Решение № 196 от 30.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 110/2010 г.

Решение № 196 от 30.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 110/2010 г., III н. о., НК, докладчик съдията Цветинка Пашкунова Касационното производство е инициирано по протест на прокурор при Софийска апелативна прокуратура срещу въззивна присъда № 84/18.12.2009 г. на Апелативен съд-София, постановена по ВНОХД № 143/2009 г., с която е отменен първоинстанционния акт на Софийски градски съд, по НОХД № 2928/2002 г., в осъдителната му част. В депозирания протест се визират допуснати нарушения на процесуалния и материален закон. Декларира се превратен анализ и тенденциозна оценка на доказателствата, обосновали неправилно юридическо заключение за несъставомерност на инкриминираното поведение на подсъдимата Д. по чл. 219, ал. 4, вр. ал. 3, вр. чл. 26 НК и по чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26 НК. В подкрепа на бланкетно очертаната позиция се възпроизвежда съдържимата се в атакуваната присъда мотивация, като подробно се аргументира несъответност на приетите от въззивната инстанция фактически положения на приобщения доказателствен материал и се изразява категорично несъгласие с формираните правни изводи в съдебния акт. Предлага се правоприлагане на чл. 354, ал. 1, т. 4, вр. ал. 3, т. т. 2 и 3, вр. чл. 348, ал. 1, т. т. 1 и 2 от НПК. В хода на съдебните прения на 23.03.2010 г., представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по изложените съображения, допълнително детайлизирани в писмени бележки. В настоящата процедура участват подсъдимата Б. Д. и упълномощеният от нея адвокат, които устно и чрез представена писмена защита акцентират на развитите в касационния протест доводи за необоснованост, и пледират за оставяне в сила на въззивния съдебен акт. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, съобразявайки становищата на страните и материалите по делото, в пределите на инстанционния контрол, за да се произнесе взе предвид следното: С присъда от 19.12.2008 г., обявена по НОХД № 2928/2002 г., Софийски градски съд е признал Б. Т. Д. за виновна в това, че за времето от 19.06.1995 г. до 15.07.1996 г. в гр. С., при условията на продължавано престъпление и в качеството си на длъжностно лице-Председател на ДСК, умишлено не положила достатъчно грижи в ръководенето, управлението и стопанисването на повереното й имущество и от това последвало неговото разпиляване в размер на 12 942 000 (дванадесет милиона деветстотин четиридесет и две хиляди) деноминирани лева-особено големи размери, като случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 219, ал. 4, вр. ал. 3, вр. чл. 26 от НК я осъдил на ШЕСТ ГОДИНИ лишаване от свобода и лишаване от права да заема определени държавни длъжности за срок от ДЕВЕТ ГОДИНИ. С визирания съдебен акт е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимата и за извършено в периода 14.03.1997 г. - 19.03.1997 г. в гр. С. престъпно деяние по чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26 от НК, с наложени санкции - ЧЕТИРИ ГОДИНИ лишаване от свобода и СЕДЕМ ГОДИНИ лишаване от права по чл. 37, т. 6 от НК, като същата е оправдана по повдигнатото й обвинение за осъществено при условията на реална съвкупност посегателство по чл. 282, ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 282, ал. 1, вр. чл. 26 от НК. При съблюдаване изискванията на чл. 23 и чл. 24 от НК за инкриминираните и санкционирани множество престъпления на Б. Д. са определени общи наказания - лишаване от свобода за срок от осем години и eдинадесет години лишаване от право да заема държавни длъжности. С въззивна присъда № 84 от 18.12.2009 г., Апелативен съд-София е отменил първоинстанционния съдебен акт в наказателно-осъдителната му част, признал подсъдимата Д. за невиновна и я оправдал изцяло по повдигнатите й обвинения по чл. 219, ал. 4, вр. ал. 3, вр. чл. 26 от НК и по чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26 от НК. Протестът на Софийска апелативна прокуратура е неоснователен. Конкретиката на релевираните оплаквания за допуснати процесуални нарушения сочи на неотносимост към правомощията по чл. 354, вр. чл. 348 НПК. Предявената и поддържана в това производство теза, че съдържанието на приобщените доказателствени средства налагат фактически изводи, различни от очертаните в атакуваната присъда не мотивира несъблюдаване на процесуалните норми и обуславя заключение за "необоснованост"- неспазване правилата на формалната логика в оценъчната дейност на съда по отношение на наличната доказателствена маса, която е извън обсега на касационната компетентност. Върховният съд не може да подменя вътрешното убеждение на въззивната инстанция по фактите, включени в предмета на доказване. Същият е оправомощен да извърши проверка относно спазването на процесуалните предписания, гарантиращи правилното му формиране в съответствие с принципната разпоредба на чл. 14 от НПК, при релевирани в тази насока доводи, подкрепени от изискуемата фактическа и юридическа аргументация. В коментирания аспект не може да бъде разгледано бланкетно заявеното игнориране на процесуалния закон, "ограничило правото на прокурора да обоснове обвинението", индициращо на неяснота и неопределеност. Характеристики на отменително касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не очертава и декларацията за "превратен анализ и неправилна оценка на доказателствата", лишена от визирани форми на процесуални проявления. Непосочването на конкретни процесуални нарушения при събирането и интерпретацията на съвкупния доказателствен материал, и на обезпечаващи ги данни обосновава процесуална недопустимост на наведените подробни възражения за несъответност на фактическите констатации във въззивния акт на инкорпорираните доказателствени източници и предпоставя необходимост от обвързващо съблюдаване на приетата за установена от Апелативен съд-София фактология, при която касационната инстанция следва да обсъди предложената в протеста аргументация за относимото материално право. В рамките на словно обективираните в присъдата фактически очертания контролираният съд правилно е приложил материалния закон, признал Б. Д. за невиновна в извършване на продължавани престъпни деяния по чл. 219, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 1 от НК и по чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, и оправдал подсъдимата по повдигнатото от прокуратурата обвинение. Инкриминираното поведение на Б. Д., изразяващо се в сключени през периода от 19.06.1995 г. до 15.07.1996 г., в качеството й на Председател на ДСК, договори за кредит с търговски банки, не се субсумира от обективните и субективни признаци на лимитираната от законодателя квалифицирана умишлена безстопанственост. Престъплението по чл. 219 НК съставлява неполагане на достатъчно грижи от длъжностно лице при ръководене, управление, стопанисване и запазване на повереното имущество, или при осъществяване на възложената му работа, реализуемо чрез фактически и юридически действия, или чрез бездействие. Задължителната и константна съдебна практика приема, че установяването на изпълнителното деяние е свързано с преценката за констатирани нарушение или неизпълнение на конкретни права и задължения, произтичащи от нормативни актове, от безспорни положения в науката и житейската практика, от общопризнати и утвърдени правила за съответната стопанска област. При доказано несъобразяване на особения субект с очертаните изисквания и съществуваща причинна връзка с предпоставените от него общественоопасни последици-повреда или унищожаване на вещ (частично накърняване на нейната субстанция или засягането й до степен да бъде напълно негодна), разпиляване на имущество (то не може да се ползва по предназначение или не е на разположение на стопанската организация), и други значителни имуществени щети на предприятието или на стопанството, е консумиран визирания престъпен състав. (ППВС 7/76 г., изм. с ППВС № 6/84 г. и ППВС № 7/87 г.). Описаните в обвинителния акт неправомерни прояви на подсъдимата Д., квалифицирани като безстопанственост сочат на предоставяне на парични средства на действащите банки, при липса на нормативно основание, с поставен акцент на начина на договаряне на депозитите - без предварителна проверка за платежоспособността на кредитоискателя, при ненадлежно обезпечаване на същите и невземане на мерки за събиране на отпуснатите суми. Интерпретацията на актуалната към инкриминирания период нормативна уредба, уреждаща статута на ДСК и установяваща регламент за банковата дейност в страната, и анализът на приобщената по делото доказателствена съвкупност мотивират необезпеченост на очертаната обвинителна теза . Логическото, систематическо и историческо тълкуване на предписанията, съдържими се в чл. чл. 1, 2, 3 и 5 от ЗДСК (ДВ, бр. 95/67 г.), чл. 2, т. 3 от ПБ (приет с ПМС № 19/89 г., ДВ, бр. 42/89 г.), чл. чл. 1, 2 и 30 от ЗБКД (ДВ, бр. 25/92 г.) и Наредба № 4 на БНБ за провеждане на търгове за междубанкови депозити в лева, обосновава убедителното заключение на въззивния съд, че ДСК е функционирала като банкова институция, в обсега на чиито правомощия е била и законовата възможност за кредитиране и рефинансиране на търговските банки. Подобна позиция не се опровергава от разпоредбата на чл. 3 от цитирания ЗБКД, на която в контекста на спецификата в работата на ДСК, представителят на обвинението обръща подчертано внимание. Същата визира приложимост на ЗБКД и по отношение на банките, създадени с отделен закон, доколкото не е предвидено друго. Последното, обсъдено на плоскостта на изискуемата се изричност на специална нормативна регламентация и при съблюдаване на влезлия в сила Правилник за банките, прогласяващ в чл. 2, т. 3 ДСК за банка, обуславя характера на инкорпорираните в ЗБКД разпоредби като допълващи основния закон за ДСК и не изключва тяхното правоприлагане. Подкрепящи изложеното са и констатациите на АС-София, изведени при задълбочено изследване на приложения писмен доказателствен материал (договор от 6.02.1990 г., решения № 203/10.07.1992 г., № 292/29.05.1995 г., № 308/06.06.95 г., № № 193/11.04.1996 г. и № 378/27.06.1996 г. на УС на БНБ) за политиката на Българската народна банка по насърчаване участието на ДСК на междубанковия пазар чрез предоставяне на парични депозити, която не индицира на категорична рестриктивност и несъгласие на Управителния съвет на БНБ с действията на Председателя на Държавна спестовна каса, касаещи тяхното отпускане. Още повече, че инкриминираните депозити са превеждани чрез сметката на ДСК в БНБ и под неин контрол, като с уведомителни писма БНБ е информирана ежеседмично за предоставените от ДСК парични средства на търговските банки. С проявен юридически усет и демонстрирана компетентност въззивната инстанция е аргументирала престъпната несъставомерност на инкриминираните действия и бездействия на подсъдимото лице при сключване на договорите за банков кредит с Първа частна банка, Първа източна международна банка, Бизнес банка, Добуджанска търговска банка, ТБ елит, Българска земеделска и промишлена банка, Туристспорт банка, Балканска универсална банка и Агробизнесбанк. Преценени в светлината на действащото законодателство и в съответствие с приобщените доказателства същите не предпоставят изводи за нарушение на конкретно възложени права и неизпълнение на определени вменени задължения. През инкриминирания период са приложими ПБ и ЗБКД, уреждащи обществените отношения, свързани с функционирането на търговските банки. Издаденият въз основа на разпоредбите на Указ № 56 от 1989 г. и на Правилника за неговото прилагане, Правилник за банките създава нормативната база за дейността на търговските банки до приемането на Търговския закон и Закона за банките и кредитното дело, последният от които установяващ фундамента на съвременното банкиране и предпоставящ изчерпателната му подробна регламентация в подзаконови нормативни актове (наредби и инструкции). Такива, лимитиращи стриктни правила за предвиденото в закона взаимно банково кредитиране и предписващи изрична детайлизирана процедура при предоставяне на депозити на търговските банки, не са приети по времето на очертаното от обвинителната власт престъпление по чл. 219 НК. Във визираните законодателни рамки доказателствено необезпечени са твърденията на прокурора за липса на проверка за платежоспособността на банките-кредитоискатели преди отпускането на кредита, и за свързаните с това събиране и проверка на информация, имащи своето нормативно отражение в ПБ. Въпреки отсъствието на информационна система, чрез която да се получават данни за кредитоспособността на обслужваните банки, създаващо трудности на ДСК при установяване на финансовото им състояние, разпитаните по делото свидетели-служители в ДСК са категорични че подобни сведения били търсени чрез неформални източници. Прегледът на гласните доказателствени средства (свидетелските показания на В. В., Р. К., Г. В. и М. Л.) внушава убедително, че дейността по проучването на търговските банки-кредитоискатели е била възложена и реално извършвана от длъжностни лица в направление "Паричен и капиталов пазар" към Управление "Икономическо" на ДСК-ЦУ, като същата обхващала финансовото състояние на банката, искаща паричен депозит, срока и условията на кредита, наличните и възможни обезпечения. Последващи осъщественото проучване били законосъобразното оформяне на основните клаузи и анексите към тях, касаещи кредитиране или рефинансиране от главния юристконсулт; парафирането на двустранните сделки от главния счетоводител, извършващ проверка за възможността за тяхната реализация и изпълнение; и финализиращото процедурата подписване на договора за предоставяне на кредит от подсъдимата Д. Настоящият съдебен състав не споделя и релевираните нарушения на чл. 36, 37 и 39 ЗБКД, при обезпечаване на инкриминираните банкови депозити. Съгласно установения в чл. 36 от ЗБКД регламент "при предоставяне на кредити банката приема предвидените в закона обезпечения". С очертаните изисквания Б. Д. се е съобразила при подписване на процесните договори и те били обезпечени чрез визираните в ЗЗД (чл. 133-182) способи и в съответствие с Наредба № 7 на БНБ, предписваща договореното между страните