Решение № 7205 от 14.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3502/2018 г.

Решение № 7205 от 14.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3502/2018 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационни жалби от А. Велков, С. Нешков, С. Методиев, М. Пеев, Д. Полфрийман, М. Събев, Г. Влаева, Ю. Зашев, Н. Азис, Й. Петров, З. Петров, А. Влаев, А. Джунджуров, М. Харакчиев, Е. Енчев, В. Петкова, Х. Хасан против решение № 7390/6.12.2017 г., постановено по адм. д. № 12791/2016 г. по описа на Административен съд- София-град, с което е отхвърлено оспорването им против Заповед № Л-721 от 29.02.2016 г. на ВПД Главен директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", в частта по т. 2, с която е наредено в заведенията от закрит тип и поправителните домове, свиждането по т. 1 да се провежда в помещения, при възможност, оборудвани със системи за видео-наблюдение и мероприятието да протича в присъствието на служители от надзорно-охранителния състав, с оглед разпоредбата на чл. 2, т. 1 от ЗИНЗС. Касаторите твърдят, че решението е неправилно поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Считат, че съдът е нарушил чл. 6, 8, 16 и 54 от Хартата на основните права в Европейския съюз, чл. 39 от Конституцията на Република България и чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Поддържат, че съдът не е отчел издаването на оспорената заповед от некомпетентен орган. Изтъкват, че съдът неправилно не установил наличие на съществени нарушения на административно-производствените правила във връзка с неизпълнение указанията на заместник министъра на правосъдието и по повод нарушенията на чл. 66-72 от АПК. Касаторите считат, че с издаване на заповедта е нарушен и Законът за защита на личните данни. По подробни съображения, изложени в касационните жалби и в писмени бележки молят за отмяна на обжалваното решение и на оспорената заповед. Ответниците Ж. Господинов, И. Борова и Р. Джунджурова не вземат становище. Ответникът - Главният директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" /ГДИН/ чрез процесуалните си представители оспорва касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава подробно и мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационните жалби са подадени в срок от надлежни страни и са процесуално допустими. Разгледани по същество, са основателни, по следните съображения: Производството пред Административен съд София-град е образувано по оспорване, подадено от С. Нешков, С. Методиев, М. Пеев, Д. Полфрийман и М. Събев срещу Заповед № Л-721 от 29.02.2016 г. на ВПД Главен директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", в частта по т. 2, с която е наредено в заведенията от закрит тип и поправителните домове, свиждането по т. 1 да се провежда в помещения, при възможност, оборудвани със системи за видео-наблюдение и мероприятието да протича в присъствието на служители от надзорно-охранителния състав, с оглед разпоредбата на чл. 2, т. 1 от ЗИНЗС. Останалите касатори са се присъединили към оспорването в хода на процеса. Съдът е установил от фактическа страна, че с писмо изх. № 94-С-1611/13.05.2013 г. на заместник министъра на правосъдието с копие до администрацията на Президента, Омбудсмана на Република България, Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" и Началника на Затвора гр. Враца и С. Нешков, е предоставена информация, че е отменен "мълчалив или изричен отказ" на началника на затвора в гр. Враца, относно демонтаж на съществуваща камера за видеонаблюдение в мястото за удължено свиждане в затвора в гр. Враца. В писмото е посочено, че ръководството на ГД "Изпълнение на наказанията" следва да даде указание към териториалните структури в местата за лишаване от свобода от закрит тип, относно премахване камери за видеонаблюдение и отмяна на какъвто и да е ред за провеждане на свиждането в тях, поради намеса в личния живот, не само на лишените на свобода, но и на гражданите, дошли на такова свиждане. Въз основа на извършена проверка по сигнал рег. № 94-С-385/20.10.2015 г., с доклад на министерство на правосъдието е констатирано, че няма официален ред, който изчерпателно и подробно да указва начина за ползване на наградата по чл. 98, ал. 1, т. 5 от ЗИНЗС, поради което практиката за провеждане на този вид награда в отделните затвори е различна; липсата на ясна аргументация относно оборудването на помещенията за удължено свиждане, както и редът за неговото провеждане създава у лишените от свобода усещането за неравностойно положение при изпълнението на наказанието, в частта начин и условия на ползваната награда. Въз основа на констатациите, на основание чл. 15, ал. 7, т. 1 от Устройствения правилник на Министерство на правосъдието, се дава следното задължително указание: "Да се предприемат мерки и действия за регламентиране на реда и начина на провеждане на удължените свиждания по чл. 98, ал. 1, т. 5 от ЗИНЗС в местата за лишаване от свобода от закрит тип". Определен е срок за изпълнение на задължителното указание: 1.03.3016 г. и като отговорно лице за изпълнението е посочен Главен Директор ГДИН. В изпълнение на дадените задължителни указания по доклада, както е изрично посочено в нея, е издадена оспорената Заповед № Л-721 от 29.02.2016 г. от ВПД главен директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията". В т. 1 от същата е наредено, на основание чл. 13, ал. 2, т. 1 и чл. 98, изр. 2 ЗИНЗС и чл. 91 ППЗИНЗС, в изпълнение на задължителни указания, съдържащи се в доклад до Министъра на правосъдието от Инспектората по чл. 46 ЗА, провеждането на свиждането по чл. 98, ал. 1, т. 5 ЗИНЗС да става в специално обособени помещения, обзаведени с подходящи мебели, без заграждения, с допускане на пряк контакт между лишения от свобода и посетителите. В оспорваната т. 2 от акта, е наредено: "В заведенията от закрит тип и поправителните домове, свиждането да се провежда в помещения, при възможност, оборудвани със системи за видео-наблюдение. Мероприятието да протича в присъствието на служители от надзорно-охранителния състав, с оглед разпоредбата на чл. 2, т. 1 от ЗИНЗС". Изпълнението на заповедта е възложено на началниците на затвори, поправителни домове и затворнически общежития. Контролът по изпълнението на заповедта е възложен на началник сектор "ОЗС" в ГДИН. Представена е Заповед № ЧР-05-98 от 24.04.2015 г. във връзка с правомощията на ст. комисар С. Цветанов за издаване на заповедта. Съдът е събрал доказателства за съобщаване на заповедта на излежаващите наказания "Лишаване от свобода" в затвора в гр. София, въз основа на което е направил извод за подаване на оспорването в предвидения от закона срок. В кориците на делото е представена и Заповед № Л-2577 от 28.06.2016 г. на главния директор на ГДИН, издадена след началото на съдебното производство, относно определяне на условията и реда за провеждане на свиждането по чл. 98, ал. 1, т. 5 в затворите, затворническите общежития и поправителните домове. В същата и на същите правни и фактически основания като в оспорената заповед, е наредено в заведенията от закрит тип и поправителните домове, свиждането да се провежда в помещения, оборудвани със системи за видео-наблюдение и мероприятието да протича в присъствието на служители от надзорно-охранителния състав, с оглед разпоредбата на чл. 2, т. 1 от ЗИНЗС. В заповедта е изрично посочено, че с нея се допълва оспорената Заповед № Л-721 от 29.02.2016 г. Пред касационната инстанция е представено влязло в сила Определение № 3389 от 30.05.2018 г. по адм. дело № 6280/2015 г., с което е отменен, поради липса на мотиви, изричен отказ, обективиран в писмо рег. № 5293/21.05.2015 г. на ВПД главен директор на ГД "Изпълнение на наказанията", с която по жалба на лишен от свобода е отказано премахването на монтираните камери за видеонаблюдение в мястото за удължено свиждане по чл. 98, ал. 1, т. 5 ЗИНЗС и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне. При тези фактически установявания, съдът е счел, че заповедта е издадена от компетентен орган в кръга на правомощията му. Приел е, че при издаването на акта не са допуснати съществени нарушения на административнопроцесуалните правила и че указанията, дадени от заместник-министъра на правосъдието в писмо вх. № 3282/16.05.2013 г. на затвора не са задължителни, тъй като не съдържат ясен диспозитив и не са дадени в предвидената от закона форма. Съдът е изложил съображения, че заповедта, в оспорената и част, е издадена в съответствие с материалния закон. Приел е, че удълженото свиждане за срок до 4 часа е поощрителна мярка по чл. 98, ал. 1, т. 5 от ЗИНЗС, с характер на награда, както и че с допуснатото "при възможност" извършване на видео-наблюдение и присъствието на служители от надзорно-охранителния състав не се извършват действия, които нарушават гарантирани права и свободи по чл. 3 ЕКПЧ. Изводът на съда е, че заповедта в оспорваната и част, не ограничава правото на личен и семеен живот, доколкото условията и реда за свиждане, постановени в нея, имат характер на мерки по целесъобразност, с оглед сигурността и реда в местата за изтърпяване на наказание и не се констатира нарушение на императивна норма на закона или на обвързващ Република България международен акт, които да обосновават противоречие с материалния закон. Съдът се е позовал и на последващото изменение на чл. 72 от ППЗИНЗС, съгласно което администрацията на затвора съдейства активно на лишените от свобода за поддържане и съхраняване на семейните връзки и контакти с външния свят- свиждания, кореспонденция и телефонни разговори, като осигурява подходящи условия за това, а чл. 73, ал. 17 от ППЗИНЗС, установява, че свиждането по чл. 98, ал. 1, т. 5 от ЗИНЗС, се провежда в специално обособени помещения, обзаведени с подходящи мебели, без заграждения, с допускане на пряк контакт между лишения от свобода и посетителите. Решението е неправилно. Същото е постановено при спазване на съдопроизводствените права и е обосновано, но при постановяването му е допуснато нарушение на материалния закон, което е основание за неговата отмяна. Въведената с оспорената заповед административна мярка касае удълженото свиждане по чл. 98, ал. 1, т. 5 ЗИНЗС. Същото, за разлика от правото на свиждане по чл. 86 ЗИНЗС, е уредено в закона като начин за поощрение на лишените от свобода при подчертана дисциплинираност, проявено сътрудничество при провеждането на социални и възпитателни мероприятия, постигнати успехи в работата, спорта, културно-масовата дейност и други положителни прояви. Удължените свиждания се провеждат в специално обзаведени помещения. Следва да се отбележи, че в хода на производството са въведени нови ал. 17 и 18 на чл. 73 ППЗИНЗС, които предвиждат, че свиждането по чл. 98, ал. 1, т. 5 ЗИНЗС се провежда в специално обособени помещения, обзаведени с подходящи мебели, без заграждения, с допускане на пряк контакт между лишения от свобода и посетителите, както и че в заведенията от закрит тип помещенията по ал. 17 се оборудват със системи за видеонаблюдение и свиждането се провежда под контрола на служители от надзорно-охранителния състав. Тези норми обаче не са били действащо право към момента на издаване на заповедта. Правилно и в съответствие със задължителните определения на ВАС, постановени в хода на производството, съдът е приел, че оспорената заповед по своята правна същност представлява общ административен акт. Следователно, за него важат административнопроизводствените правила, разписани в чл. 66, ал. 1 АПК, съгласно който откриването на производството по издаване на общия административен акт се оповестява публично, чрез средствата за масово осведомяване, чрез изпращането на проекта до организации на заинтересованите лица или по друг подходящ начин. В разпоредбата на чл. 66, ал. 2 АПК е предвидено административният орган да осигури на заинтересованите лица възможност да осъществят правото си на участие в разумен срок, който не може да бъде по-кратък от един месец от деня на уведомяването по чл. 66 от АПК. Според настоящия състав при постановяване на заповедта са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила по чл. 66 и чл. 69, ал. 2 АПК. От доказателствата по делото е видно, че изискванията на цитираните разпоредби не са изпълнени. Не е извършено надлежно уведомяване на обществеността за откриване на производство по издаване на общия административен акт. В случая лишените от свобода не са уведомени за откритото производство по издаване на общ административен акт. Производството не е оповестено публично чрез средствата за масово осведомяване и проектът не е изпратен на заинтересованите лица и техни организации, по който начин се явяват нарушени правата на гражданите, засегнати от него, както и принципите на служебното начало. Всички тези нарушения са достатъчно съществени и достатъчни за отмяна на акта. Действително, ЗИНЗС не предвижда процесуални правила за издаване на заповеди от вида на процесната, нито препраща към АПК, но това не е и необходимо. Съгласно чл. 2, ал. 1 АПК, Кодексът се прилага за всички административни производства пред всички органи на Република България, доколкото със закон не е предвидено друго. Специалният закон не изключва приложението на АПК изрично. Оспорената заповед не е и от вида на посочените в чл. 2, ал. 2 АПК. Процесната заповед не е и акт, който се издава и изпълнява незабавно. Не е приложима и разпоредбата на чл. 73 АПК, тъй като не е налице една от предпоставките, позволяващи на административния орган да не спази някои от разпоредбите за уведомяване и участие на заинтересованите лица в производството по издаване на акта, а именно необходимостта от неотложно издаване на заповедта. Разпоредбата на чл. 73 представлява изключение от принципите на законност, равенство, достъпност, публичност и прозрачност, залегнали в чл. 7, 8 и 12 АПК. Поради това тази разпоредба следва да се прилага