведомително писмо за прекратяване на поетия агроекологичен ангажимент по мярка 214 АЕП, което е предпоставка за възстановяване на получените от правоимащото лице суми. Не е налице хипотезата на чл. 80 от Регламент № 1122/2009 г. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Производството пред административния съд е по реда на чл. 145 и следващите от АПК при условията на повторност. Образувано е по жалба, подадена от Георги Кръстев Тончев против Акт за установяване на публично държавно вземане № 01-6500/11333 от 20.03.2014 г. на заместник-изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие. С него на основание чл. 27, ал. 3 и 4 ЗПЗП е установено публично държавно вземане, представляващо изплатена субсидия по мярка 214 АЕП за кампании 2008 и 2009 г. в размер на 182349.52 лева. В акта са изложени мотиви и са диференцирани сумите по години: 174127.71 лева за 2008 г. и 8221.81 лева за 2009 г. Възраженията са конкретизирани в хода на съдебното производство и са в четири насоки: липса на материална компетентност на издателя на акта, водеща до неговата нищожност; липса на мотиви, съставляващи порок във формата; неспазване на административнопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон - отменителни основания по смисъла на чл. 146, т. 1, 2, 3 и 4 АПК. Част от доводите са изцяло насочени към оспорване на уведомителното писмо, с което е отказано финансово подпомагане за кампанията през 2010 г. и е прекратен поетият агроекологичен ангажимент. От приложената административна преписка, съдът е установил, че с уведомително писмо № 01-6500/11333 от 18.10.2012 г., изпълнителният директор на ДФЗ на основание чл. 18, ал. 3, т. 3 от Наредба № 11/2009 г. е отказал финансово подпомагане за кампания 2010 г. и е прекратил агроекологичния ангажимент по направление "Възстановяване и поддържане на затревени площи с висока природна стойност". Причина за отказа и прекратяването на поетия ангажимент е установеното нарушение на изискването на чл. 24, ал. 2 от същата наредба - намаляване на заявената площ с 10.92 % вместо с нормативно допустимите 10%. Уведомителното писмо е обжалвано от бенефициента с твърдения за нищожност и унищожаемост и по жалбата е образувано адм. дело № 203/2014 г. на Административен съд - Велико Търново. При извършена служебна справка за процесуална допустимост на жалбата, съдът е приел същата за просрочена в частта й, в която се претендира отмяна на акта, като унищожаем и с определение от 24.04.2014 г. е прекратил производството в тази му част. Продължил го е само в частта му, в която се твърди нищожност на писмото, доколкото искането за обявяване на нищожност не е обвързано със срок - чл. 149, ал. 5 АПК. Разгледал е висящия спор по същество при изследване наличието или липсата на отменителните основания по чл. 146 АПК. С решение № 330 от 16.07.2014 г. е приел жалбата за неоснователна и е отхвърлил оспорването за обявяване нищожността на уведомителното писмо. Решението не е обжалвано и е влязло в сила. При тези данни по делото и прилагайки установената вече съдебна практика в аналогични хипотези, съдът е обсъдил задълбочено всички възражения на жалбоподателя. Приел е, че в хипотезата на чл. 166, ал. 2, пр. второ от ДОПК, изпълнителният директор на ДФЗ има правомощие да определи орган, който да издава актовете за установяване на публични държавни вземания. Той е определил, като такъв заместник-изпълнителния директор. Приложените в тази насока писмени доказателства установяват по безспорен начин компетентността на заместника да издава такива актове. Бенефициентът е надлежно уведомен за започналото производство по чл. 166 ДОПК, с което са спазени изискванията на АПК. Анализирайки съдържанието на акта, съдът е направил обоснован извод за наличието на достатъчни и убедителни мотиви за установеното вземане. Съобразил е, че не е налице и материална незаконосъобразност, тъй като с влязъл в сила акт е прекратен поетият петгодишен ангажимент, което съставлява нормативна предпоставка за издаване на последващия го АУПДВ. На последно място е развил и доводи за неприложимост в конкретната хипотеза на чл. 80 от Регламент № 1122/2009 г. Не е разгледал възраженията срещу прекратяването на ангажимента, доколкото те са били предмет на самостоятелно производство, приключено с влязло в сила решение за отхвърляне на жалбата срещу уведомителното писмо. Въз основа на всички изложени съобръжения, съдът е приел жалбата срещу АУПДВ за неоснователна и я е отхвърлил. Така постановеното решение е правилно. В касационната жалба под формата на касационни доводи се повтарят възраженията, направени и в първоинстанционното производство. На първо място се оспорва материалната компетентност на заместник-изпълнителния директор да издаде установителния акт. Възражението е неоснователно, като развитите в тази насока мотиви от първоинстанционния съд не следва да се повтарят. Същите са законово обосновани с правилото на чл. 166, ал. 2, предложение второ от ДОПК, предоставящо на законово ниво право на ръководителя на администрацията, какъвто е изпълнителният директор на ДФЗ, изпълняващ и функции на Разплащателна агенция, да определи орган, който да издава АУПДВ. Това е направено със заповед № 03-РД/2866 от 12.11.2013 г., в чиято т. 3 е вписано правомощие на заместник-изпълнителния директор да издава и подписва актовете по всички схеми и мерки за директни плащания по чл. 1 от Наредба № 5/2009 г. Неоснователно се твърди, че доколкото ангажиментът е поет през 2008 г., той не попода в приложното поле на чл. 1 от наредбата, която е от 2009 г. Заявяването на искане за извършване на агроекологични плащания е уредено първоначално в чл. 1, т. 6 от Наредба № 107/20006 г. От 1.03.2009 г., тя е отменена и вместо нея е приета Наредба № 5/2009 г. В чл. 1, т. 25 е включена и мярка 214 "Агроекологични плащания" от ПРСР 2007-2013 (АЕП). Оспореният акт е издаден във връзка с тази мярка и попада в кръга на компетентност, определен в т. 3 от Заповед Д 03-РД/2866 от 12.11.2013 г. Съдържанието на същата заповед и представения по делото протокол № 54 от заседание на управителния съвет на фонда за избор на Николай Дачев за заместник-изпълнителен директор са достатъчни доказателства за наличието на материалната му компетентност. Това води до неоснователност на твърденията в касационната жалба, че цитираната в първоинстанционното решение съдебна практика касаела други хипотези и била постановени при други доказателства. Второто възражение е за противоречие на първоинстанционното решение с материалния закон, поради неприложимост на разпоредбата на чл. 18, ал. 3, т. 3 от Наредба № 11 за правоотношения, възникнали преди приемането й. Възражението е неоснователно. Касае се за поет пет годишен агроекологичен ангажимент, който съгласно нормата на чл. 7, ал. 1 от Наредба № 11/2009 г. се изпълнява за период от пет последователни години. Видно от нейната ал. 2 през първата година се кандидатства със заявление за подпомогне, а през всяка от следващите години, се кандидатства със заявление за плащане. Сроковете, условията и реда прилагане на мярка 214 са уредени именно в тази наредба, която има действие от момента на обнародването й в ДВ, бр. 29 от 17.04.2009 г. От този момент тя е задължителна за прилагане, както от бенефициентите, така и от ДФЗ. Поради това е необосновано твърдението, че в случая е придадена обратна сила на наредбата, каквато не е предвидена в нея. Относно приложимостта на правилата на наредба № 11/2009 г. при прекратяване на ангажименти, поети преди обнародването й, вече е формирана съдебна практика - решение № 7519 от 22.06.2015 г. по адм. дело № 5269/2015 г. на ВАС, четвърто отделение и решение № 8062 от 1.07.2015 г. по адм. дело № 10055/2014 г. на ВАС, трето отделение. Следващото възражение в касационната жалба е за неправилни изводи на административния съд за неприложимост на 80, ал. 3 от Регламент № 1122/2009 г. То се базира изцяло на твърдения за грешни данни при определянето на окончателния временен слой, допустим за подпомагане, които не е можело да се установят по разумен път от земеделския производител при подаването на заявление за плащане за 2010 г. Подобни възражения са относими към производството по издаването на административния акт за отказ от подпомагане за кампания 2010 г. и прекратяване на агроекологичния ангажимент. Именно там е изследван основният въпрос дали е налице разминаване на одобрената площ със заявената през 2010 г. повече от 10%. Той е бил предмет на доказване и съответно на анализ в производството по оспорване на уведомителното писмо. Съдът на стр. 7 от решение № 330 от 16.07.2014 г. по адм. дело № 203/2014 г. се е позовал в тази връзка на прието заключение на съдебно-техническа експертиза. Предмет на проверка от вещо лице е бил процентът на припокриване между референтните и заявените през 2010 г. парцели, при която са потвърдени изводите на административния орган за припокриване само на 89.08% от площите. Това е дало основание на съда да приеме, че административният акт за прекратяване на ангажимента е издаден при липса на допуснати нарушения от администрацията, както на производствените правила, така и на материалния закон. Този въпрос не може да бъде повторно пререшаван в производството по оспорване на акта за установяване на публично държавно вземане, но вече под формата на искане за прилагане на чл. 80, ал. 3 от посочения регламент. По тези съображения касационната жалба е неоснователна. Постановеното решение е правилно и следва да се остави в сила. Юрисконсултско възнаграждение в полза на ответните страни не се присъжда, тъй като не е поискано за това производство. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение