Решение № 12420 от 17.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 12527/2016 г.

Решение № 12420 от 17.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 12527/2016 г., IV о., докладчик председателят Нина Докторова Производството е по реда на чл. 208-228 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 АПК. Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие" (ДФЗ), подадена чрез процесуалния му представител юрисконсулта К. Н.-Г., срещу решение № 1640 от 26.08.2016 г. по адм. д. № 3290/2015 г. на Административен съд-П.. С него съдът е отменил по жалбата на Т. И. Ф. от гр. Х., уведомително писмо с изх. № 02-160-6500/15254 от 20.09.2013 г. на временно изпълняващия длъжността изпълнителен директор на ДФЗ. Осъдил е ДФЗ да заплати на земеделския стопанин разноски в размер на 1923 лв. В касационната жалба се съдържа оплакване за неправилност на решението. Наведени са доводи за неговата недопустимост, необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон. По изложените съображения в касационната жалба касаторът моли, съдебното решение да се отмени. Иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Същевременно прави възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение на ответната страна по касация. Ответникът по касация Т. Ф., чрез пълномощника си адвокат Д. Г., е подал писмен отговор, в който твърди неоснователност на касационната жалба. Излага съображения, че въпросът с допустимостта на жалбата срещу уведомителното писмо е решен още с постановяване на решение № 2821 от 17.02.2014 г. по адм. д. № 729/2014 г. на Административен съд-П.. Позовава се на ТР № 6 от 30.06.2015 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОС на колегиите на Върховния административен съд, като счита, че то е било постановено след постановеното решение по адм. д. № 729/2014 г. и не е могло да бъде съобразено от първоинстанционния съд. Освен това твърди, че при обжалване на решението по адм. д. № 729/2014 г. пред Върховния административен съд въпросът с допустимостта на жалбата на Т. Ф. не е бил навеждан, поради което не е бил и предмет на съдебен контрол. Прави извод, че този въпрос е решен и не може да бъде пререшаван повторно. В отговора на касационната жалба адвокат Гугушева излага съображения и по съществото на спора, като счита, че съдебното решение е правилно и законосъобразно, по изложените съображения и моли, то да се остави в сила. Иска присъждане на разноските по представения договор за правна защита и съдействие в размер на 1300 лв. Участвалият по делото прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Счита, че съдът неправилно е счел, че в уведомителното писмо няма изложени фактически и правни основания за отказа от финансово подпомагане, като тези основания се съдържат в таблиците на уведомителното писмо и пояснителната словесна част към всяка една. По изложените съображения намира, че решението следва да бъде отменено. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима. Тя е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е срещу неблагоприятен за страната съдебен акт, който подлежи на касационен контрол. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. При извършената служебна проверка от настоящата инстанция и при спазване на разпоредбите на чл. 218 АПК настоящият състав приема за установено следното: Производството пред Административния съд-П., по което е постановено обжалваното решение № 1640 от 26.08.2016 г. по адм. д. № 3290/2015 г. е второ, постановено по реда на чл. 226 АПК. Първоначалното решение № 2821 от 17.12.2014 г. по адм. д. № 729/2014 г. на Административния съд-П. е било отменено с решение № 13814 от 16.12.2015 г. по адм. д. № 2102/2015 г. на Върховния административен съд, трето отделение. Прави впечатление, че нито в касационното производство, нито при повторното разглеждане на спора от административния съд, след отмяната, няма произнасяне по въпроса за допустимостта на жалбата срещу уведомителното писмо, въпреки, че за процесуалната допустимост на подадената жалба съдът е длъжен да следи във всеки един момент от производството. Това е негово служебно задължение, тъй като процесуалната допустимост на жалбата е абсолютна положителна процесуална предпоставка за разглеждането й по същество. От данните по делото се установява, че уведомително писмо с изх. № 02-160-6500/15254 от 20.09.2013 г., издадено от временно изпълняващия длъжността изпълнителен директор на ДФЗ е връчено на Т. И. Ф. на 10.10.2013 г. според обратната разписка - лист 86 от адм. д. № 729/2014 г. Т. Ф. е обжалвал уведомителното писмо пред министъра на земеделието и храните, а понастоящем министъра на земеделието, храните и горите, като е подал възражение на 14.10.2013 - лист 32., според обратната разписка - лист 38 от адм. д. № 729/2014 г. Тази жалба (възражение) е регистрирана в МЗХ с вх. № 94-4979 от 16.10.2013 г. По тази жалба заместник-министърът на земеделието и храните, по заповед за заместване, според отбелязването в нея, се е произнесъл със заповед № РД 20-265 от 14.02.2014 г. От съдържанието на тази заповед е видно, че министърът е изискал становища от ДФЗ и ГД "ЗРП" при МЗХ, като първото становище е с рег. № 13-8048 от 13.11.2013 г., а второто - с рег. № 93-12490 от 25.11.2013 г. От това фактическо установяване следва правните изводи, че министърът на земеделието и храните, за да изиска становищата е получил жалбата (възражението) на Т. Ф. най-късно на 12.11.2013 г. - вторник, работен ден. Срокът за произнасянето му е 14 - дневен, в който срок до 26.11.2013 г. той не се е произнесъл. След този срок е започнал да тече срокът за обжалване на мълчаливия отказ по чл. 148, ал. 2 АПК, който е едномесечен, като Т. Ф. и след изтичането му отново не е обжалвал пред съда уведомителното писмо, респективно мълчаливия отказ, въпреки, че това му право изрично е посочено в уведомителното писмо -лист 14 пак от същото дело. Срокът за обжалване пред съда на мълчаливия отказ, както и на уведомителното писмо е изтекъл към датата на издаването на заповед № РД 20-265 от 14.02.2014 г., с която заповед възражението (жалбата) е оставена без уважение, включително и към датата на обжалване пред съда на уведомителното писмо, считано от датата на уведомяването на жалбоподателя за издадената заповед от министъра на земеделието и храните - 20.02.2014 г. - лист 38 от делото. От изложеното следва, че подадената жалба до съда с рег. индекс № 5034 от 10.03.2014 г., подадена чрез куриер на 7.03.2014 г. е просрочена. В чл. 29, ал. 3 ЗПЗП е визирано, че министърът на земеделието и храните е компетентният непосредствено по-горестоящ административен орган при оспорване по административен ред на индивидуалните административни актове, издадени при прилагането на този закон. Т. Ф. се е възползвал от възможността да обжалва уведомителното писмо пред министъра на земеделието и храните, но произнасянето на последния е ограничено със срок. Това е срокът, предвиден в чл. 97, ал. 1 АПК и той е 14-дневен, защото министърът на земеделието и храните е едноличен орган. Когато министърът не се е произнесъл в този срок, Т. Ф. е могъл да оспори уведомителното писмо пред административния съд. Вярно е, че министърът може да се произнесе и след изтичането на срока за обжалване, включително и при формиран вече мълчалив отказ, когато не се е произнесъл в срок. По-късното произнасяне не създава нов срок за обжалване на уведомителното писмо пред съда, защото сроковете за обжалване са преклузивни и с изтичането им се погасява субективното процесуално право на жалба, погасява се правото да се търси съдебна защита. В този смисъл е и ТР № 6 от 30.06.2015 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОС на колегиите на Върховния административен съд. Подадената жалба на Т. Ф. срещу уведомителното писмо до съда е била изначално процесуално недопустима, което обстоятелство е трябвало да се изследва във всеки един момент, независимо от инстанционността на производството. Административният съд-П., като е пренебрегнал служебното си задължение да изследва този въпрос е постановил недопустимо решение, което следва да се обезсили, а образуваното пред него производство да се прекрати. По искането за разноски на процесуалния представител на ДФЗ: Разноските се дължат от страната, която с поведението си е станала причина за неоснователно предизвикания правен спор. Искането е основателно и следва да се уважи, като за процесуалното представителство пред първата инстанция и за двете производства, юрисконсултското възнаграждение следва да се определи в размер на по 200 лв., на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, приложим според чл. 144 АПК. Нормата е процесуална и се прилага от момента на влизането й в сила - обн. в ДВ, бр. 8 от 24.01.2017 г. Съответно чл. 78, ал. 8 ГПК препраща към чл. 37 от Закона за правната помощ, а той от своя страна препраща към чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в който е указан размерът на възнаграждението за една инстанция. За процесуалното представителство по адм. д. № 2102/2015 г. на Върховния административен съд на ДФЗ е определено възнаграждение в размер на 300 лв., поради което настоящия състав не определя възнаграждение по това дело. За процесуалното представителство в настоящото касационно производство Т. Ф. също дължи разноски за юрисконсултско възнаграждение, определени в размер на 100 лв., на посоченото вече правно основание, и в този размер поради реално неосъществено процесуално представителство. По адм. д. № 729/2014 г. на Административен съд-П. ДФЗ е направил разноски за вещо лице в размер на 150 лв., които също му се дължат. Общият размер на разноските, които Т. Ф. следва да заплати на ДФЗ е 650 лв. Поради това, че жалбата му е била недопустима, искането му за разноски следва да се остави без уважение. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 3 АПК Върховният административен съд, четвърто отделение