Решение № 136 от 27.09.2022 г. на ВКС по н. д. № 442/2022 г.

Решение № 136 от 27.09.2022 г. на ВКС по н. д. № 442/2022 г., I н. о., НК, докладчик председателят Румен Петров Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 2 и сл. от НПК. Образувано е по жалба на адв. В. Радиева, в качеството й на защитник на подсъдимия Х. Б., против въззивна присъда № 15/15.04.2022 г., постановена по внохд № 20222100600220/2022 г. по описа на Окръжен съд - Бургас. В жалбата формално са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Освен изразеното общо несъгласие с постановената осъдителна присъда е посочено, че въззивният съд в противоречие с разпоредбите на чл. 302 и чл. 311 от НПК е приел, че са изпълнени всички признаци на престъплението от обективна и субективна страна. Според защитника в случая са налице основания за извод, че действията на подсъдимия са осъществени при условията на неизбежна отбрана, по смисъла на чл. 12, ал. 1 от НК, без да са превишени нейните предели, поради което деянието не било общественоопасно, т. е. извършеното не е съставомерно и следва да се отмени второинстанционната присъда, като Б. бъде оправдан по предявеното му обвинение по чл. 129, ал. 1 от НК. В допълнението към жалбата и в съдебно заседание подсъдимият Х. Б. и новоупълномощеният защитник адв. Т. Р. поддържат единствено заявеното касационно основание за допуснато нарушение на материалния закон. Те считат, че в случая е налице непосредствено нападение от страна на пострадалия, въпреки че то макар и да не е започнало, но е била създадена реална опасност от увреждане личността на подсъдимия. Представителят на Върховна касационна прокуратура пледира, че жалбата е неоснователна и присъдата на въззивния съд като правилна и законосъобразна следва да бъде оставена в сила. Частният обвинител П. Ц. и повереникът му - адв. С. К., редовно призовани, не се явяват. В постъпилите писмени възражения срещу жалбата и допълнението към нея е застъпено становището, че при възприетата от въззивния съд фактическа обстановка не е налице противоправно нападение от страна на пострадалия, тъй като Ц. само е искал двамата да изяснят отношенията си по повод предходно спречкване между тях, а твърдяното нараняване на крака на подсъдимия не е установено при задържането му. Настояват да се остави в сила обжалваната присъда като правилна и законосъобразна, като се присъдят направените в касационното производство разноски. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност съобразно чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 260125/05.11.2021 г., постановена от Районен съд - Бургас по нохд № 20202120204047/2020 г. подсъдимият Х. С. Б. е признат за невиновен и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 129, ал. 2 вр. с ал. 1 от НК. По протест на прокурор от Районна прокуратура - Бургас и жалба на частния обвинител П. Ц., чрез повереника му адв. С. К., е образувано внохд № 20222100600202/2022 г. по описа на Окръжен съд - Бургас. С постановената по делото нова въззивна присъда, предмет на настоящата касационна проверка, на основание чл. 336, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 334, т. 2 от НПК е отменен изцяло първоинстанционният съдебен акт и подсъдимият Б. е признат за виновен в това, че на 15.06.2019 г. в [населено място], е причинил на П. Ц. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на носните костици с деформация на носа, коригирана по оперативен път, довело до затруднено носно дишане – постоянно общо разстройство на здравето неопасно за живота, поради което и на основание чл. 129, ал. 2 вр. с ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК е осъден на шест месеца лишаване от свобода, което наказание на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено за изпълнение с изпитателен срок от три години. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на частния обвинител П. Ц. сумата от 2 200 лв. разноски по производството, а по сметка на ОД на МВР - Бургас направените по делото разноски, възлизащи в размер на 157,96 лв., както и 20 лв. в полза на бюджета на съдебната власт. В жалбата въззивният съд формално е упрекнат в неизпълнение на процесуалните изисквания на чл. 302 и чл. 311 от НПК, без да е изложена каквато и да било конкретика в подкрепа на така заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Въпреки че същото не се поддържа от новоупълномощения защитник, следва да се посочи, че протоколът от проведеното единствено открито заседание от въззивния съд на 15.04.2002 г. е изготвен съобразно процесуалните изисквания на чл. 311 от НПК, подписан е от председателя на съдебния състав и от секретаря. При съмнения относно правилността на извършената процесуална дейност от съда или при констатация за някакво нарушение на процесуалните правила при самото съставяне или относно съдържанието на протокола, касаторът е бил длъжен да реагира своевременно, като поиска поправката му по предвидения в чл. 312 от НПК за това ред. Такова искане не е правено нито от подсъдимия, нито от неговия защитник, изготвил касационната жалба, а и от останалите страни по дело. Прочитът на самия протокол налага извода, че нито подсъдимият, нито упълномощеният му защитник са обективирали искане за продължаване на процеса, а и в хода на съдебните прения и в предоставянето на последна дума на подсъдимия Б. не са посочени нови данни от значение по делото, а след оттеглянето на тайно съвещание за постановяване на присъдата, въззвиният състав сам не е намерил необходимост да реализира правомощията си по чл. 302 от НПК, т. е. фактите и обстоятелствата са били достатъчно изяснени, за да се е налагало възобновяване на съдебното следствие. Изложените съображения обосновават извода, че при постановяване на обжалвания съдебен акт не са допуснати схематично заявените в жалбата възражения за съществени нарушения на процесуалните правила, въпреки че въззивният съд е достигнал до различни правни изводи в сравнение с първоинстанционния. В този смисъл проверката за правилното приложение на закона е възможна само и единствено в рамките на установената от контролирания състав фактическа обстановка. На тази основа - при отсъствието на процесуални нарушения в процеса на формиране на вътрешното си убеждение въззивната инстанция, за разлика от първонистанционния съд, правилно е приложила материалния закон, като е ангажирала наказателната отговорност на подсъдимия по повдигнатото му по чл. 129, ал. 1 от НК обвинение. Обективността изисква да се отбележи, че окръжният съд е изложил точни и ясни съображения, поради които не е намерил, че Б. се е защитавал в състояние на неизбежната отбрана. За разлика от първоинстанционния състав, който е установил първоначално проявена от страна на пострадалия, макар и само "вербална агресия" към подсъдимия, контролираният съд е достигнал до извода, че подсъдимият пръв е предприел нападение, като е ударил с велосипеда си пострадалия в лявото рамо, следствие на което последният получил констатираната от СМЕ луксация на раменната става, след което му нанесъл – 4-5 удара с юмрук в лицето, като единият е довел до съставомерното счупване на носните костици, затруднено носно дишане, коригирано по оперативен път. В допълнение следва да се посочи, че управляването на велосипеда от страна на пострадалия след подсъдимия, до градинката пред дома на последния, нито е общественоопасно, нито е противоправно, тъй като не би могло да се характеризира като създадена обективна реална опасност за увреждане живота и здравето на Б., а още по-малко като започване на самото увреждане. В случая няма неизбежна отбрана, тъй като подсъдимият неоснователно се е опасявал, че ще бъде нападнат и пръв е атакувал пострадалия, т. е. липсва противоправно нападение. По изложените съображения искането за оправдаването на подсъдимия на основание чл. 12, ал. 1 от НК не почива на възприетите от въззивния съд факти, не е съобразено с теорията на института на неизбежната отбрана и установената в Постановление № 12/1973 г. на Пленума на ВС съдебна практика. В касационната жалба отсъстват съображения за наличието на явна несправедливост на наложеното, при условията на чл. 54 от НК, наказание от шест месеца лишаване от свобода, с прилагане на института на условното осъждане, поради което и ВКС не дължи произнасяне в тази насока. По изложените съображения касационният състав счита, че жалбата е неоснователна и направеното в нея искане за оправдаване на подсъдимия не може да се удовлетвори. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият следва да бъде осъден да заплати направените от частния обвинител разноски в размер на 600 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за производството пред настоящата инстанция. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение