Решение № 606 от 22.10.2024 г. на ВКС по г.д. № 20238002101265/2023 г.

производството причинители и да редуцира с тях размера на дължимото обезщетение за причинените вреди“, с цел проверка съответствието на обжалваното решение с практиката на ВС и ВКС, обективирана в решение № 123 от 19.06.2012 г. по гр. д. № 171/2011 г. на ІV-то г. о., решение № 380 от 02.06.2009 г. по гр. д. № 758/2009 г. на ІІІ-то г. о., решение № 203 от 12.05.2005 г. по н. д. № 782/2004 г. на ІІІ-то н. о., и решение № 341 от 09.04.1985 г. по гр. д. № 126/1985 г. на ВС, ІV-то г. о. С решение № 341 от 09.04.1985 г. по гр. д. № 126/1985 г. на ВС, ІV-то г. о., е прието, че даже претендираните вреди на основание непозволено увреждане да са били причинени от няколко лица, възможността да се търси от тях солидарна отговорност води до отговорност на всеки от длъжниците и за цялото задължение. След изпълнение на задължението за по- голяма част, отколкото е задължението на солидарния длъжник, той може да търси разликата от останалите съдлъжници съгласно чл. 127, ал. 2 ЗЗД. Солидарният длъжник обаче не може да прави възражение пред увредения кредитор и последният да претендира разделено вземането срещу всеки от тях. Солидарността на вземането, основано на непозволено увреждане по реда на чл. 53 ЗЗД, е обезпечена по закон и ползва кредитора, като длъжниците дължат една и съща престация и не могат да искат разделянето й според техния брой. И според решение № 380 от 02.06.2009 г. по гр. д. № 758/2009 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., при въведена от закона солидарна отговорност за причинена вреда ответникът не може да прави възражение, че и други лица са отговорни за настъпването й. Платилият дълга има право на регрес спрямо другите съизвършители, но не може да иска разделяне на дълга. В решение № 203 от 12.05.2005 г. по н. д. № 782/2004 г. на ВКС, ІІІ-то н. о., е допълнено, че солидарната отговорност на причинителите на вредата по чл. 53 ЗЗД е установена само в интерес на кредитора. Увреденото от деликта лице може да реши как ще насочи претенцията си за обезвреда - дали изцяло срещу един от неколцината съпричинители на вредата или срещу всички тях, или за частта от претенцията, за която всеки е отговорен, с оглед своя отделен принос. Когато кредиторът не желае да се ползва от нея въпреки че увреждането му е причинено от неколцина, съдът не може да я прилага служебно, а следва да се съобрази с искането му. В решение № 123 от 19.06.2012 г. по гр. д. № 171/2011 г. на ВКС, ІV-то г. о., е застъпена същата теза, като е посочено, че в производството по иска за обезщетение за причинените вреди съдът не е длъжен да изследва съотношението между вината на съпричинителите, тъй като съгласно чл. 53 ЗЗД те отговарят солидарно, а съгласно чл. 122, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да търси изпълнение на цялото задължение от всеки от солидарните длъжници. Съотношението на вината е предмет на иска по чл. 127 ЗЗД, където предмет на делото са вътрешните отношения между длъжниците. Така установената трайна и последователна съдебна практика се споделя от настоящия съдебен състав. По основателността на касационната жалба на ищеца, по която касационното обжалване е допуснато: С влязлата в сила част на въззивното решение е прието за установено, че причината за смъртта на наследодателката на ищеца З. А. Ш. е механична асфикция от удавяне, настъпила в резултат от наводнението в[жк]на 19.06.2014 г. Прието е, че Община - В. е следвало да осъществи отчуждаване на терени за разширяване на канала. Поради непочистването на дерето в извънурбанизираната негова част, носените дървета, строителни и битови отпадъци, листна маса и кал са задръстили канала, и водата, прескачайки през моста при [улица], е излязла от руслото на съоръжението. На общината е било задължението да вземе мерки срещу незаконното строителство, което, освен на неподходящо място (по протежението на руслото на водата), не е отговаряло и на строителните норми за устойчивост и безопасност на сградите за обитаване. Поради това е формиран извод за неизпълнение от страна на ответната община на нормативно установени задължения, намиращо се в причинна връзка с вредоносните последици. Въззивният съд е приел за установено съпричиняване на вредоносния резултат и от трети, неучастващи в процеса субекти - изградилите незаконно жилищния имот, в който майката на ищеца е гостувала, и отговарящите за почистването на дерето от строителни, битови отпадъци и растения - Министерство на околната среда и държавно предприятие ДГС - В.. Тези констатации са мотивирали въззивния съд да приеме за основателно възражението на ответната община и да определи 30% съпричиняване на вредоносния резултат от трети лица и да осъди общината само за останалите 70% от размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Съгласно мотивите към обжалваното решение, въпреки пълнолетието му, ищецът е бил под грижите на родителите си, като няма данни да е бил нетрудоспособен или това да се е налагало по здравословни причини. При възприемане на засвидетелстваните добри отношения в семейството на ищеца и с оглед момента на настъпване на събитието - 2014 г., въззивният съд е намерил, че опреденият от първоинстанционния съд справедлив размер на обезщетение от 90 000 лева отговаря на обществения критерий за справедливост и не са налице предпоставки за неговото увеличаване. Съответно, след приспадане на 30%-но съпричиняване на вредите от трети лица (27 000 лв.), е отменил частично първоинстанционния съдебен акт и за разликата над 63 000 лева до 90 000 лева е отхвърлил иска. С оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, следва да се приеме, че въззивното решение в обжалваната част е частично неправилно. След като е установил съпричиняване на вредоносния резултат и от трети, неучастващи в процеса лица, въззивният съд неправилно е изследвал конкретния принос на всеки от съпричинителите, тъй като съгласно чл. 53 ЗЗД те отговарят солидарно, а съгласно чл. 122, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да търси изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците, както се приема в посочената по-горе трайна съдебна практика. Съдът не може да прилага служебно солидарната отговорност, нито солидарният длъжник може да прави възражение пред увредения кредитор, че и други лица са отговорни за настъпването на вредата. Изложените в този смисъл оплаквания в касационната жалба са основателни, като неоснователни са само оплакванията във връзка с чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като приложението на тази разпоредба в случая не е обсъждано от въззивния съд. Правилно обаче въззивният съд е определил размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от непозволеното увреждане, макар да е обсъдил само част от установените по делото обстоятелства, които са релевантни за обезщетение като претендираното, така както същите са разяснени в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС и последвалата практика на ВКС. Съобразени са родствената връзка и възрастта на пострадалия, който към момента на събитието е бил на 38 г., добрите отношения, които пострадалият е имал приживе с майка си, като предвид пълнолетието и липсата на данни, които да налагат друг извод, следва да се приеме, че същият не се е нуждаел от грижа от нейна страна (макар според св. А. Щ. тя да му е оказвала такава под формата на пари, храна, облекло, тъй като ищецът не работел); съобразен е и моментът на настъпване на събитието. Към изложеното от въззивния съд настоящият съдебен състав взема предвид и други обстоятелства, които обаче не променят крайния правен извод в обжалваното решение относно дължимия размер на обезщетението, а именно трагичните обстоятелства, при които е настъпила внезапната и невъзвратима загуба, преживяната мъка, която е била с висок интензитет предвид начина, по който ищецът, според показанията на св. А. Щ., е реагирал и продължава да реагира на събитието, което обаче не дава основание да се приеме наличие на трайни здравословни и психически последици; фактът, че ищецът не е създал свое семейство и е живеел в една къща с майка си, което определя по-голяма степен на близост в отношенията. При тези данни справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД и практиката на съдилищата по приложението му възлиза на приетата от въззивния съд сума от 90 000 лева, като липсват основания за присъждане на обезщетение в по-голям размер. Ето защо неоснователни са оплакванията в касационната жалба за определен твърде занижен размер на обезщетението. С оглед изложеното обжалваното въззивно решение е частично неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано, поради което на основание чл. 293, ал. 2 ГПК следва да бъде отменено в частта, с която искът с правно основание чл. 49 ЗЗД, предявен срещу Община - В., е отхвърлен за разликата над 63 000 лева до 90 000 лева. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество от Върховния касационен съд, като се постанови решение, с което ответникът бъде осъден да заплати на ищеца допълнително сумата 27 000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на главницата. В частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 90 000 лева до претендирания размер от 120 000 лева, обжалваното решение е правилно, тъй като необсъждането на всички релевантни за приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД обстоятелства не се е отразило на правилния краен извод по размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и в този смисъл не може да се квалифицира като съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поради това в тази част решението следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Н. Н. Д. на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв адвокатско възнаграждение за осъществена безплатно адвокатска помощ, както следва: за присъденото от касационната инстанция обезщетение от 27 000 лева - 4 000 лева, и за защитата по касационната жалба на Община - В., която не е допусната до разглеждане по същество - 6 800 лева, определено съобразно правната и фактическа сложност на делото и материалния интерес, и включващо и дължимия данък върху добавената стойност; или общо 10 800 лева. Ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски за касационната инстанция в размер на 500 лева, съставляващи юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство от гл. юрк. С. Н. по отхвърлената част от иска над 90 000 до 120 000 лева, определено съобразно правната и фактическа сложност на делото и материалния интерес. С оглед обстоятелството, че ищецът е освободен от внасяне на държавна такса по делото с разпореждане № 24187 от 29.07.2019 г. по гр. д. № 7851/2019 г. на Софийския градски съд (л. 257), ответникът следва да бъде осъден да заплати държавна такса по сметка на ВКС в размер общо на 2 250 лева, определена както следва: 30 лева за произнасяне по допускане на касационното обжалване, 1 140 лева за разглеждане касационната жалба на ищеца по същество, изчислени като 2% върху отхвърлената от въззивния съд част от иска над 63 000 лева до 120 000 лева, и 1 080 лева - 4% върху уважената от касационната инстанция част от иска в размер на 27 000 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.