Решение № 8455 от 5.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15231/2018 г.

Решение № 8455 от 5.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15231/2018 г., VII о., докладчик председателят Павлина Найденова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на директора на Областна дирекция на МВР Варна срещу решение № 1849 от 08.10.2018 г. по адм. д. № 1461/2018 г. на Административен съд Варна, с което е отменена заповед № 365 з-770/22.02.2018 г. на Директора на ОД на МВР Варна за наложена на А. Стайловский, [гражданство] принудителна административна мярка "отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България". Излага касационни основания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Счита за неправилен извода на съда за неспазване на нормата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Въпреки извършеното проучване на чуждия гражданин на основание чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, закона при условията на обвързана компетентност не предоставя друга възможност освен прилагането на нормата на чл. 40, ал. 4 от ЗЧРБ. Законодателят е уредил тази хипотеза при отсъствие на лицето с постоянно пребиваване над 6 г., същото да се отнема. Жалбоподателя е отсъствал от страната над 13-14 години. Не счита, че за този времеви период лицето е било в невъзможност да се върне поне веднъж в България, което води до извода, че по собствено желание се отказал от съществуващите семейни и др. връзки, които е имал в страната. Твърдението, че е бил в невъзможност да пътува поради влошеното си здравословно състояние, е недоказано въпреки представените медицински документи, които са за последните няколко години. Ответната страна е представила писмен отговор. Претендира разноски. Прокурорът дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима, подадена на 26.10.2018 г., в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при връчен съобщение за решението на 12.10.2018 г. Разгледана по същество е неоснователна. За да отмени оспорения акт, съдът е приел, че административният орган не е отчел продължителността на пребиваване на чужденеца в страната, семейното му положение, както и дали съществуват семейни, културни и др. връзки с държавата на произход. Видно от предложението за налагане на мярката и от дадените от жалбоподателя сведения, живее в Република България от 1979 г. на основание член на семейството на български гражданин; майка му е сключила брак с български гражданин, като от брака им жалбоподателят има сестра - български гражданин; завършил е основното си и средно образование в България, работил е дълги години в България, има син –български гражданин. В писменото сведение на жалбоподателя е посочено, че не е могъл да се върне дълги години в България по независещи от него обстоятелства- некоректност на работодателите му, претърпени злополуки и мозъчни травми. Изрично е посочил, че за престоя му в Украйна са му помагали майка му, сестра му /българска гражданка/ и брат му, който е гражданин на Армения. От събраните доказателства е видно, че лицето е пребивавало на територията на Република България продължителен период от време, в страната е завършил образованието си, създал е семейство, работил е дълги години и на територията на Република България живеят неговите роднини- майка, сестра, син, като не е прекъсвал семейните си връзки, както и културни с Република България. Неоснователни са изводите на административния орган в оспорената заповед, че жалбоподателят не е прекъснал културните и социалните връзки с държавата по произход. Изрично жалбоподателят е заявил, че докато е живеел в Украйна е поддържал връзка с роднините по майчина линия, които са му помагали по време на престоя му там - майка му, която постоянно пребивава в България и живее в [населено място], сестра му - българска гражданка, която живее в [населено място], брат му- гражданин на Армения. В оспорената заповед се съдържа извод, но не е изследван въпросът относно съществуването на семейни, културни и др. връзки с държавата на произход, нито установените трайни такива в Република България. В случая заповедта за налагане на мярката не отчита, че правото на личен и семеен живот на чуждия гражданин би могло да се засегне несъразмерно. Правото на зачитане на личния и семейния живот е основно човешко право и съгласно чл. 8, ал. 2 КЗПЧОС намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в изрично посочените случаи. Административният орган е бил длъжен, при издаването на заповедта да прецени налице ли е основание от изчерпателно изброените в чл. 8, ал. 2 КЗПЧОС. Видно от представените доказателства, жалбоподателят живее в Република България от 1979 г., майка му е със статут на постоянно пребиваващ и живее в България и е уязвимо по смисъла на § 1, т. 4б ДР на ЗЧРБ лице, има сестра и син- български граждани, които живеят в България. Жалбоподателят е учил в България, завършил е образованието си в България, работил е дълги години в България, като изрично е заявил, че отсъствието от територията на страна се дължи на независещи от него обстоятелства, и че през цялото време на престоя му в Украйна не е прекъснал социалните, културни и семейни връзки с България. В момента жалбоподателят живее заедно с майка си в [населено място], която е с установена от комисия на ТЕЛК 87% намалена работоспособност. Всички тези обстоятелства не са преценени, а съвкупната им преценка обосновава извод, че жалбоподателят е изградил трайни взаимоотношения именно на територията на Република България и е лице, което трайно се е установило на територията на страната, като същевременно не поддържа роднински отношения в държавата на произход. Наложената мярка създава неоправдани затруднения за поддържане на връзката между жалбоподателя и неговото семейство- майка, сестра, син, което пряко рефлектира, както върху неговия личен и семеен живот, така и върху живота на роднините му, и по този начин представлява недопустима намеса в правото им на личен и семеен живот. Установеното в закона задължение на административния орган да наложи принудителна административна мярка в хипотезата на чл. 40, ал. 4 ЗЧРБ не го освобождава от задължението да извърши преценка за необходимостта от намеса в личния и семейния живот и да съпостави относителната тежест на защитаваните ценности, като прецени приоритетната такава с оглед допустимостта на мярката от гледна точка правата на човека, както и с оглед издаването на заповедта в съответствие с целта на закона. Решението е правилно. За да отмени оспорената заповед, съдът е установил като основание противоречие с материалния закон – чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ и чл. 6, ал. 2 от АПК. Правилно е прието от съда, че оспорената заповед е издадена, без органът да е преценил налице ли са факти и обстоятелства, които биха могли да доведат до нарушаване на правото на личен живот по смисъла на чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основаните свободи. Правото на личен живот е гарантирано от конвенцията право, което органът е длъжен да съблюдава. Безспорно е, че то не е абсолютно право и може да бъде предмет на ограничения, наложени от държавата, но само, когато ограничението е предвидено в закон и е необходимо в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Нито една от сочените хипотези в случая органът не твърди, че е налице. Освен това – по административната преписка не са приложени доказателства за предоставено право на постоянно пребиваване на чужденец в Република България, но в заповедта е посочено, че такова е предоставено през 1979 г. на основание – член на семейство на български гражданин, което насочва към правно основание по чл. 25г от ЗЧРБ, което е изключващо обстоятелство по см. на чл. 40, ал. 4 от ЗЧРБ за отнемане на правото на постоянно пребиваване. В тази връзка, изводът на съда, че заповедта противоречи на материалния закон е обоснован. Не са налице касационни основания за отмяна на съдебното решение. На ответната страна следва да се присъдят разноски за касационното производство в размер на 500 лв., за които са представени доказателства. За първоинстанционното производство са присъдени от административния съд, тъй като жалбата е уважена. Като има предвид изложените мотиви, Върховният административен съд, Седмо отделение