стриктно. Нарушението на разпоредбите на чл. 66 - 71 АПК константно се възприема в съдебната практика като съществено нарушение на административно-производствените правила, обуславящо отмяна на оспорения акт. В този смисъл решение № 675 от 16.01.2019 г. по адм. д. № 6822/2018 г., VІІІ отд. на ВАС, решение № 15478 от 12.12.2018 г. по адм. д. № 7114/2017 г., ІІІ отд. на ВАС, решение № 14740 от 29.11.2018 г. по адм. д. № 9122/2018 г., І отд. на ВАС, решение № 11855 от 5.10.2018 г. по адм. д. № 7049/2018 г., 5 чл. с-в на ВАС и др. В този смисъл е и теорията – Канатова-Бучкова В., "Заинтересованите лица", изд. Сиби, 2015, стр. 224. Участието на заинтересованите лица в административното производство е в още по-голяма степен необходимо поради това, че оспорената заповед препятства упражняването на основни права по смисъла на чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека основните свободи. Съгласно чл. 8 от ЕКПЧ всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция. Намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Правата по чл. 8 от ЕКПЧ не са сред абсолютните права, гарантирани от Конвенцията и намесата в упражняването им е допустима в случаите, когато това е предвидено в закона и тя е подчинена на стандартите, установени за преценката им като необходими в едно демократично общество, при спазване на принципа на пропорционалност. Именно тази преценка предполага широка възможност за участие на заинтересованите лица в производството и предварително обсъждане на техните възражения с цел обосноваване пропорционалността на предприетата мярка. Европейският съд по правата на човека се е произнесъл в решението от 19.10.2017 г. по делото Лебоа срещу България (Жалба № 67482/14), че спазването на негативното задължение на държавата съгласно чл. 8 от Конвенцията да не се намесва незаконно и неоснователно в личния и семейния живот и в кореспонденцията на задържаните лица има някои особености, тъй като всяко задържане, което само по себе си е законно и обосновано, неизбежно води до някои ограничения на правата по чл. 8 ( в решението допълнително е цитирана практика по делата Messina v. Italy (no. 2), № 25498/94, § 61, ЕСПЧ 2000-X; Khoroshenko v. Russia, № 41418/04, § 106, ЕСПЧ 2015 г.; Mozer v. the Republic of Moldova and Russia [GC], № 11138/10, § 190, ЕСПЧ 2016 г.). Параграф 61 от решението гласи: "По този начин при оценката на спазването на изискванията на тази разпоредба по отношение на контактите на лицата с външния свят, трябва да се вземат предвид нормалните и разумни изисквания на лишаването от свобода (вж. Boyle and Rice v. the United Kingdom, 27 април 1988 г., § 74, Серия A № 131, и Dikme v. Turkey, № 20869/92, § 117, ЕСПЧ 2000-VIII). Наистина някои ограничения на тези контакти, като например ограничения на броя и продължителността на свижданията, сами по себе си не са несъвместими с чл. 8 (вж. Khoroshenko, цитирано по-горе, § 123, с допълнителни препратки). " Въпреки това, ЕСПЧ изрично подчертава в следващия параграф на решението, че всякакви такива ограничения представляват намеса в правата на задържаното лице по чл. 8 и трябва да отговарят на изискванията на втория му параграф (вж. наред с други решения Klamecki v. Poland (no. 2), № 31583/96, § 144, 3 април 2003 г.; Istvan Gabor Kovacs v. Hungary, № 15707/10, § 35, 17 януари 2012 г.; и Nusret Kaya and Others, цитирано по-горе, § 36). Гореизложените съображения са просто фактори, които трябва да бъдат взети предвид при преценката дали намесата е "необходима в едно демократично общество" (вж. Komissarova v. Russia (решение за допустимост), № 25537/08, § 20, 3 юли 2012 г.). За да бъде в съответствие с чл. 8, подобна намеса трябва да бъде "предвидена от закона", да преследва една или повече от легитимните цели, посочени във втория му параграф, и да бъде "необходима в едно демократично общество" за постигането на тези цели. В светлината на разгледаната практика, а и във връзка с приложението на българския процесуален закон, следва да се констатира и че оспорената заповед не е мотивирана. Към нея липсва административна преписка, с изключение на доклада на Инспектората на Министерство на правосъдието, към който препраща и който съдържа указания във връзка с отпадане на видеонаблюдението по време на свиждане. Проверката за пропорционалност на административната мярка се дължи от компетентния орган на база принципа на пропорционалност, залегнал в ЕКПЧ и в чл. 6 АПК. Нито в мотивите на заповедта, нито в документите, приложени към преписката, няма дори индиция административният орган да е извършил преценка за пропорционалност на наложената административна мярка и за съответствието и с точно определени цели на закона. Тази преценка е част от задължителната мотивировка на административния акт. При липса на мотиви, съдът не може да извърши надлежна проверка за законосъобразност на оспорения акт. В мотивите на съдебното решение административният акт е "дописан", като са разгледани съображения, които административният орган не е изтъкнал в оспорения акт. Обстоятелството, че в хода на производството нормативната уредба е изменена, като видеонаблюдението е изрично предвидено при удължени свиждания, съгласно чл. 73, ал. 18 ППЗИНЗС, също не може да санира пороците на заповедта. По съществото на спора, следва да бъде посочен чл. 68 от Препоръка на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно етическите и организационни аспекти на здравеопазването в затвора, съгласно която: "Трябва да се направи възможно затворниците да се срещат със своите сексуални партньори без визуално наблюдение по време на свиждането". Препоръките на Комитета на министрите не са правни инструменти и не са обвързващи но чрез тях Комитетът на министрите може де факто да създава и определя ръководни начала за политиките или законодателствата на страните-членки. По този начин Комитетът на министрите може да препоръча на страните да приемат стандарти в техните правни системи, които са вдъхновени от общите правила, описани в препоръката. Съгласно чл. 8 от Хартата на основните права в Европейския съюз, всеки има право на защита на неговите лични данни. Тези данни трябва да бъдат обработвани добросъвестно, за точно определени цели и въз основа на съгласието на заинтересованото лице или по силата на друго предвидено от закона легитимно основание. Разпоредбите на хартата, предвид чл. 51 от нея, се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза. В този смисъл те зачитат правата, спазват принципите и насърчават тяхното прилагане в съответствие със своите компетенции и при зачитане на предоставените в Договорите компетенциите на Съюза. Хартата не разширява приложното поле на правото на Съюза извън компетенциите на Съюза, не създава никакви нови компетенции или задачи за Съюза и не променя компетенциите и задачите, определени в Договорите. Към момента на издаване на оспорената заповед е действала Директива 95/46/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 24 октомври 1995 година за защита на физическите лица при обработването на лични данни и за свободното движение на тези данни, която е транспонирана със Закона за защита на личните данни. Съгласно член 3, параграф 2 от Директива 95/46 тя не се прилага при извършване на дейности, извън приложното поле на правото на Общността, например дейностите, предвидени в дял V и дял VI от Договора за Европейския съюз, и във всички случаи при дейности по обработването на данни, отнасящи се до обществената сигурност, отбраната, държавната сигурност (включително икономическото благосъстояние на държавата, когато процесът на обработка е свързани с държавната сигурност) и при дейности на държавата в областта на наказателното право. Директивата обаче е отменена с РЕГЛАМЕНТ (ЕС) 2016/679 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/EО (Общ регламент относно защитата на данните). В областта на личните данни при изпълнение на наказанията пък е приета ДИРЕКТИВА (ЕС) 2016/680 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/ПВР на Съвета, която е транспонирана с последните изменения на Закона за защита на личните данни. С влизане в сила на посочените актове обработката на лични данни при изпълнение на наказанията в държавите-членки на ЕС се регулира от правото на съюза, което обуславя и приложимостта на чл. 8 ХОПЕС. Съдебната практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/ е обвързала защитата на личните данни с общите принципи на правото и по този начин с член 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, като СЕС се произнася относно необходимостта от равновесие между различните основни права. "Записването" е посочено като една от дейностите по обработване на лични данни съгл. чл. 3, § 2 от Директива 2016/680 а личните данни, съгласно § 1 на същия член, са всяка информация, отнасяща се до физическо лице, което е идентифицирано или може да бъде идентифицирано пряко или непряко чрез един или повече специфични признаци. Съгласно практиката на СЕС образът на дадено лице, заснето с камера, представлява "лични данни" по смисъла на член 2, буква а) от Директива 95/46, доколкото позволява да се идентифицира засегнатото лице - решение от 11 декември 2014 г., C 212/13, Решение от 14.02.2019 г. по дело Sergejs