Решение № 4259 от 21.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11542/2018 г.

Решение № 4259 от 21.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11542/2018 г., VI о., докладчик съдията Десислава Стоева Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Захариев от [населено място] срещу Решение № 4495 от 3.07.2018 г., постановено по адм. д. № 3105/2018 г. по описа на Административен съд – София-град. Релевирани са оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че първоинстанционият съд неправилно е тълкувал начина и реда на първоначалното определяне на размера на пенсията. Посочва, че при постановяване на решението не са обсъдени всички предоставени от него доказателства за трудов стаж, както и за обстоятелството, че не е самоосигуряващо се лице към датата на постановяване на разпореждането за отпускане на пенсията. Изложени са твърдения, че съдът не се е произнесъл по исканията за преизчисляване на осигурителния му стаж на база на подадени осигурителни декларации, както и с оглед прилагане на чл. 115 от КСО. Иска се отмяна на решението и на оспорения административен акт в обжалваната част и връщане на преписката на административния орган за определяне на личната му пенсия за инвалидност поради общо заболяване при спазване на действащото законодателство за определяне на трудовия му стаж. Ответникът – Директорът на Териториално поделение на НОИ- София-град, при редовно призоваване, не се представлява, но ангажира писмено становище, с което моли касационната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна, а оспорваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, да бъде потвърдено. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Последната е постъпила в предвидения в чл. 211, ал. 1 АПК 14-дневен преклузивен срок, подадена е от надлежна страна, за която решението на първоинстанционния съд е неблагоприятно и процесуално е допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С оспорения съдебен акт, решаващият състав на Административен съд София-град е отхвърлил жалбата на Г. Захариев от [населено място] против Решение № 2153-21-54 от 26.02.2018 г. на директора на Териториално поделение на НОИ- София-град, в частта му по т. II, в която е потвърдено Разпореждане № 580925/90 от 13.11.2015 г. на ръководителя на "Пенсионно осигуряване" при Териториално поделение на НОИ- София-град. При извършената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, настоящата касационна инстанция констатира, че решението е валидно и допустимо, като постановено от компетентен съд, в рамките на правораздавателната му власт, след надлежно сезиране с процесуално допустима жалба. При преценката на съдебния акт по критериите на чл. 218, ал. 1 АПК, настоящият тричленен състав съобразява следното: По първоначалното дело е било установено, че Г. Захариев е подал Заявление, вх. № 2112-21-811 от 18.08.2015 г. за отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. С Разпореждане № 580925/90/13.11.2015 г. на ръководителя на "Пенсионно осигуряване" при Териториално поделение на НОИ-София-град, пенсията е отпусната в минимален размер от 133, 82 лева, съгласно чл. 74, ал. 1 от КСО, считано от 26.03.2014 г., като е прието, че жалбоподателят има осигурителен стаж до датата на инвалидизиране- 21.01.2014 г. от 17 г., 02 м. и 6 дни. Инвалидността, с 52 % трайно намалена работоспособност като вид и степен на увреждане, е обективирана в Експертно решение № 269820.07.2015 г. на ТЕЛК и е със срок до 1.07.2018 г. С разпореждането е отказано отпускането на лична пенсия за инвалидност в действителен размер, тъй като по вина на самоосигуряващото се лице не може да се приложи разпоредбата на чл. 70, ал. 3 от КСО, като за периодите 1.01.2004 г. -30.06.2010 г. и 1.08.2010 г. -31.08.2010 г. не са внесени осигурителни вноски и същите не следва да се зачитат за осигурителен стаж и доход. По повод подадена жалба срещу това разпореждане, директорът на ТП на НОИ София- град се е произнесъл с Решение № 2153-21-54/26.02.2018 г., с което е отменил разпореждането в частта, в която е отказано определяне на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване в действителен размер и е потвърдил разпореждането в останалата му част. С решението е върната пенсионната преписка на административния орган за произнасяне по компетентност с разпореждане и определяне на действителен размер на личната пенсия за инвалидност поради общо заболяване на Г. Захариев. Впоследствие е издадено Разпореждане №[ЕГН]/23 от 20.03.2018 г. на длъжностното лице по "Пенсионно осигуряване" при Териториално поделение на НОИ-София-град, с което отпуснатата на жалбоподателя лична пенсия за осигурителен стаж и възраст е изменена на основание чл. 99, ал. 1, т. 2, б. "д" от КСО и е определена в действителен размер от датата на отпускането й- 26.03.2014 г. Пенсията е в размер на 401, 23 лв., а признатият стаж до датата на инвалидизиране- 21.01.2014 г. е 20 г., 08 м. и 05 дни, а след датата на инвалидизиране е 0 г., 02 м. и 05 дни. Основният спорен въпрос по първоинстанционното дело се свежда до това правилно ли е определен осигурителният стаж на жалбоподателя и оттам правилно ли е определен размерът на личната пенсия за инвалидност поради общо заболяване по Заявление, вх. № 2112-21-811/18.08.2015 г. Съгласно нормата на чл. 10, ал. 2 НПОС, в редакцията й в сила от 1.01.2017 г., пенсиите за трудова дейност с правопораждаща дата след 31 декември 1999 г., когато по представените със заявлението документи за трудов/осигурителен стаж е доказано правото на съответния вид пенсия, се отпускат и изплащат в минималния размер до определянето на размера им по реда на КСО. Когато трайно намалената работоспособност/вид и степен на увреждане е установена след явяване на лицата пред ТЕЛК (НЕЛК), разпорежданията се издават въз основа на решение на медицинска комисия към съответното териториално поделение на НОИ. В конкретния случай това е сторено с Решение № 17628 от 13.08.2018 г. в указания от Наредбата 14- дневен срок, взето с единодушие. Съгласно чл. 73 от КСО правото на пенсия за инвалидност се поражда от датата на инвалидизирането. След определянето на размера на пенсията по КСО, разпореждането, с което първоначално е отпусната пенсията, се изменя съгласно чл. 99, ал. 1, т. 2, буква "д" от КСО от органа, който го е издал и ако има разлика в размера на пенсията, то тя се изплаща от датата на отпускането. Правилно първоинстанционният съд е приел, че при постановяване на процесното разпореждане за първоначално отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на Г. Захариев в минимален размер е без правно значение конкретната продължителност на осигурителния стаж, като достатъчно е наличието на минимално изискуемите предпоставки за придобиване право на пенсия, а именно: навършената възраст на лицето - над 30 години, наличието на 5 години осигурителен стаж и документ, издаден от компетентните органи по оценка на работоспособността, удостоверяващ вид и степен на увреждане - с 50 и над 50 % трудова неработоспособност, съгласно правните разпоредби на чл. 71, чл. 72, чл. 74, ал. 2 и чл. 94 от КСО. Правилното определяне на размера на осигурителния стаж има значение и е основополагащо при последващото разпореждане, с което пенсията се изменя на основание чл. 99, ал. 1, т. 2, буква "д" от КСО, като се определя нейният точен действителен размер, изчислен съобразно и в зависимост от признатия и доказан размер на осигурителния стаж. Действителният размер на пенсията се определя с разпореждането по чл. 99, ал. 1, т. 2, буква "д" от КСО, с което се изменя първоначално определеният минимален размер на отпуснатата пенсия. Такова в случая се явява Разпореждане № [ЕГН]/23 от 20.03.2018, с което пенсията е определена в действителен размер и по което органът по чл. 98, ал. 1 от КСО е съобразил всички нови доказателства, представени от лицето, произнасяйки се на базата на съвкупната преценка на всички относими доказателства. Това разпореждане обаче не е обжалвано и не е предмет на контрол относно законосъобразността му. Поради това липсва правна възможност за излагане на съображения относно доказаността или недоказаността на положения осигурителен стаж и доход. По делото е въведен като спорен и въпросът за приложението на чл. 115, ал. 1 КСО, за който касаторът посочва, че не е обсъден от първоинстанционния съд. В жалбата си до административния съд, Г. Захариев е посочил, че претендира "3-годишна давност погасителна давност като периодични плащания, 5- годишна погасителна давност относно неправилно извършвани осигурителни плащания и 10-годишен давностен срок независимо от евентуалното прекъсване на давността". Касационната инстанция отбелязва, че относимата за процесния казус редакция на института на давността по отношение на вземания от държавното обществено осигуряване, е регламентирана в чл. 115, ал. 4 от КСО (ДВ, бр. бр. 99 от 2012 г., в сила от 1.01.2013 г.), според която дължимите от държавното обществено осигуряване вземания се погасяват с изтичане на тригодишна давност, считано от 1 януари на годината, следваща годината за която се отнасят, като длъжностното лице, на което е възложено ръководството на контрола по разходите на държавното обществено осигуряване в съответното поделение на Националния осигурителен институт, издава разпореждане по искането за възстановяване на суми, което подлежи на обжалване по реда на чл. 117. В тази редакция на КСО, и по-конкретно в ал. 2 на чл. 115 са уредени основанията за прекъсване на давността само по отношение на вземания на Националния осигурителен институт (НОИ), но не е уредено прекъсването и спирането по отношение на вземанията от НОИ. С оглед обстоятелството, че от страна на жалбоподателя е посочена нормата на чл. 115 от КСО, без да се конкретизира за кои и какъв вид вземания се претендира изтичането на съответната давност, както и без да е отправено искане в този смисъл до административния орган, непроизнасянето на първоинстанционния съд по това възражение не рефлектира върху неговата правилна преценка и обосновани изводи досежно правнозначимите факти по делото. Без прецизиране на възражението, съдът не е бил в състояние да обсъди института на давността в контекста на настоящия казус. С оглед изложеното, касационната инстанция счита, че първоинстанционният съд е приложил правилно материалния закон, а изводите му са обосновани с доказателствата по делото и с действащата нормативна уредба. Поради липса на касационни основания, вкл. и такива, обвързани от касатора с критерии, свързани с общочовешките ценности на българските граждани, оспореното решение следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора по настоящото дело трябва да бъде уважено своевременно заявеното искане на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за осъществената защита в съдебното производство пред касационната инстанция, реализирана с писмен отговор от надлежно упълномощената юрисконсулт Медарова, чийто размер се равнява на 100 (сто) лева, съобразно чл. 7, ал. 1, т. 4, във връзка с чл. 8 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, които следва да се присъдят в полза на ТП на НОИ – София-град, дължими от Г. Захариев. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,