Решение № 4064 от 28.4.2022 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Ньотликс, чрез процесуален представител, срещу Решение 4789/19.07.2021 г., постановено по адм. д. 6979/2019 от Административен съд - София-град, с което са отхвърлени исковете срещу Българска народна банка за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 5941848,81 лв главница и лихва в размер на 2414398,57 лева от бездействие на БНБ по упражняване контрол върху дейността на Корпоративна търговска банка АД, преустановено на 20.06.2014 година, ведно със законната лихва от 20.06.2016 година до предявяване на иска, както и законната лихва за забава върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата, както и алтернативно предявените искове за обезщетение за вреди от незаконосъобразните действия и бездействия на БНБ в периода на специален надзор, осъществяван от 20.06.2014 година, преустановен на 06.11.2014 година за същите суми. Касаторът, чрез процесуалния си представител, твърди, че решението е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Изтъква, че не е извършено разпределение на доказателствената тежест, липсва доклад по делото, всичките му доказателствени искания са отхвърлени без мотиви. Изразява се несъгласие с правните изводи на първоинстанционния съд. Изтъква, че не са съобразени решенията на Съда на Европейския съюз по делата С-571/16 и С-501/18. По подробно развити съображения, касаторът моли за отмяна на решението и постановяване на друго, с което БНБ да бъде осъдена до пълния размер на исковете. Ответникът по касационната жалба - Българска народна банка, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли решението, като правилно и законосъобразно да бъде оставено в сила. Претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Постъпила е и частна жалба от Българска народна банка срещу Определение 7152/27.09.2021 г. по същото дело на АССГ, с което е отхвърлена молбата за изменение на решението в частта за разноските. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. С обжалваното съдебно решение Административен съд - София-град е отхвърлил исковете на С. Ньотликс срещу Българска народна банка за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 5941848,81 лв главница и лихва в размер на 2414398,57 лв от бездействие на БНБ, по упражняване контрол върху дейността на Корпоративна търговска банка АД, преустановено на 20.06.2014 г., ведно със законната лихва от 20.06.2016г. до предявяване на иска, както и законната лихва за забава върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата, както и алтернативните искове за обезщетение за вреди от незаконосъобразните действия и бездействия на БНБ в периода на специален надзор, осъществяван от 20.06.2014 г., преустановен на 06.11.2014 г. за същите суми. Ищецът твърди в исковата молба, че от 26.01.2012г. е вложител в "Корпоративна търговска банка" АД /КТБ/, като към 20.06.2014г. има по пет сметки натрупана главница над гарантирания размер на влоговете в банките и съответна лихва. Поддържа, че макар синдиците на КТБ да са включили в списъка с приетите вземания в производството по несъстоятелност натрупаните суми, е бил лишен от правото си на вложител да получи от банковите си сметки в КТБ посочената сума. Причина за това, според ищеца, е неизпълнението от страна на БНБ на задълженията, посочени в ЗКИ и в чл. 4 §1, т.40 от Регламент /ЕС/ 575/2013г. на ЕП и на Съвета от 20.06.2013г. за пруденциалните изисквания за кредитните институции и инвестиционните посредници и за изменение на Регламент /ЕС/ 648/2012. По повод тези задължения било формирано бездействие за периода 01.01.2010г. 20.06.2014г., изразяващо се в неустановяване неизпълнението от страна на КТБ на регулаторните изисквания за банкова дейност и нарушения на чл. 103, ал.2 ЗКИ. Алтернативно се поддържа бездействие на БНБ за периода на специален надзор на КТБ 20.06.2014г. 06.11.2014г., довело до откриване на производството по несъстоятелност, по-конкретно нарушение при обезценките на активи, на чл. 79в ЗКИ, чл.121а, ал.1 и ал.2 ЗКИ и нарушения, довели до невъзможност за оздравяване на БНБ и при осъществяване контрола в рамките на специалния надзор. С уточнителна молба от 06.07.2021г. размерът на исковете е намален до посочения в диспозитива на решението. Съдът е установил качеството на вложител в КТБ на С. Ньотликс, както и размерът на натрупаните в банката главница и лихви. Установено е още, че на 20.06.2014 на основание чл.115, ал.2, т.2 и т.3 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/ УС на БНБ приела Решение 73, изм.и допълнено с Решение 74/22.06.2014 г., с което "Корпоративна търговска банка" АД е поставена под специален надзор за срок от три месеца. Със същото решение: за срок от три месеца е спряно изпълнението на всички задължения на дружеството, дейността му е ограничена, като е забранено извършването на всички дейности съгласно банковата лицензия; отстранени са от длъжност членовете на УС на банката, отстранени са от длъжност членовете на НС на банката. На 27 октомври 2014 г. УС на БНБ внесла в Народното събрание доклад, съдържащ детайлна информация за събитията и всички предприети действия и взети решения от БНБ след поставянето на банката под особен надзор на 20.06.2014 г. На 06.11.2014 година УС на БНБ приел Решение 138, с което отнел лиценза на КТБ, а на 18.11.2014 г. УС на ФГВБ взел Решение 61, с което определил 04.12.2014 г. за начална дата на изплащане на гарантираните депозити. Не е спорно, че на касатора е изплатен гарантираният размер на влога в размер на 100 000 евро или неговата равностойност. С Решение 664/22.04.2015 година на СГС, постановено по т. дело 7549/2014г. е обявена неплатежоспособността на КТБ и същата е обявена в несъстоятелност. За начална дата на неплатежоспособността е приета 20.06.2014г. При така установените факти, съдът приел от правна страна, че е сезиран с иск с правно основание чл.1 ЗОДОВ. Счел е обаче, че БНБ няма качеството на административен орган и че дейността и по наздор върху търговските банки не е административна, че защитата на ищеца следва да се осъществи по гражданскоправен ред, че не е налице незаконосъобразно фактическо бездействие на БНБ, тъй като нейните действия и бездействия по повод осъществявания надзор са правни или представляват актове, че Централната банка не дължи обезщетение в размер на разликата между гарантирания размер на влоговете и пълния размер на тези влогове в определена търговска банка, че кредиторите на КТБ продължават да имат това качество и не са загубили възможността да реализират вземанията си в производството по несъстоятелност, че не е налице пряка причинно-следствена връзка, че БНБ не дължи лихва за забава. По тези съображения, подробно развити в решението, исковете са изцяло отхвърлени. Решението е правилно като краен резултат. Допуснатите нарушения на съдопроизводствените правила липса на доклад, липса на разпределение на доказателствената тежест не са съществени, тъй като дори да не бяха допуснати, това не би се отразило на резултата от спора. Правилно е отказано събирането на доказателства, които не са необходими за разрешаване на спора. Същите, подробно описани в приложението към исковата молба, не са били необходими, тъй като дори да бяха събрани, това не би променило крайните изводи на съда за липса на вреди, подлежащи на обезщетяване, което означава липса на изискуем елемент от фактическия състав на отговорността по чл.1 ЗОДОВ. Част от правните изводи на първоинстанционния съд не се споделят от този състав на Върховния административен съд, но и това не води до промяна на крайното решение за неоснователност на исковете. Българска народна банка функционално и организационно действително не принадлежи към системата на администрацията. Тя се отчита пред Народното събрание, което, наред с Президента, избира ръководните ѝ органи. Управление "Банков надзор" на БНБ се ръководи от подуправител, избран от Народното събрание. Независимостта на БНБ е изрично прогласена в чл. 44 от ЗБНБ, съгласно който, в редакцията към момента на настъпване на твърдяните вреди, при упражняване на правомощията и изпълнение на задълженията си по този закон Българската народна банка, управителят и членовете на управителния съвет са независими и нямат право да искат или да приемат указания на Министерския съвет и на други органи и институции. Министерският съвет и другите органи и институции нямат право да дават указания на Българската народна банка, на управителя или членовете на управителния съвет. Независимостта на Централната банка от изпълнителната власт обаче не означава, че актовете, действията и бездействията на нейните органи не подлежат на съдебен контрол на общо основание, нито че е изключено тя да понесе отговорност за вреди, при осъществяване на предпоставките за възникване на тази отговорност. Българска народна банка е публично-правен орган, на когото са възложени публичноправни функции, главната сред които е да поддържа ценовата стабилност чрез осигуряване стабилността на националната парична единица и провеждане на парична политика в съответствие с изискванията на закона. Наред с тази основна цел на БНБ, на нея е възложен и надзорът на кредитните институции, съгласно чл. 1, ал. 2 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/. Във връзка с надзорните правомощия на БНБ, тя може да издава индивидуални административни актове, които подлежат на съдебен контрол - чл. 151, ал. 3 ЗКИ. Следователно, принципната независимост на БНБ и разграничаването ѝ от системата на администрацията не изключват обстоятелството, че на нея са възложени конкретни административни правомощия, именно по ЗКИ, във връзка с които БНБ извършва административна дейност. Това означава, че в определени хипотези БНБ действа като носител на административни правомощия, овластен въз основа на закон, и в това си качество и в тези случаи представлява административен орган по смисъла на § 1, т. 1 ДР на АПК. Това следва и от изрично определената подсъдност на оспорванията срещу актове на органи на БНБ, съгласно чл. 132, ал. 2, т. 3 АПК. Като публичноправен орган, БНБ носи отговорност за причинените от нея вреди и отговаря съгласно чл.1 ЗОДОВ, стига да са налице предпоставките за реализиране на тази отговорност, което в случая не се установява. Не се споделя становището на АССГ, че обезщетението по ЗОДОВ се дължи само за фактически действия и бездействия, които са незаконосъобразни. Няма никакво основание правните бездействия и правните действия, които не съставляват административни актове, да бъдат изключени от принципно широкия обхват на ЗОДОВ, чиято цел е да предвиди ефективно правно средство за защита на увредените лица от незаконосъобразна административна дейност в нейното пълно проявление. Това принципно положение обаче също не води до основателност на касационната жалба. В случая обезщетението се претендира в размер на част от главницата по влога на касатора в ТБ КТБ АД, над гарантирания от закона размер и съответните натрупани възнаградителни лихви. Съгласно чл.9, ал.1 от Закона за гарантиране на влоговете на банките, Фондът гарантира пълно изплащане на сумите по влоговете на едно лице в една банка независимо от броя и размера им до 196 000 лева. Сумите от влоговете над посочения размер могат да се претендират от вложителите по реда на чл.2, ал.1 от Закона за банковата несъстоятелност, съгласно който производството по несъстоятелност за банка има за цел да осигури във възможно най-кратък срок справедливо удовлетворяване на вложителите и другите кредитори на банката. Принципно във всички правни система, а и в икономическата теория е прието схващането, че вложителите, включително в банка, носят риск за начина, по които инвестират паричните си средства. Държавите, включително в лицето на централните си банки, не могат да поемат изцяло отговорността и гарантирането на всички вложени в банковата система парични средства, тъй като това би довело до поставяне в риск на сигурността на банковите и финансовите им системи. Това би противоречало на обществения интерес, който в случая има превес над частния. Именно с цел осигуряване сигурност във финансовата сфера във всички държави-членки на ЕС, гарантиран от държавата е определен размер на влоговете, а именно до 100 000 евро. За суми над този размер финансовият риск се носи от вложителя. Няма спор, че ищецът е включен като кредитор в производството по несъстоятелност на ТБ КТБАД, а от публично достъпните справки в Търговския регистър е видно, че към момента са одобрени суми за изплащане на негово име в размер над 2500000 лв и разпределението на средства продължава. Освен това, именно в резултат на посоченото по-горе принципно положение за ограничаване отговорността на държавите и централните банки, съгласно чл.79, ал.9 от Закона за кредитните институции, Българската народна банка, нейните органи и оправомощените от тях лица не носят отговорност за вреди при упражняване на надзорните си функции, освен ако са действали умишлено. Подобна умисъл, която в гражданското производство се проявява като груба небрежност, не се твърди. Такава отговорност не следва и от правото на Европейския съюз, като именно в този смисъл е решение на СЕС от 25 март 2021 година по дело