обезпечение по стойност да надхвърля с 25% отпуснатия кредит. Безспорно доказано е, че при сключване на двустранните сделки подсъдимата Д. приемала записи на заповед от търговската банка-длъжник; поименни акции на други дружества, последователно залагани и джиросани в полза на ДСК; като всеки от договорите за кредит съдържал еднотипна клауза за незабавно инкасо на отпуснатата сума от текущата сметка на търговската банка в БНБ и сочел, че за обезпечение на паричния депозит ще служат всички активи на банката-кредитополучател. Акцентираното от прокурора неупражняване на регламентираните в чл. 37 и чл. 39 от ЗБКД права за обезпечаване на вземанията чрез издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание; чрез изискване от кредитополучателите на отчетни и други документи, свързани с тяхната дейност; или чрез извършени проверки за целевото използване на предоставените кредити и за условията на съхраняване и качеството на стоките, за които са предназначени кредитите, не обосновава игнориране на императивни правила и същото не е наказуемо. По своите характеристики цитираните норми са диспозитивни, създават правни възможности за определено поведение и очертават параметри на описаните действия по усмотрение, поради което и неизпълнението им не предпоставя претендиране и реализиране на отговорност. Некоректна е и лансираната от обвинението ненадлежност на инкриминираните обезпечения по депозитите, съизмерима с реалната им неефективност и последвалата несъбираемост на вземанията. Видно от приобщените чрез свидетелските показания на Т. В., Л. Филипов, П. О. и Р. Г. фактически данни, през инкриминирания период във взаимоотношенията си с търговските банки не е съществувала практика за договаряне на обезпечения, различни от отразените в договорите за депозити. В подкрепа на изложеното са и инкорпорираните по делото доказателства, индициращи че по някои от сключените договори банките-длъжници са плащали задълженията си по инкриминираните кредити и обслужвали лихвите до момента на поставянето им под надзор, като част от вземанията са били събрани от ДСК. Очертаните обстоятелства не могат да формират убедителен и безусловен извод за негодност на инкриминираните обезпечения, която да е резултат на осъществени от подсъдимата Д. престъпни действия или бездействия. Аргументи, обосноваващи заявената позиция се извеждат и при историческата интерпретация на правната норма на чл. 220, ал. 3 НК, и чрез проследяване на законодателната логика при криминализиране на дейността по отпускане на необезпечени кредити. С измененията в чл. 220 НК (ДВ, бр. 62/97 г.) е създаден специален престъпен състав за разрешаване отпускането на кредит без надлежно обезпечение, ако кредитът е останал неиздължен. Създаването на санкционната разпоредба е обусловено от преценката за високата степен на обществена опасност на очертаните неправомерни посегателства, застрашаващи банковата и икономическа системи като основа на стопанството на държавата. Последователното развитие на обществените отношения в сферата на банковото дело формира виждане, че приоритет на банките е да извършат преценка за нуждата на съответния кредит от обезпечение, в зависимост от кредитната история, бизнеса и репутацията на кредитополучателия, и предпоставя декриминализирането на това деяние със ЗИДНК (ДВ, бр. 101/23.11.2001 г.) с мотивите, че нормата на чл. 220, ал. 3 НК предвижда наказание не за виновно укоримо поведение, а за поемане на риск, за което банкерите не следва да бъдат санкционирани. Ясно изразената законодателна воля не следва да бъде подменяна и превратно тълкувана чрез използване инструментариума на престъпната безстопанственост, в каквато посока са повдигнатите срещу подсъдимата Д. обвинения за ненадлежно обезпечени кредити. Касационният съд не констатира и преследваната от прокурора престъпна недобросъвестност на Б. Д., изразяваща се в непредприемането на мерки за събиране на отпуснатите парични суми. Действително в рамките на доказателствения анализ е установено, че минимална част от кредитите са погасени, и то в отдалечен от сключването на договорите и предвидения падеж период от време, като само по някои от тях подсъдимата Д. и следващите ръководители на ДСК са се възползвали от принудително изпълнение. Това е логически обяснимо с обективните пречки при настъпилата инфлация обезпечението да покрие цялото вземане на банката. В коментирания смисъл настоящият състав не възприема становището в депозирания протест за неизползване от подсъдимото лице на предвидената в инкриминираните депозити възможност за незабавно инкасо. Подобно заключение се базира на липсата на писмена документация, чието унищожаване е надлежно удостоверено, което е недопустимо. Интерпретирано в