Решение № 10659 от 27.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6448/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. С. С., чрез адв. К. Гьошев от Адвокатска колегия - София против Решение № 1377/13.01.2026 год., постановено по административно дело № 11056/2024 год. по описа на Административен съд - София-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу принудителна административна мярка „принудително задържане на пътно превозно средство, за което не е заплатена дължимата цена за паркиране“ по чл. 167, ал. 2, т. 2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), наложена на 09.11.2022 год. от „Контрольор автомобилен транспорт“ в „Център за градска мобилност“ ЕАД, гр. София. Касационното производство е второ по ред. С Решение № 11912/06.11.2024 год. по адм. дело № 11663/2023 год. на Върховния административен съд, Седмо отделение, е отменено Решение № 3238/16.05.2023 год., постановено по адм. дело № 10892/2022 год. по описа на Административен съд - София-град, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди противоречие с практиката на ВАС по аналогични случаи и нарушение на принципа на правната сигурност. Излага доводи, че броят на паркоместата за хора с увреждания е недостатъчен спрямо броя на издадените карти за преференциално паркиране, както и че първоинстанционният съд неправилно е отказал да изследва правните последици от това обстоятелство. Позовава се на Решение № 9300/30.07.2024 год. по адм. дело № 6161/2024 год. на ВАС. Поддържа също, че разпоредбата на чл. 103 от Наредбата за организация на движението на територията на Столична община е отменена с Решение № 11933/21.12.2022 год. по адм. дело № 3626/2022 год. на ВАС и че това обстоятелство следва да бъде съобразено при преценката на законосъобразността на процесната ПАМ. Релевира доводи и за нарушение на принципа на съразмерност, както и че процесната ПАМ е дискриминационна – наложена в противоречие с чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България, чл. 4 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.), чл. 4, ал. 2 от Закона за хората с увреждания (ЗХУ) и чл. 14 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Иска да бъде допусната и назначена съдебно техническа експертиза, която да установи има ли възможност да бъде увеличен броя на паркоместата за хора с увреждания. В съответствие с така заявените доводи и аргументи е формулирано искане за отмяна на оспореното съдебно решение и произнасяне по съществото на спора с отмяна на ПАМ от 09.11.2022 год. Заявено е и искане за присъждане на направените разноски за всички съдебни инстанции. В съдебно заседание, касаторът не се явява, представлява се от адв. К. Гьошев. Поддържа жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде отменено. Ответникът по касационната жалба – „Контрольор автомобилен транспорт“ в „Център за градска мобилност“ ЕАД, редовно призован не се явява, представлява се от адв. М. Григорова от Адвокатска колегия - София, която оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски. По делото е постъпила и частна жалба от Д. С. С., чрез процесуалният му представител – адв. К. Гьошев против Определение № 16727/30.04.2026 год., постановено по административно дело № 11056/2024 год. по описа на Административен съд София-град, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК, с което е оставено без уважение искане за изменение на съдебното решение в частта за разноските. Представителят на Върховната касационна прокуратура в съдебно заседание и в писмено становище дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната и частната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и в съответствие с изискванията за форма и съдържание. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С Решение № 11912/06.11.2024 год. по адм. дело № 11663/2023 год. на ВАС, седмо отделение, делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на АССГ. При новото разглеждане първоинстанционният съд е изпълнил дадените указания, като е попълнил делото с доказателства относно броя на местата, предназначени за паркиране на лица с увреждания и обозначени със знак Д21 „Инвалид“ в процесния участък, както и относно броя на действащите към 09.11.2022 год. карти за преференциално паркиране на територията на Столична община. С оспореното съдебно решение, състав на Административен съд - София-град е отхвърлил жалбата на Д. С. С. срещу