Решение № 4502 от 23.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2446/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на М. А. К., чрез процесуалния представител адв. Стефанова, срещу Решение № 2624/19.12.2025 г., постановено по адм. д. № 398/2024 г. по описа на Административен съд – Добрич. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на първоинстанционното решение като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът твърди, че административният съд не е обсъдил възраженията му за незаконосъобразност на ревизионния акт (РА). Оспорва правните изводи за наличие на предпоставките за ангажиране на отговорност по чл. 19 ДОПК на ревизираното лице. Според наведените аргументи, след като е приел, че приложение намира единствено разпоредбата на чл. 19, ал. 10 ДОПК, съдът е следвало да установи размера на декларираните задължения в посочения от закона срок. Отрича извършването на недобросъвестни действия във връзка с разпределението на дивиденти през 2021 г. Поддържа, че декларирането на скрито разпределение на печалба в подадените тримесечни и годишна данъчни декларации е предпоставка да не бъде ангажирана отговорността на собствениците на капитала, включително съдружниците и акционерите. Отправя искане за отмяна на обжалваното съдебно решение и потвърдения с него РА. Претендира присъждане на направените разноски за две инстанции. Ответникът - директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (ОДОП) Варна при ЦУ на НАП, чрез юрк. Иванова, оспорва касационната жалба по аргументи в писмена молба по хода на делото и моли да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана, а първоинстанционното решение - потвърдено. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции предвид липсата на произнасяне по депозираното искане за изменение/допълване на решението в частта на разноските. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба с позиция за отсъствие на наведените касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Върховният административен съд, първи състав на Осмо отделение, след преценка по допустимостта на жалбата, правилността на решението на заявените касационни основания и извършена служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея и в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на оспорване в производството пред Административен съд – Добрич е бил РА № Р-03000823007552-091-001/16.04.2024 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Варна, потвърден с Решение № 108/08.07.2024 г. на директора на Дирекция ОДОП Варна при ЦУ на НАП, с който е ангажирана отговорност на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ДОПК на М. К. за дължими и невнесени задължения за данъци и осигурителни вноски от „Макинтош 1972-72“ ЕООД в общ размер на 89 008,44 лв., както следва: за корпоративен данък за периода от 01.01.2018 г. до 31.12.2020 г. в размер на 12 104,78 лв.; за ДДС за периодите от м. февруари до м. юли 2019 г. в размер на 1 958,45 лв.; за данък върху доходите от трудови и приравнени на тях правоотношения по ЗДДФЛ в размер на 12 463,52 лв.; вноски за ДОО - за осигурители в размер на 27 468,60 лв.; вноски за УПФ - за осигурители в размер на 6 369,07 лв.; вноски за здравно осигуряване - за осигурители в размер на 12 485,99 лв.; за данък върху дивидентите и ликвидационните дялове на местни физически лица за периодите в размер на 16 158 лв.; и лихви за просрочие върху публичните задължения в общ размер на 42 748,05 лв. По фактите първоинстанционният съд е установил, че М. К. е едноличен собственик на капитала и управител на „Макинтош 1972-72“ ЕООД за периода от 20.09.2018 г. до 01.08.2023 г. От дружеството е подадена декларация по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ и чл. 201, ал. 1 ЗКПО за трето тримесечие на 2021 г., в която е посочен дължим окончателен данък съответно за доходи от дивиденти и ликвидационни дялове по чл. 38, ал. 1 ЗДДФЛ в размер на 15 996 лв. При ревизията са констатирани недекларирани приходи от продажби в размер на 12 500 лв. по получен банков превод от „Пато“ ЕООД, с основание „фактура № 1000000001/24.04.2019 г.