корелативна връзка със съдържимите се в свидетелските показания на Л. Филипов данни за издавани от Б. Д. до БНБ платежни нареждания преди началото на банковата криза, този факт не обосновава изводи, че подсъдимата не е правила опити за събиране на вземанията чрез визирания способ. В обсега на съвкупната доказателствена маса по несъмнен начин са доказани и положените от Д. усилия, лично и чрез служителите на управляваната от нея институция - по събиране на неиздължените кредити. Извършените предоговаряния, разсрочвания и сключване на анекси илюстрират търсене на механизми за облекчаване условията на плащанията по кредитите при значително увеличаване на лихвения процент по всеки един от договорите, с оглед девалвацията на лева, и предвид социално-икономическите процеси в страната при прехода от централизирана икономика под тотален държавен контрол към пазарна икономика, основана на принципите на конкуренцията и свободното движение на стоки и услуги. Инкриминираните от обвинението действия на подсъдимата Д. в очертаната насока съставляват нормален подход на лице, осъществяващо функции по ръководство на търговска банка, с какъвто статут е ДСК и те са в съответствие с политиката на Централната банка. Убедителни са и предложените в атакувания акт мотиви за отсъстваща причинна връзка между инкриминираните прояви на подсъдимото лице, несъответстващи според обвинителната теза на общопризнатите правила за добро кредитиране и посочените в акта на прокурора вредоносни последици. Установените факти по делото, че раздадените кредити не са събрани по принудителен ред в изискуемите срокове не водят до заключение, че щетата за ДСК е в размер на несвоевременно върнатите от длъжниците парични суми. Неполучените от банката вземания могат да се включат в стойностните измерения на вредата само когато, поради пренебрегнати от длъжностното лице задължения дадените кредити по една или друга причина са станали изобщо несъбираеми, на каквито обстоятелства не индицира конкретиката по делото. Логическо следствие от това е и некоректното лимитиране на размера на разпиляното имущество като елемент от обективната с. на престъплението безстопанственост, чиито параметри са определени при игнориране на заведените и висящи изпълнителни дела срещу БДЖ и СТОМАНА АД за отпуснатите депозити на ТУРИСТСПОРТБАНК, и въз основа на цялото вземане, а не от действително несъбираемата част, станала такава по вина на дееца. Липсата на констатирано и доказано нарушение или неизпълнение на права и задължения от Б. Д. при сключване на процесните договори за банков кредит, обективиращо изпълнителното деяние по чл. 219 НК, и предпоставящо общественоопасния предвиден резултат не обуславя консумиран с инкриминираното поведение престъпен обективен състав и обезмисля коментара на неговите субективни характеристики и на квалифициращите го признаци в правните очертания на чл. 219, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 26 от НК. При осъществената инстанционна проверка ВКС не установи визираното от прокурора несъблюдаване на материалния закон от въззивния състав и при постановяването на оправдателна присъда по повдигнатото срещу Б. Д. обвинение за извършено престъпление по чл. 220, ал. 2, вр. чл. 26 НК. Правилна е оценката на контролираната съдебна инстанция за престъпна несъставомерност на инкриминираните опционни сделки, сключени на 06 и 13 януари 1997 г. между подсъдимата Д. в длъжностното й качество на Председател на ДСК и представителят на "Фикс плюс"-финансова къща АД, по силата на които купувачът придобива правото да закупи от ДСК държавни дългосрочни облигации, емитирани по Закона за уреждане на необслужваните кредити (ЗУНК), деноминирани в щатски долари с определен номинал при цена, съответно 70% и 67,5% от номинала, платима в лева по централния курс на БНБ към датата на подписване на договора. Разпоредбата на чл. 220 НК криминализира съзнателното сключване на неизгодна сделка от длъжностно лице при кумулативната даденост на настъпили от това значителни вреди за стопанството, или за учреждението, предприятието или организацията, които наказателноотговорният субект представлява. Константната и задължителна практика по правоприлагане на особената материалноправна норма е категорична, че предмет на обсъждане и преценка при обосноваване на престъпната съставомерност на инкриминираното деяние са фактите, сочещи на съществуващи реални представи в съзнанието на дееца за неизгодността на сделката към момента на нейното сключване, като очертаната оценъчна дейност следва да бъде реализирана не само с оглед на характера и индивидуализиращите самата сделка параметри, но и предвид всички условия при които е обективирана волята на страните и постигнат консенсус между тях, и предпоставящите сделката съвкупни обстоятелства. Задължително е и изследването на изискуемия се признак "значителна вреда", включващ реално претърпените материални щети (намаляване на активите или увеличаване на пасивите на стопанския субект) и причинени други загуби (платени неустойки, лихви и глоби), но не и пропуснатите ползи. Интерпретацията на конкретиката по настоящото дело индицира на наличен правен и финансов интерес от сключване на инкриминираните сделки. Ликвидните финансови кризи за ДСК през месец юли и месец ноември 1996 г., свързани с възложеното от БНБ задължение за изплащане на левовите депозити на клиентите на обявените във фалит банки и изтеглените от физически и юридически лица влогове в размер на 76 милиарда неденоминирани лева, са довели до разискване на възможности за постъпване на реални пари в касата в експертни комисии с участието на представители на БНБ, ДСК и МС, и до последвалото предложение за извършване на процесните опционни сделки. Решението за съществуващата необходимост от визираните договори е продиктувано и от стуктурирането на "портфейла" на ДСК към инкриминирания момент, състоящ се в по-голямата си част от държавни ценни книжа, от които с най-ниска доходност и без практическа реализация на пазара са били именно издадените по Закона за уреждане на необслужваните кредити - държавни дългосрочни облигации (ДДО). В коментирания смисъл не следва да се игнорират и детайлите, че чрез използвания икономически механизъм се осъществявала замяна на предложения от БНБ дългосрочен, нисколихвен и нискодоходен инструмент с друг - краткосрочен, високолихвен и бързо ликвиден, като по този начин са осигурени посрещането и реализирането на непредвидените плащания. Сключването на опционните сделки е в съответствие с предписанията на Наредба № 14/12.04.1994 г. на БНБ за минималния праг на препоръчителна цена за продажба на ДДО, емитирани по ЗУНК и при стриктно спазване на процедурата, предвидена в Глава трета от приетата с ПМС № 33/94 г. (ДВ, бр. 17/94 г.) Наредба за реда и условията за придобиване, обслужване и изплащане на държавни дългосрочни облигации. Последното сочи, че БНБ е осъществила предвидения контрол на исканията на ДСК, проверила е притежаваните от Касата ДДО, емитирани по ЗУНК, като същата е била и оправомощена при преценка за липса на предпоставки за опционните договори да не ги регистрира, и да не извърши плащанията. Действително между страните по опционните сделки непрецизно е уговорено заплащане в български лева на цената, лимитирана в процент от номинала в щатски долари, при валутен курс към момента на сключването им. Безспорно е и това, че вследствие на клаузата, поради настъпилата промяна в курса на валутата при галопиращата през инкриминирания период инфлация, при реализираните последващи продажби е констатирана разлика в получената от ДСК парична сума в размер на 2 669 296 (два милиона шестстотин шестдесет и девет хиляди двеста деветдесет и шест деноминирани лева), некоректно определена като стойностно измерение на причинената "значителна вреда". Акцентираният от представителя на обвинението в протеста факт не мотивира обаче субсумиране на очертаното поведение на Б. Д. от нормата на чл. 220 НК и ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимото лице. Преценен в контекста на предложената аргументация за наличен интерес от сключване на опционните сделки и за условията, при които били договорени; интерпретиран при съпоставяне с установените данни за получена информация от бюджетната комисия на НС досежно прогнозирания валутен курс, за предвидените в процесните договори срокове за закупуване на ДДО и за подписания на 10.02.97 г. анекс към тях; и коментиран във взаимовръзка с непредвидимостта на хиперинфлационните процеси, същият не обосновава "неизгодност" на сделката с произтичащите от нея реални щети като обективни елементи на престъпния състав и изискуемотото се субективно отношение на дееца към обществената опасност на посегателството, при форма на вина умисъл. По изложените съображения, в пределите на възложената компетентност в настоящото производство, ВКС формира вътрешно убеждение за липса на касационни основания, предпоставящи упражняване на правомощията по чл. 354, ал. 1, т. 4, вр. ал. 3, т. 3, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, като остави в сила атакуваната присъда, с която е отменен осъдителния съдебен акт от 19.12.2008 г., по НОХД № 2928/2002 г. на Софийски градски съд, и подсъдимата Д. е призната за невиновна и оправдана по повдигнатите й обвинения по чл. 219, ал. 4, вр. ал. 3, вр. чл. 26 НК и по чл. 220, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26 НК. Воден от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение