Решение № 9800 от 13.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 109/2010 г.

Решение № 9800 от 13.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 109/2010 г., I о., докладчик съдията Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Лили Матева, в качеството й на процесуален представител на Пламен Иванов Русинов, управител на "Даниво" ЕООД, срещу Решение № 512 от 24.11.2009 г. по адм. дело № 396 по описа за 2009 г. на Административния съд - Велико Търново. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на материалния и процесуалния закон, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответната страна по касационната жалба - директорът на дирекция "ОУИ" - гр. Велико Търново оспорва същата като неоснователна чрез становище по реда на чл. 163, , във връзка с чл. 228 от АПК. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна по чл. 210 от АПК, а разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебния контрол в производството пред административния съд е бил РА № 150801022 от 4.03.2009 г. на органа по приходите при ТД на НАП - гр. Плевен, потвърден в обжалваната част с Решение № 183 от 7.05.2009 г. на директора на дирекция "ОУИ" - гр. Велико Търново. Същият е издаден в резултат на ревизия на търговското дружество по прилагането на ЗДДС (отм.), на ЗКПО (отм.), на ЗДДС, в сила от 1.01.2007 г., на ЗКПО, в сила от 1.01.2007 г., на ЗОДФЛ (отм.), на ЗДДФЛ, в сила от 1.01.2007 г., на КСО, на ЗЗО, на ЗГВРС. По административен и съдебен ред актът е обжалван в частта, с която не ревизираното дружество не е признато право на данъчен кредит общо в размер на 38 237.40 лв. и е начислена лихва за забава в размер на 17 482.43 лв., на основание чл. 64, ал. 1, т. 3, чл. 6 и чл. 9 от ЗДДС (отм.) за данъчни периоди м. 08., м. 09., м. 10. и м. 11.2005 г. по фактури, издадени от ЕТ "РИД 49 - Иван Русинов". Увеличен е финансовият резултат за отчетната 2005 г., на основание чл. 23, ал. 2, т. 13, във връзка с чл. 14, ал. 1, чл. 15, ал. 2 и ал. 3, т. 2 от ЗКПО (отм.) със сумата 191 187.04 лв. и е определено допълнително задължение за корпоративен данък за тази година в размер на 28 678.05 лв. и лихва за забава в размер на 11 942.25 лв. По облагането по ЗДДС (отм.). За да откаже претендираното право на данъчен кредит органът по приходите е приел, след преценка на доказателствата събрани в хода на административното производство, че не са налице реално осъществени доставки на услуги по смисъла на чл. 6 и чл. от ЗДДС (отм.), във връзка с чл. 31 от ППЗДДС (отм.). Установено е, че в хода на извършване на СМР на обекти читалище "Зора"-с. Бацова махала, основно училище "Христо Ботев" - с. Мусалиево, народно читалище "П. Парчевич" - с. Асеново, обект ЦДГ - с. Новачене, обект Централна площад - с. Бацова махала, обект "Кметство"- с. Новачене и обект Община Никопол, ревизираното дружество е бил възложител на изпълненито на СМР, като изпълнител на същите е ЕТ "РИД 49 - Иван Русинов". Този подизпълнител е ползвал други подизпълнители относно фактическото извършване на СМР и доставка на конкретни материали, които да бъдат вложени при изпълнение на възложената дейност. Съдът е приел, че и в производството пред него не са ангажирани доказателства, които да докажат твърденията на оспорващия, че подизпълнителите, ползвани от изпълнителя, са осъществили реални доставки както по отношение на СМР, така и по повод закупените материали. Предходният доставчик на едноличния търговец "Металик" ЕООД не е открит на адреса, който е посочил, респ. адреса за кореспонденция и не може да се установи дали фактурите са издадени на едноличния търговец, респ. данъкът дали е начислен, осъществено ли е разплащане между контрагентите, разполага ли с необходимата техническа и кадрова обезпеченост. От фактическа страна аналогична е ситуацията и по отношение на ЕТ "Феникс-Елена Стефанова". Установено е, че този търговец няма ЕКАФП, а фактурите, издадени на ЕТ "РИД-49-Иван Русинов" са придружени с фискален бон. Подобна е ситуацията и с "Кей Пи Пи" ЕООД. По делото е изслушана съдебно-икономическа експертиза, която е имала за задача да се осъществи от експерта проверка на счетоводствата на ревизираното дружество и прекия доставчик ЕТ "РИД 49 - Иван Русинов", като е констатирано, че други първични документи извън тези събрани в административното производство няма. Съдът не е кредитирал справките относно отчитане на разходите и приходите, понеже са вторични счетоводни документи, изготвяни в резултат на последваща стопанска операция, понеже нямат материална доказателствена сила. Констатирано е само заприходяване на закупуваните материали, без да е конкретизирано, респ. посочвано за кой обект са, без отделни партиди и отделни видове разходи. Това затруднява хронологичното проследяване на отделните стопански операции. Налице е общо завеждане на материали и отразени разходи само на база фактури, без каквито и да било разходни и други документи. По повод заплащането на физически лица по гражданските договори се констатира само осчетоводяване на