“, както и изтеглени суми от управителя в брой от банковата сметка на дружеството, съответно на 18.02.2019 г. в размер на 19 990 лв. и на 24.04.2019 г. в размер на 14 900 лв. Съдът е обобщил данните за предприетите изпълнителни действия от органите на НАП по образуваното изпълнително дело № 190698002/2019 г., по което на 29.10.2019 г. е постъпила сума в размер на 45 лв. и на 10.12.2021 г. в размер на 2 500 лв. Присъединените към него публични вземания, произтичащи от подаваните по електронен път ГДД по ЗКПО, декларации по чл. 55, ал. 1 ЗДДФЛ/чл. 201 ЗКПО, декларации образец 6, СД по ЗДДС, са били категоризирани като несъбираем дълг. С Договор за покупко-продажба от 25.07.2023 г. жалбоподателят е прехвърлил собствеността върху всички притежавани от него дялове на Н. К. срещу цена от 100 лв. Въз основа на направения анализ органите по приходите са приели за изпълнени фактическите състави по чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ДОПК. По искане на жалбоподателя по делото е разпитан св. Н. К. и е изслушана съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ), чието заключение е приобщено към доказателствения материал в с.з. на 12.02.2025 г. Свидетелските показания и констатациите на вещото лице по поставените задачи са поместени в мотивите на решението. При проверката по реда на чл. 160, ал. 2 ДОПК съдът е приел, че РА е издаден от компетентни органи по приходите съгласно чл. 119, ал. 2 ДОПК, в предвидената от закона форма и съдържание по чл. 120 ДОПК и не страда от пороци, обуславящи неговата нищожност. За да отхвърли оспорването срещу РА решаващият съд е извел предпоставките на отговорността по чл. 19, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ДОПК и е достигнал до заключение, че събраните доказателства по делото установяват единствено втората хипотеза. Според изложените мотиви, недоказан остава фактът на укриване на процесната фактура на „Пато“ ЕООД, тъй като самото ѝ неосчетоводяване не може да се кредитира като такова. Сходен извод е направен относно изтеглените от банковата сметка на дружеството парични средства в общ размер на 34 890 лв., за които отсъства одитна следа да са постъпили в касата на предприятието. Като причина съдът посочва отсъствието на писмени доказателства за разходването и счетоводното отразяване на паричните средства, при условие че е налице ресурс за покриване на публичните задължения. По отношение на хипотезата по чл. 19, ал. 2, т. 1 ДОПК съдът е потвърдил извършеното недобросъвестно действие от управителя - плащане за дивидент и скрито разпределение на печалбата, довело до намаляване на имуществото на задълженото лице. В тази насока е отбелязал, че по силата на чл. 19, ал. 9 ДОПК ревизираното лице би се освободило от субсидиарната отговорност, ако плащането не е било извършено в срок до една година след декларирането на задълженията. На последно място съдът е мотивирал отрицателен отговор на спорния въпрос, касаещ съществуването на достатъчна касова и складова наличност на дружеството за покриване на публичните му задължения към третото тримесечие на 2021 г. и към момента на прехвърляне на дружествените дялове. Обжалваното решение на Административен съд – Добрич е валидно, допустимо и правилно като краен резултат. Релевираните касационни оплаквания за необоснованост и неправилно приложение на материалния закон са неоснователни. Установените факти от първоинстанционния съд са в съответствие със събраните доказателства. В хода на съдебното производство жалбоподателят не е успял да опровергае изводите на органите по приходите в процесния РА и Ревизионен доклад (РД) № Р-03000823007552-092-001/29.03.2024 г. към него. Съвкупната преценка на ангажираните доказателства по делото води до извод за правилност на крайното заключение по същество. С оглед точното приложение на материалния закон е необходимо да бъдат направени известни корекции и допълнение в мотивите. Нормата на чл. 19 ДОПК урежда отделни състави на отговорността и различни прояви на неправомерно поведение на третото лице (укриване по ал. 1 и извършване на плащане или отчуждаване на имущество по ал. 2), водещи до невъзможност задълженията за данъци и ЗОВ да бъдат събрани - чл. 19, ал. 1 ДОПК, респективно погасени - чл. 19, ал. 2 ДОПК. При последния състав отговорността е ограничена до размера на извършените плащания, съответно до размера на намалението на имуществото. Законовите предпоставки следва да са изпълнени кумулативно като доказателствената тежест за тяхното пълно и главно установяване е на органите по приходите съгласно чл. 170, ал. 1 АПК вр. с § 2 ДР ДОПК. Разпоредбата на чл. 19, ал. 10 ДОПК урежда изключение, според