Решение № 3312 от 11.03.2013 г. на ВАС по адм. д. № 12807/2012 г.

Решение № 3312 от 11.03.2013 г. на ВАС по адм. д. № 12807/2012 г., IV о., докладчик председателят Диана Гърбатова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Богдан Борисов Богданов, Николай Борисов Богданов, Румен Генадиев Стоичков и Веселина Генадиева Методиева, подадена чрез адвокат Добрева, против решение № 4254 от 23.07.2012 г., постановено от Административен съд - София-град, второ отделение, 23 състав, по адм. д. № 3441/2011 г. С жалбата и с уточнение на касационната жалба се релевират касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Според жалбоподателите решението е необосновано и незаконосъобразно. Касаторите твърдят, че решението е порочно, защото потвърдената от съда заповед е нищожна, издадена от некомпетентен орган, поради това, че в конкретния случай ЗСПЗЗ е неприложим като реституционен закон, тъй като по делото било установено, че отчуждаването на процесния недвижим имот е станало по други закони. Считат, че в случая приложими са ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Наред с твърденията за нищожност излагат и твърдения за материална незаконосъобразност на изводите на съда относно обстоятелството, че процесния имот е застроен. Молят Върховния административен съд да отмени обжалваното решение. Ответникът - кметът на Столична община - Район "Надежда" изразява становище за неоснователност на касационната жалба в подаден писмен отговор, с който претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за липса на посочените касационни основания и за неоснователност на касационната жалба, като е изложил, че постановената заповед не е нищожна, защото е извън компетентността на съда е да установява кой е приложимият в случая реституционен закон. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежни страни в срока, визиран в чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение № 4254 от 23.07.2012 г. по адм. д. № 3441/2011 г. е отхвърлена като неоснователна жалбата на настоящите касационни жалбоподатели срещу Заповед № РД-09-162/6.04.2011 г., издадена от кмета на Район "Надежда" - Столична община, с която на основание чл. 11, ал. 4, вр. чл. 14, ал. 4 и чл. 13а от ППЗСПЗЗ е одобрено Решение по искане вх. № АС-94-Н53/19.04.2007 г. за имот пл. № 40042, м. "Складова зона Илиянци - Връбница" по плана на гр. София, с което решение е определено, че същият имот, с площ от 1466 кв. м., попадащ в кв. 1, УПИ ХII "Централен кооперативен съюз", е изцяло застроен. За да достигне до този правен резултат Административният съд София - град на първо място е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, по предвидения от закона ред и форма, при спазване на процесуалните правила и при правилно установяване на фактите. Относно възражението за нищожност на административния акт, поради неприложимост на ЗСПЗЗ като реституционен закон, съдът е счел, че неговата преценка е ограничена до това правилно ли е била определена цялата площ от процесния имот като застроена, но не и да преценява кой е приложимият реституционен закон. Приел е, че не следва да се произнася по възражението за неприложимост на ЗСПЗЗ и поради това, че същото е направено за първи път след приключване на устните състезания, при което е налице недопустимо разширяване предмета на спора, въведен с жалбата. Въпреки това съдът е изложил, че противно на твърденията на жалбоподателя, от събраните по делото доказателства не може да се направи категоричен извод дали процесният имот е бил отчужден от наследодателя на жалбоподателите по реда на благоустройствените закони, посочени в ЗВСОНИ, както твърдят те, и дали за същия е било заплатено обезщетение, респективно кой е приложимият реституционен закон. Относно материалната законосъобразност на административния акт съдът е приел, че реализираното фактическо строителство в процесния имот е реално осъщественото комплексно мероприятие съгласно регулационното отреждане, посочено от вещите лица и то е от характера, визиран в § 1в от ДР на ППЗСПЗЗ, вр. чл. 11, ал. 2, т. 2 ППЗСПЗЗ - терен отреден за обществено мероприятие, което е изцяло реализирано. Съдът е цитирал практика на Върховния административен съд, съгласно която Централен кооперативен съюз представлява съвкупност от сгради, техническа инфраструктура и озеленяване. Също така съдът е приел, че разпоредбата на § 1в, ал. 3 от ДР на ППЗСПЗЗ, на която се позовава жалбоподателят е неотносима към чл. 11, ал. 4, защото същата касае правата на ползвателите по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, каквато хипотеза в случая не е налице. При осъществената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби. Атакуваното съдебно решение е правилно и при постановяването му не са осъществени нарушения, представляващи касационни основания, които изискват отмяната му. Въз основа на цялостно изяснената фактическа и правна обстановка, след обсъждане доводите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е произнесъл законосъобразно решение, което следва да остане в сила. Съдът точно е констатирал, че оспорения административен акт е издаден от компетентен орган, по предвидения от закона ред и форма, при спазване на процесуалните правила и при правилно установяване на фактите. Освен това първоинстанционният съд е изследвал относимата правна норма на чл. 11, ал. 4 от ЗСПЗЗ, според която кметът на съответната община одобрява решението на техническата служба на общината, с което съгласно техническите правила и норми се определя застроената, съответно свободната от застрояване част от имота. Верен и обоснован е изводът на съда, че в това производство не се обсъждат въпроси, свързани със собствеността и възможността за възстановяването й, поради което подлежат на установяване само фактите, касаещи наличие на застрояване на имота, като по отношение на възстановената собственост се произнася ОС "Земеделие" с решението си по чл. 11, ал. 1 от