Решение № 7261 от 30.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5068/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. А. М., гражданин на Сирия, чрез адв. Чечкова, срещу Решение 2248/10.03.2025 г., постановено по адм. д. 364/2025 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му срещу Решение 1100 от 30.01.2025 г. на председателя на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) при МС, в частта на отказан хуманитарен статут. С касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че съдът не е обсъдил и анализирани всички факти и обстоятелства от съществено значение, за да бъде преценена необходимостта от предоставяне на хуманитарен статут. Изложени са подробни аргументи за наличието на данни за заплахи срещу живота и личността на касатора предвид продължаващия въоръжения конфликт в страната по произход, респ. за наличието на основанията за предоставяне на международна закрила по чл. 9, ал. 1, т. 3 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/. В съдебно заседание касаторът, представляван от адв. Косарова, моли за отмяна на обжалваното съдебно решение. Ответникът - председател на ДАБ, чрез юрк. Хичовски, изразява становище за неоснователност на жалбата и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура на Република България дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, и съобрази становищата на страните, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от легитимирана страна и против подлежащ на оспорване съдебен акт, а по съществото ѝ съобрази следното: Предмет на съдебен контрол пред първоинстанционния съд е било Решение 1100 от 30.01.2025 г., издадено от председателя на ДАБ, с което, на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от ЗУБ, на С. А. М. е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Със съдебния акт, в обжалваната част, е отхвърлена жалбата на лицето срещу посоченото решение, в частта, с която му е отказано предоставяне на хуманитарен статут. В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила. За да отхвърли жалбата, съдът е приел, че решението е издадено от компетентен орган, при спазване на предвидената от закона писмена форма, без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Първоинстанционният съд е споделил извода на административния орган за липса на материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут на чужденеца, като е съобразил, че от него не се твърди в държавата по произход да е изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, или изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, каквито предвижда разпоредбата на чл.9, ал.1, т.1 и т.2 от ЗУБ. Няма изложени твърдения и за наличие на обстоятелства като предвидените в чл.9, ал.6 и ал.8 от ЗУБ. Формиран е извод, че в случая не са установени тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилното лице поради безогледно насилие в Сирия, в т.ч. и такива, посочени в Решение от 17 февруари 2009г. на Съда на Европейския съюз по дело С-465/07. Визираните хипотези в решението на СЕС не са налице, тъй като споделената пред интервюиращ орган на ДАБ информация за личното положение на жалбоподателя, както и останалите данни и доказателства за актуалната обстановка в Сирия, не водят до извод, че към настоящия момент на цялата й територия е налице конфликт и то такъв, достигащ до ниво, пораждащо сериозни и потвърдени основания да се смята, че търсещият закрила, върнат в конкретен регион в посочената страна, поради самия факт на присъствието си на територията се излага на реална опасност да претърпи тежки заплахи срещу живота или личността си. В тази насока е съобразено от съда и че самият жалбоподател не споделя конкретни обстоятелства, които да са представлявали непосредствената заплаха за живота и сигурността му в Сирия. Не е посочил да е жертва на насилие и да са били отправяни заплахи срещу него или семейството му. Според съда, не са налице основанията за прилагане на принципа "забрана за връщане", заложен в член 33, параграф 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и в чл. 4, ал. 3 от ЗУБ. Няма фактически обстоятелства, които да налагат извод, че ако жалбоподателят бъде върнат обратно в Сирия има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение. Решението е правилно. При постановяване на съдебния акт не са допуснати нарушения, съставляващи касационни основания, които да налагат отмяната му. Настоящата инстанция споделя мотивите изложени от решаващия състав, който е обсъдил всички относими към спора факти и обстоятелства, като правилно е приложил материалния закон. В случая, както правилно е приел административният съд, не се установява чужденецът да е бил принуден да напусне Сирия поради реална опасност от изтезание, нечовешко или унизително отношение, смъртно наказание или екзекуция или други тежки посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗУБ. В процесния административен акт е налице подробно обсъждане на ситуацията в страната по произход и е формиран обоснован извод, възприет и от съда, че спрямо С. А. М. не са налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. В тази насока е съобразено и тълкуването, дадено с решението на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/07, на чл. 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с чл. 2, буква д) от същата директива. Съобразно разрешението, дадено с посоченото решение на СЕС, съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение характеристики; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. В случая тези критерии не са изпълнени, като настоящият състав изцяло споделя приетото от административния съд относно ситуацията в Сирия, както и изводът, че в случая не е налице основание за предоставяне на хуманитарен статут в специалната хипотеза на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Същевременно, търсещият закрила не сочи данни, които да се интерпретират като състояние на реална опасност, насочена пряко към личността му. Правилен е и изводът на съда, че административният орган е постановил решението си в съответствие с материалния закон, базирайки се на обстановката в страната по произход на чужденеца, която не разкрива такава висока степен на обществена опасност, че да се наруши принципа non refoulement - забрана за връщане по смисъла на чл. 4, ал. 3 от ЗУБ и чл. 33, ал. 1 от Женевската конвенция от 1951 г. По гореизложените съображения решението следва да бъде оставено в сила, като постановено в съответствие с материалния закон. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, осмо отделение,