Решение № 1153 от 26.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4942/2007 г.

Решение № 1153 от 26.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4942/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Бойка Ташева Производството е по чл. 218е ал. 1 от ГПК (отм.) във вр. с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК. Образувано е по касационните жалби на юрк. Ногалчева като процесуален представител на "Т. Пловдив" ЕАД П. и на адв. Б като процесуален служебен з. на С. И. Ч. от гр. П. срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, постановено на 14.VI.2007 г. по в. гр. д. № 1079/2007 г. Ответникът по касационните жалби "Т. Н. Инженеринг" ЕАД П. - трето лице - помагач на "Т. Пловдив" ЕАД, не е заявил становище пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на Второ ГО, намира, че касационните жалби са допустими, но разгледани по същество -неоснователни, съображенията за което са следните: С атакуваното в настоящото производство решение от 14.VI.2007 г. по гр. д. № 1079/2007 г. Пловдивският окръжен съд е отменил решението на Пловдивския PC от 16.11.2007 г. по гр. д. № 558/2006 г. в частта, с която е признато за установено по отношение на "Т. Пловдив" ЕАД, че С. И. Ч. не дължи сумата 1383.11 лв., представляващи стойност на топлинна енергия и лихви, начислени за периода 01.III.2003 г. - 06.II.2006 г., както и в частта за присъдената в тежест на дружеството държавна такса за разликата над 238.80 лв. до 294.12 лв., и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявеният от Ч. срещу "Т. Пловдив" ЕАД иск за установяване, че не дължи на дружеството 1383.11 лв. за топлинна енергия за периода 01.III. 2003 г. - 06.II.2006 г., и е оставил в сила първоинстанционното решение в останалата му уважителна част за установяване недължимост на сумата 5969.94 лв. за периода 01.ХI.1995 г. - 01.III.2003 г., в т. ч. 3438.05 лв. - стойност на топлинна енергия, 691.70 лв. съдебни такси, разноски, наказателна лихва и стари суми, 1805.73 лв. лихви и 34.46 лв. неоснователни начисления. С въззивното решение в тежест на ищеца са присъдени разноски на ответника. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът и "Т. Пловдив" ЕАД са в облигационна връзка през процесния период за доставка на топлинна енергия за отопление и на гореща вода за битови нужди по силата на договор № 18/13.V.1994 г. с подписан и от ищеца протокол от 10.V.1994 г. за общо събрание на етажните собственици в сградата на ул. Т. № 6, апартамент № 31 от която притежава ищецът, и на договор за покупко-продажба на топлинна енергия от 20.V.1997 г. Но дори да няма сключен договор между страните, ищецът е носител на задължението за заплащане на стойността на доставената му и потребена от него топлоенергия по силата на разпоредбите на § 1, т. 13 от ДР /ДВ бр. 64/1999 г./ и чл. 106а от ЗЕЕЕ (отм.) и § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, съгласно които "потребител" на топлинна енергия е и всяко лице, което получава такава от енергийно предприятие за собствени нужди или е етажен собственик на топлоснабдена сграда. Сключен е и договор № 290/24.IX.2002 г. между третото лице - помагач "Т. Н. инженеринг" и етажната собственост, вкл. и за дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сградата, въз основа на протокол за общо събрание на етажната собственост № /05.IX.2002 г. Според заключение на вещо лице М. отоплението за апартамента на ищеца е било изключено чрез пломбиране на радиаторите, считано от 27.III.2000 г., а подаването му на битова гореща вода е преустановено през м. март 2004 г. За периодите след прекъсването на топлоподаването са начислявани на ищеца суми единствено за индиректно ползвана от него енергия, отдадена от сградната инсталация, каквато той дължи по силата на чл. 108, ал. 5 и ал. 4 от ЗЕЕЕ (отм.), респективно чл. 153, ал. 6 от ЗЕ. За периодите на ползвана от него топлинна енергия количеството й е било разпределяно на база отопляемия обем на жилището, съответно на броя на обитателите му - трима. До края на 2002 г. разпределението е извършвано от ответника, а след това - от третото лице - помагач, с което ищецът е сключил индивидуален договор № 290-8-31/18.XII. 2002 г. Заключението на вещото лице, че разпределеното на ищеца количество топлоенергия съответства на ефективния обем на имота, на маркираното в абонатната станция и на броя на обитателите на жилището, е формирано на база на изготвената от ответника и от третото лице счетоводна документация, на данните от абонатната станция и от засичане на отделни периоди за проверка на истинността на отразеното в тази документация. С оглед на това е направен извод, че счетоводната документация е редовно водена от дружествата и се ползва с доказателствена стойност по силата на чл. 146 от ГПК (отм.). При тези обстоятелства доводът на ищеца за неправилно разпределение на топлинната енергия между етажните собственици е приет за неоснователен. Като основателно е оценено възражението на ищеца за погасяване на вземанията на ответника за топлинна енергия за периода 01.ХI.1995 г. - 01. III.2003 г. в общ размер 5969.94 лв., в т. ч. стойност на топлинна енергия, съдебни разноски, лихви и стари суми, тъй като главниците им представляват периодични вземания, макар и с различни за отделните периоди размери, и се погасяват с тригодишна давност по силата на чл. 111 б. "в" от ЗЗД, с оглед на което е прието, че предявения отрицателен установителен иск за посочената сума е основателен. Касационната жалба на С. Ч. срещу така постановеното решение съдържа подробно изложени оплаквания за съществено процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност -касационни основания по чл. 218а ал. 1 б. "в" от ГПК (отм.). Касационната жалба на "Т. Пловдив" ЕАД съдържа оплаквания за незаконосъобразност на изводите за периодичност на вземанията на ответника и за погасяването им с тригодишна давност. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ ГО, като прецени атакуваното решение с оглед заявените в касационните жалби оплаквания, намира, че то е правилно. В съответствие с. събраните по делото доказателства, преценени съобразно изискванията на чл. 146 и чл. 188 от ГПК (отм.), е изводът на въззивния съд за частична основателност на предявения отрицателен установителен иск. Неоснователни са оплакванията на касатора - ищец за липса на годни доказателства, удостоверяващи вземанията на ответника. Действително съдът е основал изводите си на изготвените от ответника и третото лице - негов помагач счетоводни документи. Но това е в съответствие с разпоредбата на чл. 146 от ГПК (отм.), както и с правомощията, дадени с. ЗЕЕЕ (отм.), респективно ЗЕ, и сключените договори, на топлопреносното предприятие и на търговеца, избран от етажните собственици, а в случая и индивидуално от ищеца /чрез сключения между него и третото лице-помагач на 18.ХII.2002 г. договор/, за отчитане и разпределяне на доставената и потребена топлинна енергия. Ищецът, чиято е била тежестта, не е представил доказателства, опровергаващи изводът на съда за редовно водено от дружествата счетоводство. С оглед приложението в случая на специалната разпоредба на чл. 146 от ГПК (отм.) изцяло неоснователни са изложените в касационната жалба съображения за нарушение на чл. 144 и чл. 145 от ГПК (отм.). Неоснователни с оглед на това са и оплакванията за липса на доказателства, че е разпределено действително, а не произволно посочено количество топлинна енергия, и че разпределението по апартаменти е коректно. В ЗЕЕЕ (отм.), респективно ЗЕ, и в издадените въз основа на тях норми по приложението им са предвидени правила, гарантиращи коректността на отчитането и разпределението на топлинната енергия, в т. ч. измерване в присъствие на представител на етажните собственици и на потребителя, както и възможност за рекламации от последния в уговорен срок, в случая 15 дневен след отчетния период / р-л V от сключения между "Ч инженеринг" договор/. Следва да се посочи, че по силата на чл. 127, ал. 1 от ГПК (отм.) в тежест на ищеца е било да докаже тези си твърдения, тъй като предявяването на отрицателен установителен иск не прехвърля върху ответника доказателствената тежест и за неизгодните нему факти, в какъвто смисъл е релевираното в касационната жалба становище. Това, обаче, той не е сторил. Същото се отнася и за броя ползватели на топлинна енергия в апартамента на ищеца - по делото няма данни той своевременно да е уведомил третото лице-помагач за настъпила промяна в тази насока, каквото задължение е уговорено помежду им в т. 5 р-л III от индивидуалния договор. Ето защо са неоснователни оплакванията за противоречие с установения в чл. 6 § 1 КЗПЧОС принцип за справедливост, в т. ч. и за "равенство на оръжията" /процесуални/. Не следва да се разглеждат оплакванията на Ч. относно претенцията за установяване недължимост на такси и разноски. Въззивният съд е приел, че такива не се дължат, уважавайки предявеният отрицателен установителен иск в тази част, с оглед на което за касатора липсва правен интерес от обжалването. Не следва да се разглеждат и доводите дали от количеството топлоенергия, измерено по топломера в абонатната станция, са приспаднати технологичните загуби, които са за сметка на "Топлофикация", както и за начините за определяне на отопляемия обем и на цената за мощност. Тези доводи са релевирани за първи път с касационната жалба, а не до максимално възможният момент -приключването на устните състезания пред въззивния съд, поради това във връзка с тях страните не са представяли доказателства. Ето защо те не са и не е следвало да бъдат подлагани на преценка, а следователно не могат да бъдат предмет и на касационна проверка. Неоснователни са и оплакванията на касатора - ответник. Правилно въззивният съд е определил като периодични по смисъла на чл. 111 б. "в" от ЗЗД плащанията на ищеца за доставената му и потребена топлоенергия, обуславящо погасяването им с. специалната тригодишна давност. Задължението за плащане на потребителя възниква в уговорен с доставчика срок - 15 дни след края на "отчетния период", включващ периодът на получаване на топлинна енергия /от първо до последно число на всеки календарен месец/, периодът на отчитане на енергията по количество, вид и цена и изпращането на известие за дължимите суми /чл. 28 и чл. 43 от Договора за покупко-продажба на топлинна енергия от 20.11.1997 г./. При просрочване потребителят дължи законна лихва върху всяка дължима месечна сума, считано от падежа й до изплащането /чл. 28 от Договора/. Следователно всяка месечна доставка е самостоятелна и поражда самостоятелно вземане за нейната стойност, респективно отделна погасителна давност, но те са и част от множество такива, предмет на един и същ правопораждащ ги факт - сключеният договор, а това обуславя тяхната периодичност. Без значение за този извод е обстоятелството, че размерите на отделните вземания, респективно плащания, не са еднакви, тъй като потребената топлинна енергия за отделните периоди е различно. В закона такова изискване не се съдържа. Еднородността на задължението - плащане на сума - не означава еднаквост по размер, каквото е поддържаното от касатора-ответник становище. С оглед редакцията на разпоредбата на чл. 111 б. "в" от ЗЗД се налага извод, че "другите периодични плащания" са различни от тези за наем и за лихви, поради което доводите на касатора, основаващи се на сравнение помежду им чрез открояване на отликите им, не намират опора в закона, тъй като биха обусловили периодичност само на вземанията за наем и за лихви. Изложените съображения налагат извод, че атакуваното решение не страда от релевираните в касационните жалби пороци, поради което и на основание чл. 218ж ал. 1 изр. 2 от ГПК (отм.) то следва да бъде оставено в сила. С оглед изходът на спора и на основание чл. 64, ал. 2 от ГПК (отм.) на касатора-ответник не се дължат разноски. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ ГО,