ППЗСПЗЗ. Първоинстанционният съд законосъобразно е приел, че производството по чл. 11, ал. 4 от ППЗСПЗЗ предхожда издаването на скица и удостоверение по чл. 13, ал. 4, 5, 6 от ППЗСПЗЗ и видно от заключението на назначените две СТЕ, процесният имот е застроен и мероприятието, за което е бил отреден имотът, е реализирано. В тази връзка правилно е прието в мотивите на обжалваното решение, че в случая е ирелевантно обстоятелството дали построените сгради в имота са сглобяеми или са масивни сгради - така са отразени на скицата на вещото лице и какъв е начинът за закрепването им към земята, които обстоятелства се обсъждат от компетентния орган - Общинската служба по земеделие при произнасяне по въпроса по възстановяване на собствеността на земята. Относно намиращата се между сградите транспортна площ, първоинстанционният съд правилно е установил, че същата е павирана и е технологично и функционално свързана с всеки от изградените складове, които се обслужват и снабдяват чрез тази транспортна площ. Обоснован е изводът на съда, че § 1в, ал. 3 от ДР на ППЗСПЗЗ, на която се позовава жалбоподателят е неотносима към чл. 11, ал. 4 от същия правилник, защото касае правата на ползвателите по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, каквато не е настоящата хипотеза. От друга страна разпоредбата на § 1в, ал. 1 ППЗСПЗЗ е категорична, че строителни дейности, които не позволяват възстановяване на собствеността, са: наземни, подземни и подводни сгради, постройки, пристройки, съоръжения, пътища, жп линии и др. Неоснователен е и доводът на касатора за нищожност на оспорената заповед, поради неприложимост на ЗСПЗЗ като реституционен закон, респективно некомпетентност на органа, издал административния акт. Съгласно разпоредбата на чл. 15, ал. 5 ППЗСПЗЗ, на която касаторът се позовава, когато се установи, че заявлението за възстановяване на собствеността се отнася за земя, която е била одържавена и подлежи на реституция по други закони, заявлението се изпраща на компетентните органи. В конкретния случай оспорената заповед е постановена в рамките на междинното производство по чл. 11, ал. 4 от ППЗСПЗЗ, предхождащо издаването на скица и удостоверение по чл. 13, ал. 4, 5, 6 отППЗСПЗЗ и подаването на заявление по чл. 13, ал. 1 ППЗСПЗЗ, в което както вече се каза не се обсъждат въпроси, свързани със собствеността и възможността за възстановяването й, поради което подлежат на установяване само фактите, касаещи фактическото положение - наличие на застрояване на имота. Разпоредбата на чл. 15, ал. 5 от ППЗСПЗЗ е приложима едва при възстановяването на претендираното право на собственост по чл. 13, ал. 1 ППЗСПЗЗ, каквато не е настоящата хипотеза. В случая не е налице и втората предпоставка за приложение на чл. 15, ал. 5 от ППЗСПЗЗ, защото както правилно е приел административният съд, от събраните по делото доказателства не може да се направи категоричен извод, дали действително процесният имот е бил отчужден от наследодателя на жалбоподателите по реда на благоустройствените закони. Съобразно приетото заключение на вещото лице Владимиров по СТЕ в Район "Надежда" - СО има данни за преписка № 23/1953 г. - Протокол от 28.11.1953 г. за оценка на имотите, които се отчуждават, както и, че отчуждаването се извършва на база утвърден със Заповед № 1816/21.03.1953 г., улично - дворищно регулационен план на с. Връбница за ЦКС, но плановете и заповедта не са налични. Така установеното потвърждава изводът, че по делото липсват категорични доказателства дали действително процесният имот е бил отчужден от наследодателя на жалбоподателите по реда на благоустройствените закони. Същественото в случая е това, че процесната заповед е постановена в процедура по издаване на претендирани от самия жалбоподател Николай Борисов Богданов скица и удостоверение по чл. 13 от ППЗСПЗЗ, което обстоятелство се установява по безспорен начин от приложената към преписката негова молба от 19.04.2007 г. В същия смисъл е и приетото като доказателство и неоспорено от жалбоподателите Удостоверение от 16.04.2007 г., издадено от началника на ОСЗГ "Нови Искър", от текста на което е видно, че се издава на Николай Борисов Богданов, в уверение, че съгласно одобрената карта на бившите собственици на земеделски земи в землището на Връбница имот кад. № 40042, к. л. 118 е регистриран като собственост на наследници на Богдан Стоичков Иванов по заявление вх. № Вр-134/7.02.1992 г., което следва да послужи за издаване на удостоверение по чл. 13, ал. 4, 5 и 6 от ППЗСПЗЗ за постановяване на решение от ОСЗГ. Следователно жалбоподателите в настоящото производство чрез наследникът Николай Борисов Богданов са инициирали процедура по възстановяване на процесния имот като земеделска земя през 1992 г. чрез подаване на горепосоченото заявление по реда на ЗСПЗЗ, по което се произнася съответната Поземлена комисия - сега Общинска служба по земеделие. Оттук следва, че издадената заповед от кмета на Район "Надежда" - СО не е нищожна, тъй като съставлява част от описаното по- горе производство по възстановяване правото на собственост върху имоти - бивши земеделски земи, които сега са в границите на урбанизирани територии, въз основа на поисканото удостоверение и скица по чл. 13 от ППЗСПЗЗ. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че оспорената заповед, с която е одобрено решението на техническата служба в общината в този смисъл, правилно е счетена от първоинстанционния съд за законосъобразна. Като е потвърдил оспорения административен акт по отношение на застроената част, изхождайки от приетите заключения на СТЕ и останалите писмени доказателства, съдът е постановил законосъобразно решение. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, което налага отхвърлянето й. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143 от АПК, касационните жалбоподатели следва да заплатят на ответника по касационната жалба разноски - юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,