разходи по разходни касови ордери, като не се установява кога са излезли от касата на дружеството, поради което не са ценени от съда. При липса на доказателства за документирали или отчетени разходи във връзка с фактурираните СМР, посочени в протоколите за установяване количествата извършени работи, е прието е обжалваният РА е законосъобразен в тази му част. По така установената фактическа страна по делото има възражения в касационната жалба с оглед цененето на доказателствата, като настоящият съдебен състав намира, че същите са неоснователни. Това се обуславя от характера на доказателствата като частни документи, както и от заключението по изслушаната съдебно-икономическа експертиза. Очевидно е, че жалбоподателят не е могъл да докаже твърденията си за реалност на доставките. В тази връзка правилни и съответни на фактически установеното са правните изводи на съда относно преценката на органа по осъществяването на състава на чл. 64 от ЗДДС (отм.), за да се признае правото на данъчен кредит, респ. наличността на доставка на стока или услуга по смисъла на чл. 6 и чл. 9 от ЗДДС (отм.). Съдът се е произнесъл и по повод възражението за съобразяване с решение от 22.01.2009 г. на ЕСПЧ по делото "Булвес" АД срещу РБългария. Аргументирани и последователни са правните съждения на първоинстанционния съд при така установената фактическа страна по спора, още повече че с оглед констатиране на правнорелевантния факт на реалността на доставките, за които са издадени процесните фактури, е проследявана т. н. верига от търговци - изпълнител и подизпълнители, което обикновено се прави при прилагането на други разпоредби от ЗДДС (отм.). Обжалваното решение в тази част на спора е правилно. По облагането по ЗКПО (отм.). За да определи допълнително задължение за корпоративен данък за отчетната 2005 г. органът по приходите е увеличил финансовият резултат на ревизираното дружество, на основание чл. 23, ал. 2, т. 13, във връзка с чл. 14, ал. 1, чл. 15, ал. 2 и ал. 3, т. 2 от ЗКПО (отм.) със стойността на фактурите, по които е отказано правото на данъчен кредит, понеже е приел, че то неоснователно е намалило финансовия си резултат. Прието е също, че липсват доказателства за реално осъществяване на процесните доставки, съответно не е налице възможност за признаването на разходите, направени от получателя по тях. В мотивите на обжалваното решение в тази част на спора съдът е обсъдил представените документи за платени суми, като според него не се променят констатациите за липса на реалност и е налице хипотезата на чл. 15, ал. 3, т. 2 от ЗКПО (отм.) - заплащане на възнаграждения или обезщетения за услуги, без те да са реално осъществени, без да може ясно да се отграничи кой разход за кой обект е. Налице е хипотезата на чл. 14, ал. 1, във връзка с чл. 15, ал. 2 от ЗКПО (отм.), а именно сделките са сключени с цел отклоняване от данъчно облагане, изразяващо се в неправомерно отчетени разходи с цел намаляване на финансовия резултат. Наличието само на фактури не дава основание да бъде признат разхода. В подкрепа на тезата е и обстоятелството, че лицето Иван Димитров Русинов, в качеството му на едноличен търговец с фирма ЕТ "РИД 49-Иван Русинов", издал фактурите и Пламен Иванов Русинов, едноличен собственик на капитала и представляващ ревизираното дружество "Даниво" ЕООД са свързани лица по смисъла на § 1, т. 3, б."а" от ДР на ДОПК. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно в тази част на спора. Действително прилагането на чл. 23, ал. 2, т. 13 от ЗКПО (отм.), в съответната редакция, следва да бъде прецизирано с оглед хипотезите на чл. 14, ал. 1 и чл. 15, ал. 2 и ал. 3, т. 2 от ЗКПО (отм.). В случая правилно при изложената фактическа страна по спора административният орган се е позовал на цитираната правна норма и тези към които тя препраща, съответно правилна е преценката на съда за приложението на тези разпоредби. По делото не са ангажирани доказателства в подкрепа на твърденията на жалбоподателя, че след като доставките са реални според него, не следва да се приема, че е налице отклонение от данъчно облагане. Напротив, по делото е констатирано, че доставчикът и получателят по тях са свързани лица, а използваните подизпълнители не са намерени, респ. представените документи или част от тях не материализират реално осъществени стопански операции. Изложеното се отнася и по повод възнагражденията, получени от физическите лица по граждански договори. Касационното възражение, което е идентично с това пред първоинстанционния съд относно характера на обектите, към които са били насочени процесните СМР, не може да обоснове реалност по конкретните доставки, за което е необходима документална и фактическа отчетност. Обжалваното решение в тази му част е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора съдебни разноски не се дължат, както и на ответната страна, с оглед разпоредбата на чл. 161, ал. 1, изр. трето от ДОПК, понеже такива са присъдени в първоинстанционното производство. Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение