Решение № 6356 от 12.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1263/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 237 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по искане от кмета на район "Красно село" - Столична община, чрез юрисконсулт С. Йорданова за отмяна на основание чл. 239, т. 4 АПК, на влязло в сила решение 26838 от 12.12.2024г. по адм. дело 9141/2024г. по описа на Административен съд София - град. Искането за отмяна по естеството си представлява касационна жалба срещу влязло в законна сила решение. Не се твърди наличието на друго влязло в сила решение, което да противоречи на решението, чиято отмяна се иска. Изрично в изявление на процесуалния представител на молителя в съдебно заседание на 08.05.2024г. е заявено, че не е налице противопоставимо решение по чл.239, т.4 АПК. Твърди се злоупотреба с права в хода на проведеното производство по адм. дело 9141/2024г. на АССГ от страна на жалбоподателя. Ответникът Н. В. В., лично в съдебно заседание и с адв. Костадинов, оспорва искането като недопустимо, алтернативно неоснователно и моли да бъде оставено без уважение. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА в полза на адв. Костадинов за оказана безплатна правна помощ, съгласно договор от 16.04.2025г. Върховният административен съд, пето отделение намира, че искането е допустимо - подадено е от надлежна страна и в срока по чл. 240, ал. 1, т. 4 АПК, поради което следва да се разгледа досежно неговата основателност. Разгледано по същество, искането е неоснователно. Отмяната на влезли в сила съдебни актове по реда на Глава четиринадесета от АПК е извънреден способ за защита. Той е приложим само при наличие на някое от изчерпателно предвидените отменителни основания в чл. 239, т. 1 - 6 АПК, които не се тълкуват разширително. В случая се твърди наличието на основание по чл. 239, т. 4 АПК. Съгласно посочената разпоредба влезлият в сила съдебен акт подлежи на отмяна, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено друго влязло в сила съдебно решение, което му противоречи. Разпоредбата на чл. 239, т. 4 АПК изисква наличие на две противоречиви решения, които са постановени между същите страни, за същото искане и на същото основание тоест необходимо е пълно тъждество съгласно чл. 239, т. 4 АПК. Отмяната на това основание предполага установяване на пълно съвпадение между страните, основанието и искането за защита, заявено по делата. Фактическият състав на цитираната разпоредба изисква пълно обективно и субективно тъждество на делата, по които са постановени решенията. Само при такова тъждество може да се допусне отмяна на неправилното влязло в сила решение, за да се преодолее разнопосочната съдебна практика, допусната с постановяване на двете противоречиви решения. Така посочените в предходния абзац условия в случая не са налице. Искателят не се позовава на съдебно решение, което да противоречи на решението, чиято отмяна се иска, както и не представя доказателства в горния смисъл. Следователно не съществува решение, което да противоречи на това, чиято отмяна се иска, за да се извърши посочената по-горе проверка. Разпоредбата на чл. 239, т. 4 АПК предполага наличието на противоречие между влезлите в сила съдебни решения, което да произтича от нееднаквото решаване на един и същи правен спор. Предвид изложеното следва да се приеме, че не е налице твърдяното от молителя основание за отмяна на влязло в сила решение по чл. 239, т. 4 АПК и предявеното искане следва да се отхвърли като неоснователно на това основание. Искането от процесуалния представител на ответната страна за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.), макар е направено своевременно е неоснователно. . Съгласно чл. 38, ал. 1 ЗАдв. адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ на лица, които имат право на издръжка, на материално затруднени лица и на роднини, близки или на друг юрист. В тези случаи, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не понисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. и осъжда другата страна да го заплати. От така действащата правна уредба следва, че за да бъде уважено искането по чл. 38, ал. 2 е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на страната размер на адвокатското възнаграждение, заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безплатна и липса на данни, които да го опровергават и отговорност на насрещната страна за разноски. В случая не е налице третата от посочените предпоставки за уважаване на искането с правно основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., тъй като в конкретната хипотеза не е налице отговорност на насрещната страна за разноски. Разпоредбата за присъждане на адвокатско възнаграждение при оказана безплатна адвокатска помощ на адвоката се намира в чл. 38, ал. 2 ЗАдв. и една от кумулативно необходимите предпоставки по този текст е насрещната страна да е осъдена за разноски, която липсва в настоящия случай. По изложените съображения и на основание чл.244, ал.1 АПК, Върховният административен съд, пето отделение