Решение № 1491 от 4.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5184/2007 г.

Решение № 1491 от 4.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5184/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.), във връзка с § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. Т. Б. и В. Т. Б., чрез пълномощника им адв. Д. В., против въззивното решение от 25.07.2006 г. по гр. д. № 2271/2005 г. на Софийски градски съд. С него е оставено в сила първоинстанционното решение от 30.12.2004 г. на Софийски районен съд по гр. д. № 7901/2003 г. в частта, с която е отхвърлен предявения от касаторите против Н. В. М., Н. В. С., Е. И. М., Й. Е. М., Г. Е. В., Е. И. М., П. С. М., П. С. М. и М. Д. М. иск за предаване владението върху дворно място с площ 6 кв. м., придадено по регулация от имота на ответниците към собствения им парцел **** в кв. 95 по плана на с. Л. К. поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост на извода за липса на доказателства за плащане стойността на придаваемото място. Искат отмяна на решението и вместо това предявеният от тях иск бъде уважен. Ответниците не са взели становище по жалбата. Върховният касационен съд, в настоящият си състав на IV г. о., като взе предвид изложените касационни основания и данните по делото, съгласно чл. 218ж ГПК (отм.), намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради следните съображения: По делото е установено по несъмнен начин, че регулационният план на с. Л., одобрен съгласно заповеди от 1990 г. и 1996 г., е предвиждал придаване на дворно място с площ 6 кв. м. от имота на ответниците към парцела на ищците, представляващ ХVIII - 1008 в кв. 95, оценено на сумата 47 916 неденоминирани лева, съгласно оценителния протокол от 9.02.99 г. Изводът на въззивния съд, че не са уредени облигационните отношения между страните с изплащане на обезщетението за това придаваемо се място е обоснован с оглед липсата на доказателства за плащане, съгласно начина и реда по чл. 282, ал. 1 ППЗТСУ и то в срока по чл. 182а, ал. 2 ЗТСУ (отм.), респ. този по § 6, ал. 2 ПЗР на ЗУТ, поради което и правилно съдът е извел извода за отмяна на отчуждителното действие на регулацията, настъпила с изтичане на срока за уреждане на сметките по нея. Оплакването на касаторите в това отношение е неоснователно, тъй като от събраните свидетелски показания фактът на плащане на стойността на придаваемото се място не е установен, защото законът предвижда определен ред за това, който не е спазен. Извършеното плащане след определения срок е ирелевантно относно действието на регулационния план за собствеността върху придаваемото се място, тъй като то е отпаднало към 30.09.2001 г. В подкрепа на горните изводи е и обстоятелството, че касаторите са заплатили в срока и по предвидения ред стойността на други придаваеми се към парцела им дворни места, за което са се снабдили и с констативен нот. акт № 1/99 г., а за спорното място липсват такива доказателства. Затова същите не могат да се легитимират като собственици на процесния имот и искът им по чл. 108 ЗС правилно е отхвърлен. Обжалваното въззивно решение не страда от наличие на поддържаните в жалбата касационни основания за неговата отмяна, поради което и следва да се остави в сила, водим от което настоящият състав на ВКС