Решение № 11610 от 21.09.2012 г. на ВАС по адм. д. № 7231/2012 г.

Решение № 11610 от 21.09.2012 г. на ВАС по адм. д. № 7231/2012 г., VI о., докладчик председателят Светла Петкова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на Марин Петков Маринов от гр. Сливен, против решение № 42 от 10.04.2012 г., постановено по административно дело № 5 по описа за 2012 г. на Административния съд - Сливен. С посоченото решение съдът е: 1) отхвърлил жалбата на касатора против решение № 26 от 12.12.2011 г., издадено от директора на Районното управление "Социално осигуряване" - Сливен и потвърденото с него разпореждане № МП-14106-6 от 02.11.2011 г. на ръководителя "Пенсионно осигуряване" при същото РУСО, материализиращо отказ за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО, и 2) осъдил касатора да заплати на РУСО - Сливен, разноски по делото в размер на 300 лева. Наведени са оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон - касационно основание по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Ответникът - директорът на Районното управление "Социално осигуряване" (РУСО) - гр. Сливен, не ангажира становище по касационната жалба. Участващият в производството по делото на основание чл. 217, ал. 2 АПК представител на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност касационното оспорване. Върховният административен съд в състав на шесто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в законоустановения 14-дневен преклузивен срок по чл. 211, ал. 1 АПК срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт и от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която решението е неблагоприятно. Като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания и извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съобразно чл. 218, ал. 2 от АПК, настоящият съдебен състав намира същата за неоснователна. Предмет на съдебна проверка за законосъобразност в производството пред Административния съд - Сливен, по реда на чл. 145 и сл. от АПК във връзка с чл. 118 от КСО е оспореното от касатора решение № 26 от 12.12.2011 г., издадено от директора на РУСО гр. Сливен и потвърденото с него разпореждане № МП-14106-6 от 02.11.2011 г. на ръководителя "Пенсионно осигуряване" при същото управление, обективиращо отказа за отпускане при условията на § 4, ал. 1 ПЗР на КСО на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на Марин Петков Маринов от гр. Сливен. Мотивите за постановения отказ са били, че лицето не отговаряло на изискванията на § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО, тъй като нямало 15 години осигурителен стаж от втора категория труд. Прието е също, че заявителят, настоящ касатор, не отговарял и на изискването по чл. 68, ал. 1 - 3 от КСО за възраст 63 години към датата на подаване на заявлението за пенсиониране. При последвалото оспорване по административен ред директорът на РУСО гр. Сливен е отхвърлил жалбата на Маринов срещу това разпореждане, като е приел, че длъжностното лице по пенсионното осигуряване правилно е зачело спорния осигурителен стаж в ДДЗ "Цочо" - Сливен, за такъв от трета категория. В мотивите на решението се излагат доводи, че стажът, придобит в периода от 23.01.1971 г. до 24.01.1981 г., се зачитал като такъв от трета категория труд, тъй като на основание § 2 от ЗР на ПМС № 75/1998 г. приложимият за разглеждания период нормативен акт бил Правилникът за категоризиране на труда при пенсиониране /ПКТП - отм./, в чиято т. 30в били изброени изчерпателно и подробно длъжностите, за които се признава втора категория труд при пенсиониране, а Маринов не е изпълнявал нито една от посочените в т. 30в от ПКТП (отм.) длъжности, поради което положеният от него стаж през процесния период не попадал във втора категория по т. 30в ПКТП (отм.). С постановеното решение Административният съд гр. Сливен е отхвърлил жалбата срещу атакуваните административни актове, като е приел, че изпълняваните от жалбоподателя длъжности "групов майстор в ИТР - дъскорезен цех", "групов майстор в звено "Научно-технически персонал" и "началник смяна в звено "Научно-технически персонал" в ДДЗ "Цочо" - Сливен, не били сред посочените в Раздел първи и Раздел втори от ПКТП (отм.) и положеният труд не би могло да бъде причислен към втора категория. Приел е още, че не би могло да се направи обоснован извод, че трудът на оспорващия е бил със същите вредност и тежест като труда на работниците в дървообработването, изброени в т. 30в от ПКТП (отм.). Изложил е мотиви, че макар и работното място на Маринов да е било в цеха при работниците, с оглед конкретните му длъжностни задължения и с оглед установеното по делото, че около гатерите и около другите машини шумът и запрашеността са били по-големи, отколкото в пространството в цеха, и при съобразяване с безспорния факт, че единствено работещият на съответната машина е бил подложен на вибрациите от същата, се налагало извода че трудът на жалбоподателя не бил положен при същите вредност и тежест като труда на работниците в цеха. По съображения в този смисъл съдът е приел, че в случая правилото на т. 67, ал. 1 ПКТП (отм.) не било приложимо. Извел е извод, че за жалбоподателя не са били налице материалноправните предпоставки за отпускане на пенсия при условията на § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО. Този извод на съда е обоснован със заключението на допуснатата съдебно-икономическа експертиза и показанията на разпитаните свидетели, които са работили заедно с жалбоподателя, както и с писмените доказателства по делото. В експертизата, изготвена от вещото лице Пенка Стайкова, е отбелязано, че видно от справка за категоризиране на ДДЗ "Цочо" - Сливен за 1979 г., съгласно Наредба № Р-8 от 30.11.1978 г. на КТРЗ и ДКП/, през 1971 г. заводът е бил VI-та категория, длъжността на касатора "началник смяна в цех" е била III-та категория, а длъжността му "групов майстор" е била I-ва категория; през 1972 г. заводът е бил VII-ма категория, а "Дъскорезен цех" е - II-ра категория; през 1978 г. заводът е VI-та категория, длъжността му "началник смяна на цех" е - IV-та категория, а длъжността "групов майстор" е била I-ва категория, поради което вписванията в трудовата книжка на касатора /"групов майстор I кат." и "н-к смяна в цех II кат."/ не били свързани с категорията на полагания труд при пенсиониране, а с категоризацията на предприятието и неговите поделения. При извършената проверка експертът е установил още, че Маринов не е изпълнявал нито една от посочените длъжности в т. 30в от ПКТП (отм.). Постановеното от Сливенския административен съд е правилно и изводите му като обосновани и законосъобразни се споделят изцяло от касационната инстанция. С разпоредбата на § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО законодателно е дадена възможност на лицата, които са полагали труд със специфична вредност или тежест, да се пенсионират преди навършване на определената в чл. 68 КСО и чл. 15, ал. 1 НПОС възраст, ако отговарят на установените в същата норма три изисквания. Първото от тях е даденото лице да е полагало труд от първа или втора категория, второто - да има определен сбор от осигурителен стаж и възраст, и последното изискване е навършването на определена възраст. Тези изисквания са кумулативно установени, поради което е необходимо едновременното им наличие, за да бъде придобито право на пенсия. Административният съд правилно е определил съществото на съдебния спор, който се свежда до това от коя категория е трудовият стаж, придобит от Маринов, за времето от 23.01.1971 - 24.01.1981 г., в ДДЗ "Цочо"- Сливен, зачетен от пенсионните органи от трета категория. Съгласно изготвената по делото съдебна експертиза и въпреки оспорването й от касатора, безспорно се установява, че длъжностните му задължения са имали управленски характер и са се изразявали в подготовка на шаблоните за работа, разпределение на хората по машините, възлагане на задачите за работа, при нужда разместване на работниците, промяна на задачите в процеса на работа, контролиране на изпълнението на задачите и на качеството на продукцията. С оглед така установените фактически обстоятелства, настоящият състав приема, че положеният в спорния период труд не може да бъде подведен към нормата на т. 30в от ПКТП (отм.) и квалифициран като труд от втора категория, и в този смисъл наведените доводи в касационната жалба са неоснователни. От приложените разплащателни ведомости, щатни разписания, трудова книжка е видно, че Марин Маринов през периодите 23.01.1971 г. - 31.12.1973 г., 25.06.1974 - 30.09.1974 г., 01.06.1975 г. - 31.10.1976 г. фигурира във ведомостта на "ИТР - дъскорезен цех" на длъжност "групов майстор". От съставения констативен протокол от финансов ревизор при РУСО - Хасково се установява, че срещу някои от длъжностите осигурителят е вписвал придобитият от лицето разряд ("I к"), но вписани данни за съответната категория труд не са установени. Впоследствие "ИТР-дъскорезен цех" е преименуван на "Научно-технически и проектантски персонал" и през периодите 01.11.1976 31.12.1976 г. и 01.01.1977 г. - 24.01.1981 г., Марин Маринов фигурира във ведомостта на "Научно-техническия и проектантския персонал" на длъжности "групов майстор" и "началник смяна". Събраните доказателства, включително показанията на двамата свидетели, установяват, че Марин Маринов е изпълнявал управленски и организационни функции, като предимно е следял за качеството на извършваната работа и за провеждането на непрекъснат процес. Този вид труд не попада в нито една от хипотезите на дървообработване, предвидени в т. 30в ПКТП (отм.), която би дала основание да бъде определен като втора категория. От това следва, че не е доказан твърденият от жалбоподателя факт, че е полагал труд при условията на втора категория в продължение на 15 години. С оглед горното твърдението на касационния жалбоподател, че работното му място било в цеха при работниците и бил замествал отсъстващи работници, не може да се приеме за доказано. От свидетелските показания се установява, че това не е било в кръга на функциите му, нито е било ежедневна практика в цеха. Имало е практика да се пренасочват работници от други цехове, за да заместват отсъстващите работници. При пенсиониране лицето ползва категорията труд на длъжността, на която е назначен и се води по първично-отчетната документация. След като Маринов е имал управленски и организационни функции, той не може да ползва правата по т. 30 ПКТП (отм.). Както беше посочено по-горе, вписването в трудовата книжка на касатора "групов майстор" - I-ва кат. и "Началник смяна" - II-ра кат. не е свързано с категоризиране на полагания труд при пенсиониране, а с категоризация на предприятието и неговите поделения. В подкрепа на горното е обстоятелството, че т. 30в ПКТП (отм.) е създадена на 30.06.1990 г. с промените в правилника, приети с Постановление на Министерския съвет № 61 от 04.06.1990 г. До тази дата трудът на лицата, включени в т. 30в е бил от трета категория. Следователно, вписването на I-ва и II-ра категория в трудовата му книжка не е свързано с категоризиране на труда при пенсиониране, тъй като по време на вписване и приключване на периода този стаж е бил от трета категория труд, както е приел и съдът. След като трудът на Марин Маринов като "групов майстор в ИТР - дъскорезен цех", "групов майстор в звено "Научно-технически персонал" и "началник смяна в звено "Научно-технически персонал" в ДДЗ "Цочо" - гр. Сливен, не е положен в цех, завод, площадка или в друг обект, за които в раздели I и II на Правилника е определена първа или втора категория труд, не може да бъде зачетен от втора категория. Изложеното налага категоричният извод, че този трудов стаж следва да бъде зачетен от трета категория труд, както правилно е приел и административният съд. Изложеното и събраните по делото доказателства водят до извода, че полаганият от касатора труд като "групов майстор в ИТР- дъскорезен цех", "групов майстор в звено "Научно-технически персонал" и "началник смяна в звено "Научно-технически персонал" не може да бъде причислен към втора категория, защото не е обхванат от т. 30в ПКТП (отм.). Както прецизно е обосновано в мотивите на проверяваното решение, посочените периоди, през които Марин Маринов е работил в ДЗ "Цочо" - Сливен, не могат да му бъдат зачетени като втора категория труд предвид липсата на отбелязване в платежните ведомости на длъжността, която е заемал, и липсата на каквито и да било други документи, удостоверяващи упражняваните от него трудови функции. По изложените по-горе съображения законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд, че в конкретния случай не е приложим и записът на т. 67, ал. 1 ПКТП (отм.). С разпоредбата на т. 67 от ПКТП (отм.) е регламентирана възможността лицето да докаже, че макар трудът да не е положен на съответната длъжност, посочена в правилника, то той е бил със същата вредност и тежест като на конкретно визираните длъжности. В процесния случай не се установява положеният от Маринов труд като: "групов майстор в ИТР- дъскорезен цех", "групов майстор в звено "Научно-технически персонал" и "началник смяна в звено "Научно-технически персонал", да е бил със същите вредност и тежест като труда на работниците в дървообработването, изброени в т. 30в от ПКТП (отм.). Атакуваните административни актове, с които е отказано отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО, са издадени при спазване на материалноправните изисквания за законосъобразност и като е отхвърлил жалбата, Административният съд - Сливен е постановил правилно решение. Посочените касационни основания за отмяна не са налице и обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. Неоснователно е оплакването на касатора срещу решението на административния съд в частта за разноските, с която Маринов е осъден да заплати на РУСО - Сливен сумата от 150 лева за юрисконсултско възнаграждение. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълкувателно дело № 5/2009 г. на Общото събрание на колегиите на Върховния административен съд, в случаите, в които съдът отхвърли оспорването на административния акт, страната дължи заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато административният орган е представляван от юрисконсулт в съдебно-административното производство. В производството пред Административния съд Сливен пълномощникът на РУСО - Сливен юрисконсулт Стойчев е направил изрично искане за присъждане на разноски, отразено в протокола от съдебното заседание на 28.03.2012 г., поради което и предвид изхода на делото правилно административният съд е уважил своевременно направеното искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Видно е от съдържанието на разпоредбите на чл. 143 АПК, че правилата за дължимост на разноски са обусловени от резултата при оспорването. Липсата на изрична регламентация в АПК за случаите, когато при отхвърляне на жалбата органът се представлява не от адвокат, а от юрисконсулт, обосновава субсидиарното приложение на ГПК на основание чл. 144 АПК. В тези случаи правото на съдебни разноски - присъждане на юрисконсултско възнаграждение при благоприятен за органа изход на спора, възниква по силата на чл. 78, ал. 8 ГПК, която норма гласи, че в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Ето защо правото на съдебни разноски възниква в хипотезите на чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 143, ал. 4 АПК, с оглед изхода на производството и от факта, че административният орган (респ. юридическото лице) е защитаван от юрисконсулт. Отговорността за разноски е гражданско облигационно отношение, произтичащо от процесуалния закон и уредено в него, като съдът в хипотезата на отхвърлена жалба присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на представляващия юрисконсулт, а в полза на юридическото лице, което е защитавано от него. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,