Принудителна административна мярка „принудително задържане на пътно превозно средство, за което не е заплатена дължимата цена за паркиране“ по чл. 167, ал. 2, т. 2 от ЗДвП, наложена на 09.11.2022 год. от „Контрольор автомобилен транспорт“ в „Център за градска мобилност“ ЕАД, гр. София и в тежест на жалбоподателя са присъдени разноски в размер на 2600 лева. При постановяване на този правен резултат, Административен съд - София-град е приел за установено от фактическа страна следното: На 09.11.2022 год. автомобилът на касатора, марка „Хюндай“, с рег. № [рег. номер], е бил паркиран на ул. „Веслец“, между бул. „Сливница“ и бул. „Княз Александър Дондуков“, в рамките на зоната за почасово платено паркиране „Синя зона“. При проверка е установено, че за автомобила не е заплатена дължимата цена за паркиране. На предното стъкло е била поставена карта за преференциално паркиране на превозни средства, обслужващи хора с трайни увреждания, но автомобилът не е бил паркиран на място, обозначено със знак Д21 „Инвалид“. Поради това, ответникът А. К. Ц. на длъжност „Контрольор автомобилен транспорт, той и шофьор“ в „Център за градска мобилност“ ЕАД, гр. София е поставил на автомобила техническо средство тип „скоба“, което е отразено под № 10 в Протокола за блокирани автомобили от 09.11.2022 год. и на автомобила е поставено съобщение за това. При установяване на нарушението и поставянето на скобата са били изготвени цветни снимки, приложени по делото. На същата дата – 09.11.2022 год., след заплащане на „глоба“ в размер на 30 лв. от жалбоподателя, екип на „Център за градска мобилност“ ЕАД („ЦГМ“ ЕАД) е свалил „скобата“ от автомобила. По делото са приобщени доказателствата от административната преписка, включително актовете на Столична община относно режима на почасово платено паркиране и принудителното задържане на неправилно паркирани пътни превозни средства чрез техническо средство „скоба“, както и относимите към компетентността на служителите на „Център за градска мобилност“ ЕАД документи. Установено е, че ответникът А. К. Ц. е бил определен за длъжностно лице, оправомощено да прилага тази принудителна мярка. От доказателствата по делото се установява също, че жалбоподателят е представил фискален бон, карта за преференциално паркиране на хора с увреждания и Експертно решение на ТЕЛК № 1742 от 06.07.2022 год., удостоверяващо 50 % намалена работоспособност. Установено е, че съгласно действащата за участъка схема за организация на движението и паркирането, общият брой на местата за паркиране е 82, от които 4 са предназначени за превозни средства, обслужващи хора с увреждания, обозначени със знак Д21 „Инвалид“. Така определените специализирани места представляват 4,9 % от общия брой паркоместа и съответстват на изискването на чл. 22, ал. 1, т. 4 от Наредба № РД-02-20-2 от 26.01.2021 год. Установено е още, че към 09.11.2022 год. на територията на Столична община са действали 18 860 карти за преференциално паркиране в зоните за почасово платено паркиране и общинските паркинги, предназначени за превозни средства, обслужващи хора с трайни увреждания. От събраните доказателства е установено, че Агенцията за хората с увреждания не е съгласувала проекта за изменение и допълнение на Наредбата за организация на движението на територията на Столична община, приет с Решение № 521 по Протокол № 48 от 26.09.2013 год. на Столичния общински съвет, както и проекта за изменение и допълнение, приет с Решение № 8 по Протокол № 46 от 25.01.2018 год. Не е съгласувана и редакцията на наредбата, приета с Решение № 476 по Протокол № 59 от 07.07.2022 год., действаща към датата на процесната ПАМ. Агенцията за хората с увреждания е съгласувала проекта за изменение и допълнение на наредбата, приет с Решение № 522 по протокол от 22.11.2020 год. Установено е също, че Агенцията не е съгласувала през 2008 год. броя на пътните знаци Д21 „Инвалид“ и съответстващия им брой паркоместа за паркиране на хора с увреждания в процесния участък. При тези данни, първоинстанционният административен съд е постановил оспореното в настоящото производство съдебно решение, с което е отхвърлил жалбата на Д. С. С. против приложената на 09.11.2022 год. принудителна административна мярка по чл. 167, ал. 2, т. 2 от ЗДвП, изразяваща се в принудително задържане чрез използване на техническо средство тип „скоба“ на управлявания от него автомобил. При мотивиране на този правен резултат, съдът е приел, че процесната ПАМ е приложена от компетентно длъжностно лице, при наличие на предвидените в закона материалноправни предпоставки и в съответствие с приложимите правила за организация на паркирането. Изложени са мотиви, че наличието на карта за преференциално паркиране на хора с увреждания не освобождава жалбоподателя от задължението за заплащане на дължимата цена, когато превозното средство не е паркирано на определено и обозначено за хора с увреждания паркомясто. Съдът е приел също, че определените в процесния участък места за паркиране на хора с увреждания съответстват на нормативно установения минимален брой, поради което доводите относно недостатъчния им брой и липсата на съгласуване от Агенцията за хората с увреждания не обосновават незаконосъобразност на приложената ПАМ. При тези съображения жалбата е отхвърлена като неоснователна. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 167, ал. 2, т. 2 от ЗДвП службите за контрол, определени от кметовете на общините, използват техническо средство за принудително задържане на пътното превозно средство, за което не е заплатена дължимата цена за паркиране по чл. 99, ал. 3 от ЗДвП до заплащане на цената и на разходите по прилагане на техническото средство. В случая е установено паркиране в рамките на зона за платено паркиране, във време, за което е дължимо заплащане, без такова заплащане да е извършено. Не се спори и че автомобилът не е бил паркиран на специално обозначено място за паркиране на ППС, превозващи хора с трайни увреждания. Обстоятелството, че касаторът е притежавал карта за паркиране на местата, определени за превозни средства, обслужващи хора с трайни увреждания, не го освобождава от задължението за заплащане на такса, когато автомобилът не е паркиран на конкретно обозначено място за хора с увреждания. Както правилно е приел първоинстанционният съд, възможността за безплатно паркиране е свързана с използването на определените и обозначени за тази цел места. Самото притежаване на карта не предоставя право на безплатно паркиране на всяко свободно място в зоната за почасово платено паркиране. Неоснователно е възражението на касатора, че недостатъчният според него брой на местата за паркиране на хора с увреждания води до незаконосъобразност на процесната ПАМ. По делото е установено, че съгласно Схема за организация на движение и паркиране - „Режим на почасово платено паркиране „Синя зона“ от 2008 год. за процесния участък на ул. „Веслец“, общият брой на местата за паркиране е 82, а местата, предназначени за паркиране на лица с увреждания и обозначени със знак Д21 „Инвалид“, са 4 броя. Този брой представлява 4,9% от общия брой места и съответства на изискването на чл. 22, ал. 1, т. 4 от Наредба № РД-02-20-2 от 26.01.2021 год. за определяне на изискванията за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на сградите и съоръженията, както и техническите изисквания за достъпност на морските плажове, в относимата към момента на извършване на деянието редакция. Същевременно е установено, че към 09.11.2022 год. на територията на Столична община са били действащи 18 860 карти за преференциално паркиране в зоните за почасово платено паркиране и паркингите общинска собственост, определени за превозни средства, обслужващи хора с трайни увреждания. Предмет на настоящото производство е законосъобразността на конкретната принудителна административна мярка, а не законосъобразността или целесъобразността на цялостната организация на режима на преференциално паркиране на територията на Столична община. В този смисъл правилно първоинстанционният съд е приел, че въпросът дали броят на осигурените места за хора с увреждания е достатъчен с оглед общия брой издадени карти не е от естество да обоснове незаконосъобразност на процесната ПАМ. Не води до различен извод и позоваването на Решение № 9300/30.07.2024 год. по адм. дело № 6161/2024 год. на ВАС. В посоченото решение преценката за незаконосъобразност на приложената ПАМ е обусловена от липсата на достатъчно доказателства, въз основа на които да се установи по категоричен начин броят на местата за паркиране на хора с увреждания и предприетите от общината мерки за осигуряване на достъпност. Настоящият случай е различен, тъй като при новото разглеждане на делото са събрани конкретни доказателства относно броя на местата за преференциално паркиране в процесния участък и тяхното съотношение с общия брой места за паркиране. Поради това не е налице твърдяното от касатора отклонение от посочената съдебна практика. Неоснователно е и оплакването, свързано с чл. 103 от Наредбата за организация на движението на територията на Столична община (НОДТСО). Действително с Решение № 1252/28.02.2022 год. по адм. дело № 9657/2021 год. на Административен съд - София-град е отменен чл. 103 от Наредбата, като решението е оставено в сила с Решение № 11933/21.12.2022 год. по адм. дело № 3626/2022 год. на ВАС, седмо отделение. Това обстоятелство обаче не води до незаконосъобразност на процесната ПАМ. Правното основание за налагането ѝ е чл. 167, ал. 2, т. 2, във връзка с чл. 99, ал. 3 от ЗДвП, а не чл. 103 от НОДТСО. Отменената разпоредба е уреждала последиците при недостиг на паркоместа за хора с трайни увреждания, но не съставлява правното основание, въз основа на което е приложена процесната мярка. Неоснователно е позоваването на чл. 195, ал. 2 от АПК. Последиците, произтичащи от отмяната на подзаконов нормативен акт, се уреждат по реда на посочената разпоредба, но отмяната на чл. 103 от НОДТСО не заличава фактическите и правни последици от приложението на чл. 167, ал. 2, т. 2 от ЗДвП към конкретно установено неплащане на дължимата цена за паркиране. Неоснователно е и общото оплакване за противоречие с практиката на ВАС и нарушение на принципа на правната сигурност. Различният фактически състав или различният доказателствен материал по отделните производства обуславят възможност за различни правни изводи. В настоящия случай, първоинстанционният съд е обсъдил конкретните факти и доказателства по делото и е изложил мотиви защо приема, че същите не обуславят незаконосъобразност на ПАМ. Неоснователно е и възражението за несъразмерност на мярката. Принудителното задържане на ППС чрез техническо средство тип „скоба“ по чл. 167, ал. 2, т. 2 от ЗДвП има за цел да обезпечи спазването на установения режим на платено паркиране и заплащането на дължимата цена. При установено паркиране в зона за платено паркиране без заплащане на дължимата цена, административният орган е приложил предвидената от закона ПАМ, без да превишава предоставените му правомощия. Мярката е пряко свързана с установеното нарушение на режима на паркиране и не засяга права и законни интереси в по-голяма степен от необходимото за постигане на законово определената ѝ цел. Неоснователно се поддържа, че е налице необходимост от обособяване на допълнителен брой достъпни места за паркиране по чл. 22, ал. 1, т. 5 от Наредба № РД-02-20-2 от 26.01.2021 год. Посочената разпоредба урежда минималния брой достъпни места при паркинги към сгради и самостоятелни обекти за обществено обслужване с посоченото в нея предназначение, каквато хипотеза в случая не е установена. Процесните места са част от уличната организация на паркирането на ул. „Веслец“, като техният брой е съобразен с изискването на чл. 22, ал. 1, т. 4 от Наредбата, както беше посочено по-горе. Показателно е и че в хода на производството пред първоинстанционния съд и при предходното разглеждане на спора от касационната инстанция, касаторът не е оспорвал спазването на нормативно установения минимален брой места за паркиране на автомобили на хора с увреждания. Напротив, от изявленията на процесуалния му представител, отразени в протоколите от проведените съдебни заседания, се установява, че се приема наличието на изискуемите четири места, като се поддържа единствено, че предвид броя на издадените карти за паркиране на хора с увреждания този минимум е недостатъчен. Неотносимо е и позоваването в касационната жалба на конкретни медицински центрове и други обекти като основание за определяне на по-голям брой достъпни места. Нито един от посочените обекти не се намира на процесния участък от ул. „Веслец“, поради което тяхното предназначение и капацитет не могат да обосноват увеличаване на нормативно изискуемия брой места именно в този участък. Наред с това, твърденията относно предназначението на тези обекти не са подкрепени с доказателства, въз основа на които да може да се направи извод за приложимост на друга хипотеза на чл. 22, ал. 1 от Наредбата. Обстоятелството, че касаторът работи в Централната избирателна комисия, също не променя изводите на съда, доколкото като лице с трайни увреждания той разполага с предвидената в чл. 90а от НОДТСО възможност, при наличие на установените в разпоредбата предпоставки, да получи право на безплатно паркиране в рамките на работното време на специално определено и сигнализирано място в близост до сградата по месторабота. Поради това, обстоятелството, че касаторът работи в ЦИК, не обосновава изключение от общия режим на почасовото платено паркиране и не му предоставя право да ползва безплатно всяко свободно място в зоната. При наличие на необходимите предпоставки, същият разполага с предвидения в наредбата специален ред за осигуряване на място за безплатно паркиране в близост до местоработата си, за което не са налице данни да е било направено от жалбоподателя. Неоснователно е и оплакването за необоснованост. Първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и е изложил ясни и непротиворечиви мотиви относно фактическите основания за налагане на ПАМ, компетентността на органа, приложимата правна уредба и съразмерността на мярката. С оглед изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. Поради това същото следва да бъде оставено в сила. По отношение на частната жалба срещу Определение № 16727/30.04.2026 год., съдът намира същата за неоснователна. С обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските, като е приел, че на „ЦГМ“ ЕАД правилно са присъдени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. Съдът е обсъдил както възражението, че дружеството не е страна по делото и не е носител на правото на разноски, така и възражението за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, като е изложил съображения за неоснователността и на двете възражения. От протокола от проведеното съдебно заседание се установява, че касаторът не е направил възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение до приключване на устните състезания. При това положение правилно първоинстанционният съд е приел, че не е бил длъжен да извършва служебна преценка за прекомерност на възнаграждението. Представени са договор за правна защита и съдействие, списък на разноските и доказателства за извършеното плащане. Поради това правилно съдът е присъдил разноски в полза на „ЦГМ“ ЕАД. Съгласно § 1, т. 6 от Допълнителните разпоредби на АПК, когато разноските са за сметка на административен орган, същите се поемат от юридическото лице, в структурата на което се намира органът. В случая административното правомощие по чл. 167, ал. 2, т. 2 от ЗДвП е предоставено на оправомощен служител на „ЦГМ“ ЕАД, поради което именно дружеството е юридическото лице, в чиято структура се намира административният орган и което поема отговорността за разноските по делото. Обстоятелството, че „ЦГМ“ ЕАД не е самостоятелно посочено като страна по делото, не изключва приложението на специалното правило на § 1, т. 6 от Допълнителните разпоредби на АПК. В случая не се касае за разноски, направени от произволно трето за производството лице, а за разноски, поети от юридическото лице, в структурата на което се намира административният орган, издал процесната принудителна административна мярка. Ето защо правилно разноските са присъдени в полза на „ЦГМ“ ЕАД. По делото са представени и доказателства, че именно дружеството е извършило плащането на адвокатското възнаграждение. При това положение са налице както предвиденото в § 1, т. 6 от Допълнителните разпоредби на АПК основание за поемане на разноските, така и доказателства за реалното им извършване. Неоснователно е и възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Възражение в този смисъл не е направено до приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд, поради което правилно съдът е приел, че не дължи произнасяне по него. Отделно от това, присъденото адвокатско възнаграждение е в размер, съответстващ на минимално предвидения размер по приложимата нормативна уредба, поради което не се установява основание за намаляването му. С оглед изложеното частната жалба срещу Определение № 16727/30.04.2026 год. се явява неоснователна и като такава следва да се отхвърли, а оспореното определение, като законосъобразно, следва да се остави в сила. При този изход на спора и на основание чл. 143, ал. 1 АПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати на „Център за градска мобилност“ ЕАД претендираните разноски за настоящата касационна инстанция в размер на 500 евро, представляващи адвокатско възнаграждение, доказано по основание и размер съгласно представените доказателства. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,