Buivids, С-345/17. В същите решения СЕС посочва, че видеозапис на лица, записан върху устройство за дългосрочно съхранение, а именно твърдия диск на тази система, представлява, в съответствие с член 2, буква б) и член 3, параграф 1 от Директива 95/46, обработване на лични данни с автоматизирани средства. Това тълкуване остава приложимо и при сега действащата уредба на правото на Съюза, доколкото се касае за тълкуване на идентични понятия. В решенията по делата Google Spain и Google, Connolly/Комисия, Оsterreichischer Rundfunk и др. Съдът вече се е произнесъл, че разпоредбите на Директива 95/46, доколкото уреждат обработката на личните данни, които могат да засегнат основните свободи, и по-специално правото на личен живот, по необходимост трябва да се тълкуват с оглед на основните права, които съгласно постоянната съдебна практика са неразделна част от общите принципи на правото, съблюдаването на които Съдът осигурява и които понастоящем са закрепени в Хартата на основните права. В решение Google Spain и Google Съдът отбелязва следното: "член 7 от Хартата гарантира правото на зачитане на личния живот, докато член 8 от Хартата прогласява изрично правото на защита на личните данни. В параграфи 2 и 3 от последния член се уточнява, че тези данни трябва да бъдат обработвани добросъвестно, за точно определени цели и въз основа на съгласието на заинтересованото лице или по силата на друго предвидено от закона легитимно основание, че всеки има право на достъп до събраните данни, отнасящи се до него, както и правото да изиска поправянето им, и че спазването на тези правила подлежи на контрол от независим орган. Тези изисквания са въведени по-специално с членове 6, 7, 12, 14 и 28 от Директива 95/46". Посоченият преглед на съдебната практика на ЕСПЧ и СЕС сочи, че мярка като процесната, предвиждаща по принцип видеонаблюдение и присъствие на член на надзорния съвет при удължени свиждания, която е определена дефинитивно с административен акт, би могла да представлява нарушение както на чл. 8 от Конвенцията, така и на чл. 7 и чл. 8 от Хартата на Европейския съюз. От друга страна, предвид обстоятелството, че засегнатите лица от мярката са осъдени за извършени престъпления и изтърпяват наложени наказания "лишаване от свобода", административният орган дължи отчитане и на съображенията за опазване на обществения ред, които са свързани с възможността при налагане на мярката да бъдат преценени персоналното ниво на обществена опасност на засегнатите лица и вероятността общественият ред, както и здравето и живота на други лица да бъдат поставени под угроза. Очевидна е при това необходимостта при определяне на начина за удължено свиждане административният орган да отчете посочените обстоятелства по отделно и в тяхната съвкупност и да предприеме мерки, отговарящи едновременно на изискванията за спазване на целта на закона и на пропорционалност, а вече и да съобрази изискванията на Директива (ЕС) 2016/680 на ЕП и на Съвета от 27 април 2016 г. относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/ПВР на Съвета, транспонирана с измененията на Закона защита на личните данни. При описаната правна рамка и изложените мотиви е видно, че отправянето на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, така, както е поискано от касатора Х. Хасан не е необходимо за правилното разрешаване на конкретния спор, още повече, че настоящият състав споделя като краен извод становището на касатора за неправилност на обжалваното решение. Такова запитване би било и недопустимо, при формулираните от касатора въпроси, доколкото Съдът на Европейския съюз не се произнася по национални правни спорове и по законосъобразността на административни актове, а тълкува правото на Европейския съюз. Разгледаните по-горе липса на мотиви и съществени нарушения на административно-производствените правила при издаване на оспорената заповед е следвало да бъдат отчетени от административния съд. Като не е сторил това, АССГ е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него да се отмени Заповед № Л-721 от 29.02.2016 г. на ВПД Главен директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", в частта по т. 2, с която е наредено, в заведенията от закрит тип и поправителните домове, свиждането по т. 1 да се провежда в помещения, при възможност, оборудвани със системи за видео-наблюдение и мероприятието да протича в присъствието на служители от надзорно-охранителния състав, с оглед разпоредбата на чл. 2, т. 1 от ЗИНЗС. При този изход от спора разноски не се присъждат. Водим от горното и на основание чл. 221 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение