Решение № 13244 от 5.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8119/2024 г.

Производството е по чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на К. С., гражданка на Република Турция, чрез адвокат С. Али срещу Решение 947 от 08.07.2024 г., постановено по административно дело 99/2024 г. по описа на Административен съд - Търговище, с което е отхвърлена жалбата и срещу заповед за налагане на принудителна административна мярка отнемане на правото на постоянно пребиваване на чужденец в Република България. В жалбата се излагат за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, отменителни основания по чл. 209, т. 3, АПК и се иска отмяната му, като се постанови друго по съществото на спора, с което се отмени оспорената пред съда заповед. Ответникът директор на Областна дирекция на МВР Търговище, чрез юрисконсулт Мирева в писмен отговор взема становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен. Производството пред административния съд е образувано по жалба на К. С., гражданка на Република Турция, срещу Заповед за налагане на принудителна административна мярка отнемане на правото на постоянно пребиваване на чужденец в Република България. От правна страна оспорената заповед се основава на чл. 39а, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 40, ал. 1, т. 5 и чл. 44, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България, а от фактическа на установеното, след извършена проверка, неизпълнение на чл. 25, ал. 1, т. 9 от същия закон, а именно трайно установяване на територията на страната. Заповедта се основава на извършени справки в АИС на МВР по отношение на чуждата гражданка за периода от получаване на правото на пребиваване до 19.12.2023 г. С обжалваното решение съдът е отхвърлил оспорването. За да постанови този резултат е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на установената форма и административнопроизводствените правила, при правилно приложение на относимите материалноправни разпоредби. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно е твърдяното в касационната жалба, че при постановяване на обжалваното решение са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Правото на участие на страната в съдебното производство не е нарушено, обжалваното решение е и надлежно мотивирано. Доводите на касационния жалбоподател за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост са неоснователни. В обжалваното решение е налице подробно изложение относно установените по делото фактически положения, релевантни за спора. Съдът е събрал необходимите за правилното решаване на спора доказателства, анализирал ги е в тяхната взаимна връзка, във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е обосновал правните си изводи, които изцяло се споделят от настоящия състав. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК с настоящото решение се прави препращане към мотивите на първоинстанционния съд. Неоснователни са доводите в касационната жалба, че оспорената пред съда заповед е издадена от некомпетентен орган. Разпоредбата на чл. 44, а. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) дава правомощия на директорите на областните дирекции да налагат принудителни административни мерки. Същата не съдържа соченото от жалбоподателката изискване наложената в случая принудителна административна мярка да се налага от органа, който е издал разрешението за постоянно пребиваване. Неоснователни са и доводите, че оспорената заповед не отговаря на изискванията на чл. 59 от АПК. Видно от съдържанието и същата съдържа подробно изложение на установените в административното производство факти и обстоятелства, начинът на установяването им и приложението на закона към тях. Обосновано съдът е приел в обжалваното решение, че фактическите основания за издаване на оспорената заповед се подкрепят от материалите на преписката, от които безспорно се установява, че чуждата гражданка е получила право на постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1 т. 9 ЗЧРБ. От събраните сведения, писмени доказателства и извършена проверка за лицето е установено, че жалбоподателката не живее на посочения от нея адрес за пребиваване в Република България, а в Република Турция и за периода на проверката е престояла на територията на страната само 30 дни. При тези данни, правилна е преценката на съда, че жалбоподателката живее заедно със семейството си трайно извън пределите на Република България, поради което е налице визираната в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България - в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г. По делото не се твърди и няма данни да е налице някое от предвидените в цитираната разпоредба изключения. Обстоятелството, че жалбоподателката редовно е заплащала здравните си осигуровки не води до извод за изпълнение на задължението за трайно установяване. Под установяване на определено място, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там учи или упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, а не само да участва в здравната осигурителна система. Предвид изложеното, не са налице сочените от касатора отменителни основания, съдът правилно е приложил закона, поради което решението му следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение