Решение № 13533 от 12.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 5980/2010 г.

Решение № 13533 от 12.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 5980/2010 г., I о., докладчик съдията Румяна Монова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на ЕТ "Водолей-Данаил Спасов", гр. Варна, представляван от Данаил Спасов и процесуален представител срещу решение № 68 от 17.03.2010 г., постановено по адм. дело № 2 по описа за 2010 г. на Варненски окръжен съд, АО, с което отхвърлена жалбата на търговеца срещу ДРА № 915 от 31.1.2003 г. на ТДД Варна, потвърден с решение № 249 от 26.3.2003 г. на директора на РДД /сега директор Д "ОУИ"/ Варна относно определени данъчни задължения за внасяне по ЗДДС за периода на 1.10.2000 г. -28.2.2001 г. Твърди, че решение от е неправилно поради нарушение на материалния закон и нарушаване на съществени процесуални правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Развива подробни съображения в касационната жалба. Твърди, че определените задължения са поради непризнаване на правото на данъчен кредит по ЗДДС (отм.), което неправилно било прието от органите по приходите и съда, тъй като били налице всички предпоставки по закон, а и решаващия състав не бил съобразил постановени тълкувателни решения, свързани с тези въпроси. Твърди и, че обжалвания ДРА е нищожен, тъй като не било налице надлежно упълномощаване на лицето, издало акта. Иска решението да бъде отменено и да се постанови друго, с което се отмени ДРА и потвърждаващото го решение. Претендира разноски за двете инстанции. Ответникът по така подадената касационна жалба - директор на Д"ОУИ" Варна при ЦУ на НАП не взема становище по нея. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховен административен съд, първо "А" отделение, като взе предвид разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срок и от надлежна страна, разгледана по същество е неоснователна. Делото е за втори път пред настоящата инстанция. С решение № 476 от 13.01.2010 г., постановено по адм. дело № 9497 по описа за 2009 г. на ВАС е отменено решение № 212 от 24.3.2009 г. по адм. дело № 2135/2005 г. на ВОС и е върнато делото за ново разглеждане на друг състав на същия съд. Дадени са указания да бъде изяснен въпроса относно действителността на издадения ДРА предвид представените актове за възлагане на данъчна ревизия и дали е налице надлежно овластяване по чл. 68 от ДПК (отм.) При новото разглеждане на делото съдът е приел, че данъчно-ревизионния акт е издаден от компетентен орган, предвид представени по делото заповед № 84 от 2.7.2002 г., АВДР № 826 от 1.11.2002 г. и № 915/10.12.2002 г. Разгледал е въпроса по същество и е приел, че визираните в процесните фактури строително-монтажни работи не могат да бъдат установени като действително извършени, тъй като представени по делото са само договори за извършване на СМР, липсват приемо-предавателни протоколи, данни за обема работа, стойност на отделните видове работа и т. н. Освен това в самите фактури не е било посочено нито въз основа на кой договор се издават, нито за какъв вид работа са. поради което не би могло да се приеме, че е налице действително извършена доставка на СМР по смисъла на чл. 6 от ЗДДС (отм.) Поради което при липса на тази предпоставка не се следва данъчен кредит за получателя по доставката. Решението е правилно, постановено при съобразяване с приложимите материално-правни разпоредби и тези относно процесуалните правила. Съдебният акт подробно е разгледал и отново повдигнатия въпрос относно действителността на акта и е достигнал до правилния извод, че ДРА не е нищожен, тъй като и заповедта, с която директора на ТДД Варна е упълномощил Марияна Тодорова Ганева да издава АВДР и самите АВДР, с които са определили лице, което да издаде ДРА отговарят на изискванията на чл. 68 от ДПК (отм.) В касационната жалба наведените доводи отново повтарят тези, изложени неколкократно пред инстанциите и на които е даден подробен отговор. По отношение твърдението за неправилност, тъй като предприятието вече било прехвърлено на основание чл. 15 от ТЗ на друго лице, но съдебната практика в тази насока е утвърдена и безпротиворечива. В случаите на чл. 15, ал. 2 от ТЗ отчуждителят и правоприемникът отговарят солидарно за паричните задължения, каквито са данъчните, като кредиторът, данъчните органи, избира към кого да ги предявят и изискват. Неоснователни са и твърденията за неправилност по отношение приложимото материално право, тъй като съда е изложил много обосновано защо не може да се приеме, че визираните в процесните фактури строително-монтажни работи не е доказано, че са извършени, или казано по друг начин - не е налице доставка по смисъла на чл. 6 от ЗДДС (отм.) Съдебната практика утвърди доста критерии за доказване на действително извършване на доставки на стоки и услуги и съдът се е съобразил с това като е обосновано е посочил, че само наличието на договори и фактури, не е достатъчно да се приеме, че е налице доставка. Липсата на други доказателства, които да подкрепят тези данни, водят до липса на доставка и поради това неизпълнение на изискванията на ЗДДС (отм.), приложим за 2000 и 2001 г. за признаване на право на данъчен кредит. Неправилни са само разсъжденията относно приложението на чл. 109, ал. 11 и 12 от ДПК (отм.) относно процесния случай, но тъй като приложимите норми са тези на Закона за данък добавена стойност /отм./ - чл. 64 и сл., и по отношение на тези предпоставки касаторът не е представил убедителни доказателства за извършване на доставка, то достигнатия краен извод е правилен и следва да бъде споделен и от настоящата инстанция. Решението следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховен административен съд, първо "А" отделение