което смята се, че е налице недобросъвестност по смисъла на ал. 2 и 3, когато действието е извършено след деклариране и/или установяване на задълженията до една година от декларирането и/или издаването на акта за установяване на задължението. Процесуалната роля на оборимата презумпция се състои в разместване на доказателствената тежест между страните, възлагайки на жалбоподателя да отхвърли предположението за проявена недобросъвестност от негова страна. По делото е установено безспорно, че през ревизираните периоди М. К. е едноличен собственик и управител на „Макинтош 1972-72“ ЕООД. Касаторът не оспорва и обстоятелството, че визираните действия в РА/РД и Решение № 108/08.07.2024 г. на ДД ОДОП Варна са извършени в качеството му на управител на дружеството. Противно на приетото от съда, този факт сам по себе води до неприложимост на нормата на чл. 19, ал. 9 ДОПК, тъй като засяга друга категория субекти на отговорността, а именно собствениците на капитала, вкл. съдружниците или акционерите. От същата перспектива при конкретната фактическа обстановка става ясно, че разпоредбата на чл. 19, ал. 10 ДОПК не е единствената причина, която позволява да се обоснове заключение за недобросъвестност в действията К. и причинно-следствената връзка. В този смисъл изтеглените суми от управителя в брой от банковата сметка на дружеството в размер на 19 990 лв. на 18.02.2019 г. и 14 900 лв. на 24.04.2019 г., е следвало да бъдат квалифицирани от съда като релевантни към състава на чл. 19, ал. 2, т. 1 ДОПК. Констатираните пропуски в решението на АС – Добрич не водят до противоположен извод по съществото на спора предвид размера на начисления дивидент в счетоводството на дружеството за третото тримесечие на 2021 г. (105 620 лв.) и декларираното, според касатора, „скрито разпределение на печалбата“ в размер на 214 300 лв. Неоснователни са доводите в касационната жалба, според които чл. 19, ал. 10 ДОПК ограничава отговорността на управителя до размера на възникналите задължения в срок до една година от датата на изплащане на дивидентите, доколкото законовият текст изрично предвижда това да важи само за обсъдения субективен елемент на основния състав. Изследването на данните по образуваното изпълнително дело от 2019 г., предприетите действия органите на НАП с цел събиране и наложените обезпечителни мерки през 2019 г., 2021 г. и 2023 г. могат да се тълкуват само в подкрепа на направените изводи. Намалението на имуществото на дружеството чрез паричните плащания е недобросъвестно и резултат от поведението на управителя, тъй като е било извършено въпреки знанието му за определени факти. В случая това са съществуващите и непогасени данъчни и осигурителни задължения на „Макинтош 1972-72“ ЕООД. За последните са налице изпълнителни основания съгласно чл. 209, ал. 2, т. 2 ДОПК. При издаването на РА всички видове публични вземания в обхвата на отговорността по чл. 19 ДОПК са ликвидни и изискуеми. Ирелевантни за преценката по чл. 19, ал. 2, т. 1 ДОПК са твърденията на касатора за наличие на имущество към момента на изплащането на дивидента и че приходната администрация е имала възможност да наблюдава пряко ежедневната работа и отчетените обороти на търговски обект „Калисто“ с цел да събере незабавно публичния дълг. След проверка на заявените касационни пороци и служебна за приложението на материалния закон настоящата инстанция намира, че не са налице основания по чл. 209, т. 3 АПК за отмяна на съдебния акт. Решението на първоинстанционния съд като правилно, следва да бъде оставено в сила при условията на чл. 221, ал. 2 АПК. При този изход от делото претенцията на касатора за присъждане на разноски се явява неоснователна. С оглед на своевременното искане на процесуалния представител на ответника и на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 и изр. 4 ДОПК, изм. ДВ бр. 17 от 2026 г., на НАП се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение за всяка инстанция в размер на 80 евро. Размерът на възнаграждението е определен по реда на чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и съобразно пропуска на първоинстанционния съд да се произнесе по изричните искания, обективирани в писмените молби от 20.10.2025 г. (л. 504 от делото) и от 17.11.2025 г. (л. 514 от делото). Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, пр. първо, Върховният административен съд, първи състав на Осмо отделение,