C501/18, с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Административен съд София-град (България) с акт от 17 юли 2018 г., постъпил в Съда на 30 юли 2018 г., в рамките на производство по дело "BT срещу Българска народна банка" и цитираната в него съдебна практика. В мотивите е посочено, че на вложителите следва да се гарантира, че кредитната институция, в която те правят депозити, е част от схема за гарантиране на депозитите и съответно в случай на неналичност на депозитите ще имат право на компенсация в съответствие с правилата, предвидени конкретно в член 7 от Директива 94/19 (решение от 12 октомври 2004 г., Paul и др., C222/02, т. 27 29). В съображение 24 на Директивата се уточнява, че тя не може да доведе до отговорност на държавите членки или техните компетентни органи по отношение на вложителите, ако те са осигурили официалното въвеждане и признаване на една или повече схеми за гарантиране на депозитите или на самите кредитни институции и са осигурили компенсирането или защитата на вложителите съгласно условията, предписани от посочената директива. Съгласно чл. 7, § 1а от Директива 94/19 схемите за гарантиране на депозити трябва да осигуряват минимално равнище на покритие от 100 000 EUR за всеки вложител, освен ако съответните депозити са изключени по силата на член 2 от тази директива от гаранционния режим, или в съответствие с член 7, параграф 2 от същата са изключени или гарантирани в по-нисък размер в съответната държава членка. Следователно, предвиденото в чл.7, § 6 от Директивата право на компенсация се отнася единствено до изплащането от схемата за гарантиране на депозитите на надлежно проверените вземания на вложителите, когато компетентните органи са установили в съответствие с член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19 неналичността на депозитите. Съдът на ЕС припомня практиката си - цитираното вече решение по дело Paul и др. т. 50 и 51), че след като предвидената в Директива 94/19 компенсация на вложителите в случай на неналичност на техните депозити е гарантирана, тази директива не дава на вложителите права, по силата на които да ангажират отговорността на държавата на основание на правото на Съюза, когато депозитите им не са налични поради слаб надзор от страна на компетентните национални органи. В отговор на третия въпрос от запитването, а именно, дали чл. 2, седмо тире от Директива 2001/24, с оглед на чл. 17, §1 и чл. 52, § 1 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че временното преустановяване на плащанията като надзорна мярка, прилагана от национална централна банка за оздравяване на кредитна институция, съставлява неоправдана и непропорционална намеса в правото на собственост на вложителите в тази кредитна институция, която може да обоснове право на тези вложители на обезщетение за причинените им от това нарушение на правото на Съюза вреди, въпреки че за периода на мярката се начисляват договорни лихви, а вземанията за депозитите над гарантирания размер могат да бъдат удовлетворени в предвиденото в националното право общо производство по несъстоятелност, Съдът посочва, че Директива 2001/24 установява система за взаимно признаване на мерките, предприемани от държавите членки за възстановяване на жизнеспособността на лицензираните от тях кредитни институции, без да цели хармонизиране на националните законодателства в тази област (решения от 24 октомври 2013 г., LBI, C85/12, и от 19 юли 2016 г., Kotnik и др., C526/14, т. 104). Тя се прилага за кредитните институции, по-специално когато имат клонове в държава членка, различна от държавата, където се намира седалището им, както и за тези клонове. Освен това, макар Директива 2001/24 да има за цел да уреди конкретно положението, до което могат да доведат затрудненията на кредитна институция с клонове в други държави членки, нищо не сочи, че предвидените в нея оздравителни мерки се прилагат само при такова трансгранично положение. Съгласно член 2, седмо тире от Директива 2001/24 за мерки за оздравяване по смисъла на тази директива трябва да се считат мерките, които, от една страна, имат за цел да запазят или възстановят финансовото състояние на кредитна институция, и от друга страна, биха могли да засегнат съществуващите права на трети лица. Към тези мерки за оздравяване се числят в частност мерките за временно преустановяване на плащанията, приети от административен или съдебен орган (решение от 19 юли 2016 г., Kotnik и др., C526/14, т. 