Решение № 4974 от 25.5.2022 г. на ВАС, III о.

Производството е по чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба на Н. Вълева против решение 1533/21.07.2021 г., постановено по адм. дело 251/2020 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлен предявения от нея иск против Национална агенция за приходите за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 20 000 000 лв. и неимуществени вреди в размер на 5000 лв. като погасен по давност. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение, поради което е поискана отмяната му. Ответната страна Национална агенция за приходите /НАП/, чрез юрисконсулт Б. Шишкова, с писмено становище оспорва касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд - III отделение, в настоящия състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. Производството пред Административен съд - Пловдив е образувано по исковата молба на Н. Вълева, с която на основание чл. 203 и сл. АПК, е предявен иск за обезщетяване на претърпени имуществени вреди в размер на 20 000 000 лв. и неимуществени вреди в размер на 5000 лв. от НАП. От фактическа страна по делото е установено, че с Данъчен ревизионен акт /ДРА/ 67/11.03.2002 г., издаден от ТД на НАП гр. Пловдив, на представляваното от Вълева дружество Н. рекламна агенция са били установени публични задължения. Посоченият административен акт е отменен със съдебно решение, след което бил издаден АПВ, с който според ищцата били прихваната недължимо платените суми по отменения ДРА. Именно поради това, както и поради блокиране на банковите сметки на дружеството, същото фалирало. Отделно от това, Вълева е изложила твърдения, че вследствие на незаконосъобразния административен акт и предприетите действия от данъчната администрация, тя, в качеството и на президент на неправителствена организация, не е могла да реализира проекти на ЕС. От страна на процесуалния представител на ответната страна е направено възражение, че претендираните от Н. Вълева суми са погасени по давност, поради което съдът отхвърлил исковата молба. Съдът е посочил, че претендираното обезщетение за вреди, настъпили от отменения като незаконосъобразен ДРА 67/11.03.2002 г., е погасено по давност, защото съдебното решение за отмяна на акта е влязло в законна сила на 06.12.2005 г., и погасителната давност е изтекла на 06.12.2010 г. По отношение на твърдението за претърпени вреди от незаконосъобразен Акт за прихващане или възстановяване (АПВ) 1996/23.02.2006 г., съдът посочил, че същият не е обжалван, поради и което е влязъл в сила на 29.04.2006 г., като погасителната давност по отношение на него е изтекла на 29.04.2011 г. Относно последното твърдение на ищцата, че описаните в исковата молба щети пропуснати ангажименти в чужбина, са в резултат на наложена по искане на ТД на НАП Пловдив принудителна административна мярка по чл. 75, т. 5 от Закона за българските документи за самоличност, съдът посочил, че с Решение 2/31.03.2011 г. на Конституционния съд по конституционно дело 2/2011 г. (Обн. ДВ, бр. 32 от 19.04.2011 г.) е обявена противоконституционността на горната разпоредба, съответно наложената принудителна мярка отпада, като считано от датата на преустановяване на действието й, 5-годишният давностен срок за подаване на иск за обезщетение, причинено от тази принудителна мярка е изтекъл на 19.04.2016 г. Решението е правилно. Съдът правилно е правилно е приел, че претенциите в исковата молба на Вълева, са погасени по давност. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. За да възникне законовата отговорност, следва безспорно да бъде установена, както незаконосъобразността на действията и бездействията, така и наличието на отменен административен акт, на който се основава иска, така и наличието на реално причинена вреда, произтичаща от тях, в пряка причинна връзка. В случая правото на обезщетение за вреди, претендирано от Н. Вълева, се основава на два акта единият отменен по съдебен ред, а другият не е бил оспорван. От фактическа страна безспорно е установено, че ДРА 67/11.03.2002 г., е бил отменен с решение 905/04.11.2005 г., постановено по АХД 454/2004 на Окръжен съд Пловдив, влязло в сила на 06.12.2005 г. поради което погасителната давност е настъпила на 06.12.2010 г., а АПВ 1996/23.02.2006 г. въобще не е бил обжалван и съответно е влязъл в сила на 29.04.2006 г. , като погасителната давност е изтекла на 29.04.2011 г. Следва да се посочи, че действително в ЗОДОВ не е уреден въпросът за погасителната давност. С оглед § 1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ в случая следва да намерят приложение разпоредбите на чл. 110 120 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) относно института на погасителната давност, както и правилно е направил първоинстанционния съд. Според правната теория погасителната давност представлява период от време с изтичането, на който се погасява възможността за събиране на едно вземане, като се използва гарантирания от държавата принудителен ред. Съгласно чл. 110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. При надлежно направено възражение, както е в настоящия случай, давността следва да се приложи при наличие на законовите предпоставки за това. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. 3/2004 г., ОСГК, началният момент на погасителната давност за предявяване на иск за заплащане на обезщетение за вреди от нищожен административен акт е моментът на издаване на акта, а обезщетение за вреди от незаконни административни актове, може да се иска след тяхната отмяна с решение на съда, като унищожаеми, а при нищожните с констатиране на нищожността в самия процес по обезщетяване на вредите. Когато вредите произтичат от фактически действия или бездействия на администрацията, обезщетението за тях може да се иска след признаването им за незаконни, което се установява в производството по обезщетяването чл. 1, ал. 2 ЗОДВПГ. В първия случай вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконния административен акт, което в процесния случай е до 06.12.2010 г., когато е настъпила погасителната давност т.е. 9 години преди подаване на исковата молба. По отношение на неоспорения АПВ погасителната давност съответно е настъпила на 29.04.2011 г. Следователно, при наличието на изтекла погасителна давност относно претенцията, не е необходимо обсъждане на останалите въпроси от процесното правоотношение. Правилно съдът е развил и възможността исковата молба на Вълева да е насочена към присъждане на обезщетение за настъпили вреди пропуснати ангажименти в чужбина, в резултат на наложена по искане на ТД на НАП Пловдив принудителна административна мярка по чл. 75, т. 5 от Закона за българските документи за самоличност, която норма обаче е обявена за противоконституционна с Решение 2/31.03.2011 г. на Конституционния съд по конституционно дело 2/2011 г., следователно наложената принудителна мярка е отпаднала, и считано от датата на преустановяване на действието й, 5-годишният давностен срок за подаване на иск за обезщетение, причинено от тази принудителна мярка, е изтекъл на 19.04.2016 г. По изложените съображения, обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед направеното от пълномощника на ответника НАП искане за заплащане на разноски, в съответствие с чл. 143, ал. 4 АПК и чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 37 от ЗПП и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, следва да бъде осъден касационният жалбоподател да заплати на НАП разноски за юрисконсулт в размер на 100 лв. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,