Решение № 6231 от 08.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3570/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационната жалба на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - Хасково (ТП на НОИ - Хасково) чрез гл. юрк. Стойчева, срещу Решение № 966/09.03.2026 г., постановено по адм. д. № 1903/2025 г. на Административен съд (АС) - Хасково, с което е отменено издаденото от касатора Решение № 1012-26-537-1 от 10.12.2025 г. и потвърденото с него разпореждане [номер]/2140-26-957 от 20.11.2025 г. на ръководител на „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ – Хасково, преписката е изпратена на длъжностното лице по пенсионното осигуряване за ново произнасяне по заявлението на Г. А. М. за отпускане на пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Наведено е касационното основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК, аргументирано с довод за неправилно приложение на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО. Иска се отмяна на първоинстанционното решение, постановяване на друго такова по съществото на спора, с което да се отхвърли оспорването срещу административния акт, претендират се разноски и при условията на евентуалност се възразява за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба, Г. А. М., чрез адв. Милев, в писмено становище оспорва основателността на жалбата, иска оставяне в сила на решението и присъждане на разноски по списък. Върховният административен съд, в състав на Първо отделение, след като прецени наведените в нея доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея. Разгледана по същество, е неоснователна. Пред АС – Хасково е оспорено издаденото от касатора Решение № 1012-26-537-1 от 10.12.2025 г. с което е отхвърлена жалбата на Г. А. М. срещу разпореждане [номер]/2140-26-957 от 20.11.2025 г. на ръководител на „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ – Хасково, с което на основание чл. 72, чл. 74, ал. 1, т. 4 и чл. 74, ал. 2 от КСО вр. чл. 22 от НПОС е отказано отпускане на пенсия за инвалидност поради общо заболяване на настоящия ответник. Съдът от първа инстанция е приел, че то е издадено от компетентен по материя и територия орган по чл. 117, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, б. а) от КСО, че това се отнася и до потвърденото с него разпореждане на длъжностно лице с правомощия по чл. 98, ал. 1, т. 1 от КСО - на което е възложено ръководството на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ - Хасково. Изложил е съображения, че са спазени изискванията за форма и съдържание с подробни и последователни фактически и правни съображения, но не съответства на материалния закон. От фактическа страна е приел за установено, че съобразно удостоверение за раждане №[номер] на заявителката е изчислен стаж от III категория – майчинство 1 дете, 03 г. 00 м. 00 д. за периода 22.12.1999 – 22.12.2002 г., при общ осигурителен стаж от III категория – 05 г. 00 м. 07 д. и навършена възраст към датата на заявлението – [възраст]. С експертно решение на ТЕЛК на М. е определена 50 на сто трайно намалена работоспособност/вид и степен на увреждане с дата на инвалидизиране – 04.07.2018 г. и срок на инвалидността 01.03.2028 г., и че към датата на инвалидизиране възрастта й [възраст]. Според администрацията към датата на инвалидизиране заявителката има осигурителен стаж 05 г. 00 м. 07 дни, от който действителен осигурителен стаж – 01 г. 06 м. 07 дни. АС – Хасково е дефинирал спора като правен и налагащ преценка дали описаният стаж на Г. А. М. за времето като неработеща майка следва да бъде признат за неин действителен осигурителен стаж. След анализ на относимите разпоредби е дал положителен отговор на този въпрос. Решението е правилно. При постановяване му съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. Спрямо относимите към спора факти съдът е приложил правилно материалния закон, макар в мотивите на първоинстанционното решение да е направено неточно привързване към предходната правна уредба, дадена с чл. 80 от ППЗП(отм.), действала до 2000 г., когато ответницата по касация е ползвала отпуск за бременност и раждане от няколко дни. Това не се е отразило на изхода на спора. Решението съответства на разрешенията, дадени в постоянната съдебна практика на тази инстанция по прилагане на изискването за действителен осигурителен стаж в хипотезите на ползване на отпуск бременност и раждане и за отглеждане на дете, чието възпроизвеждане е безпредметно. По силата на чл. 74, ал. 1 КСО осигурените лица придобиват право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване, ако са загубили работоспособността си и имат осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизирането, какъвто е разглежданият случай. За лицата над 30-годишна възраст необходимият осигурителен стаж е 5 години, като в чл. 74, ал. 2 от КСО е предвидено, че една трета от този осигурителен стаж трябва да е действителен. Периодите, през които заявителката за отпускане на пенсия е била неработеща майка с начална дата 22.12.1999 г. и крайна 22.12.2002 г., обуславят приложимост на чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 2 КСО и чл. 38, ал. 3, т. 6 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж, в които законодателят не разграничава жените, които не работят, защото са майки на малки деца и жените, които полагат труд и са осигурени за този риск при общественото осигуряване при майчинство, включително и в хипотезите на чл. 74, ал. 1, т. 2, 3 и 4 КСО. По тези съображения се налага извод, че обжалваното решение не е засегнато от наведените от касатора отменителни основания и следва да бъде оставен в сила. При този изход на спора и своевременно заявеното искане на ответника по касация се дължат сторените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение от 400 евро, възражението за чиято прекомерност е основателно с оглед липсата на правна или фактическа усложненост на спора и относимата към него постоянна съдебна практика, поради което следва да се редуцира наполовина. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, Първо отделение,