110). С такива мерки за временно преустановяване на плащанията по смисъла на член 2, седмо тире от Директива 2001/24 се прилага правото на Съюза по смисъла на член 51, § 1 от Хартата, поради което те трябва да са съобразени с основните права, прогласени в Хартата, и в частност с правото на собственост, гарантирано в член 17, § 1 от нея (решения от 26 февруари 2013 г., Еkerberg Fransson, C617/10, т. 17 19 и от 13 юни 2019 г., Moro, C646/17, т. 66 и 67 и цитираната съдебна практика). Правото на собственост, гарантирано в чл.17, § 1 от Хартата, обаче не е абсолютно и упражняването му може да може да бъде предмет на определени ограничения, при условие че в съответствие с чл. 52, § 1 от Хартата тези ограничения са предвидени в закон, зачитат основното съдържание на това право и при спазване на принципа на пропорционалност са необходими и действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора. След като мерки за временно преустановяване на плащанията като процесните имат за цел да запазят или възстановят финансовото състояние на кредитна институция, трябва да се приеме, че те действително отговарят на призната от Съюза цел от общ интерес. Неплатежоспособността на една или повече банки може да се разпростре бързо към други банки в съответната държава членка или в други държави членки и да се отрази и на други сектори на икономиката. Процесните надзорни мерки са имали ограничен времеви обхват, през въпросния период са били начислявани договорни лихви върху паричните задължения, чието изпълнение е спряно. Освен това гарантираният размер на депозитите в КТБ е бил изплатен на касатора посредством ФГВБ, а вземанията за депозитите му над гарантирания размер подлежат на удовлетворяване по реда на образуваното срещу тази банка производство по несъстоятелност. Анализът на правната уредба води до извод, че редът за обезпечаване на вземанията на вложители от кредитна институция, обявена в несъстоятелност, се съдържа в разпоредбите на чл.9, ал.1 от Закона за гарантиране на влоговете на банките и чл.2, ал.1 от Закона за банковата несъстоятелност. Правилно, при тези допълнителни съображения, административният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл.1, ал.1 ЗОДОВ за присъждане на суми, представляващи вложени средства в кредитна институция, над гарантирания размер на влоговете. Въз основа на изложеното до тук следва, че обжалваното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила. Частната жалба е основателна. Не се споделя разбирането, че към момента на подаване на исковата молба чл. 10 ЗОДОВ не предвижда присъждане на възнаграждението на адвокат на другата страна при прекратяването на делото или при отхвърляне на предявения иск. Разпоредбата на § 6, ал. 1 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (изм. ДВ, бр. 94 от 2019 г.) във връзка с чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ не дава основание за тълкуване, каквото е възприел първоинстанционният съд. Заплащането на разноските на ответника, в това число и адвокатско възнаграждение, следва от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ, която е в сила към момента на подаване на исковата молба. Разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ (в редакцията, съгласно изм. и доп., публ. в ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.) е неприложима в конкретния случай, доколкото съгласно § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ, този закон се прилага за предявени искови молби, подадени след влизането му в сила, а исковата молба е подадена преди това - на 21.06.2019г. В този смисъл е практиката на настоящия състав по сходни производства - Определение 11416 от 11.11.2021г. по адм.д. 10507/2021г., Определение 9425 от 15.09.2021г. по адм.д. 1320/2021г. По тези съображения на ответника се дължи адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции, така както е поискано и доказано с представените разходооправдателни документи и списък на разноските. Няма основание за намаляване на размера на възнаграждението за един адвокат до минималния предвиден размер /който не е драстично по-нисък/, тъй като делото е с висока правна сложност и с висок материален интерес, а процесуалното представителство е надлежно осъществено. По изложените съображения на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 60111 лв за всяка от инстанциите. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение,