Решение № 14463 от 28.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7441/2016 г.

Решение № 14463 от 28.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7441/2016 г., III о., докладчик съдията Албена Радославова Производството е по чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от П. Й. С., понастоящем лишен от свобода и изтърпяващ наказанието си в З.-С. З., срещу решение № 74 от 13.04.2016 г., постановено по адм. д. № 404/2015 г. по описа на АС-С. З., с което предявеният от Стайков иск срещу ГД "Изпълнение на наказанията"-гр. С. за претърпени от него неимуществени вреди за периода: 23.09.2010 г. - 23.09.2015 г., причинени му от незаконосъобразните фактически бездействия на служителите при З.-С. З. да му осигурят достатъчна жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и добри битови и санитарно-хигиенни условия, е уважен до размер от 2400 лв, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.09.2015 г. до окончателното й изплащане, а останалата част от исковата претенция над сумата от 2400 лв до пълния й предявен размер от 17000 лв е отхвърлена като неоснователна. К. С. обжалва горецитираното решение само в отхвърлителната му част, като твърди неправилност на касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съдебното решение в тази част да бъде отменено като неправилно, а ВАС, вместо него, да постанови друго по съществото на спора, с което да уважи изцяло предявения от него иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ срещу ГДИН. Срещу същото съдебно решение, но в осъдителната му част, е подадена и втора касационна жалба от ГД "Изпълнение на наказанията"- С. с твърдения за неправилност на съдебното решение в тази част като постановена в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Този касатор моли решението в осъдителната му част да бъде отменено, а ВАС да постанови друго по съществото на спора, с което да отхвърли изцяло исковата претенция на Стайков като неоснователна. Алтернативно моли размерът на присъденото обезщетение да бъде намален. Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател П. С., не се явява, не се представлява и не депозира писмени бележки по същество. Касационният жалбоподател, Главна дирекция "Изпълнение на наказанията"- С., редовно призован, се представлява от юриск. Николова, която оспорва касационната жалба на С. и поддържа касационната жалба на ГДИН по съображения, подробно развити в депозиран по делото писмен отговор и устно - в хода по същество. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност и на двете касационни жалби. Настоящият касационен състав на ВАС, Трето отделение намира и двете касационни жалби за допустими като предявени от надлежни страни, за които съдебното решение в атакуваните от тях части се явява неблагоприятно и в срока за оспорване. Разглеждайки касационните жалби по същество, съдът намира следното: С обжалваното решение АС- С. З. е осъдил ГД "Изпълнение на наказанията"- С. да заплати на П. Й. С., лишен от свобода в ОЗ-С. З., сумата от 2400 лв, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразни бездействия на администрацията на Затвора- С. З., изразяващи се в неосигуряване на необходимите битови и санитарно-хигиенни условия в Затвора- С. З. за периода от 23.09.2010 г. до 23.09.2015 г, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.09.2015 г. до окончателното й изплащане и е отхвърлил иска на С. за сумата над 2400 лв до пълния предявен размер от 17000 лв като неоснователен и недоказан. За да стигне до този правен резултат, Административен съд - С. З., след подробно обсъждане доводите на страните и събраните по делото доказателства е заключил, че предявеният иск се явява основателен, доколкото са осъществени всички материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на държавата за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Въпреки, че в исковата си молба С. е посочил различни суми като обезщетение за различни видове бездействия на служителите в З.-С. З., предвид фактическите твърдения на ищеца и утвърдената съдебна практика, вкл. и тази на Европейския съд по правата на човека, съдът е приел, че е сезиран не с обективно съединени искове, а с една искова претенция за претърпени неимуществени вреди от различни форми на бездействие на съответните органи, довели до поставянето му в такива условия при пребиваването му в Затвора - С. З., които водят до унижаване на човешкото му достойнство - нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ. Съдът, базирайки се на събраните по делото писмени и гласни доказателства, е приел, че за претендирания период от 5 години, С. е пребивавал в килии с площ от около 6- 9 кв. м., оскъдно и лошо оборудвани, в които липсва санитарен възел и течаща вода, осветлението е предимно изкуствено, а достъпът до естествена светлина и проветрение е оскъден, липсва вентилация, липсва мрежа срещу комари върху прозореца. Въпреки извършваните дезинфекции и дезинсекции на килиите, в които С. е пребивавал, поради наличието на дупки в дограмата и стените на същите и неизвършването на своевременен ремонт, в тях е имало мишки както през деня, така и през нощта. Въпреки представения по делото график за ползване на общата тоалетна през деня, достъпът до нея се оказва ограничен само в недостатъчните като продължителност три до пет посещения, а твърденията на ответника, че извън графика се осигурява достъп до санитарен възел и течаща вода при неотложни нужди на затворника, остават недоказани. Въз основа на горните фактически установявания, съдът е заключил, че по силата на общата разпоредба на чл. 2, т. 3 и чл. 128, ал. 1 от ЗИНЗС, чл. 10, т. 1 от Международния пакт за гражданските и политическите права, затворническата администрация е длъжна да осигури на задържаните лица такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и уронване на човешкото им достойнство. Като чрез бездействието си администрацията на ОЗ-С. З. не е изпълнила тези свои задължения по закон, същата е нарушила и разпоредбата на чл. 3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Според административния съд пребиваването почти 24 часа от денонощието в килия от по-малко от 9 кв. м., удовлетворяването на физиологични нужди в кофа, липсата на пряка естествена светлина и проветрение в килията, неосигуряването на мрежа срещу комари, неизвършването на минимален строителен ремонт с цел запушване на дупки, през които в килията влизат мишки, въпреки няколкото писмени молби на С. в тази насока, съставляват фактическо бездействие да се изпълнят задължения, пряко произтичащи от закон и водят до неблагоприятно засягане на личността и човешкото достойнство, причинявайки на С. твърдените от него негативни изживявания, физически и психически болки и страдания. Предвид приетото за установено и изхождайки от характера на вредите, времетраенето им и интензитета на негативните последици от тях върху ищеца, АС-С. З. е определил по справедливост обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2400 лв за петгодишния исков период, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане и е отхвърлил иска над тази сума до пълния предявен размер от 17 000 лв. Както касационната жалба на П. С., така и касационната жалба на ГДИН, са изцяло неоснователни. Обосновано и в съответствие със събраните по делото доказателства административният съд е приел, че исковата претенция на Стайков се явява доказана по отношение фактическите твърдения за неосигуряване на минимална жилищна площ и нормални битови и санитарно-хигиенни условия в килиите на Затвора - С. З., включително неизвършване на необходими и достатъчни фактически действия за изолиране достъпа на гризачи, комари и инсекти до килиите, неосигуряването на свободен достъп до санитарен възел и течаща вода в килиите, неосигуряването на естествен достъп на слънчева светлина и проветрение и място за простиране на дрехи. Настоящата касационна инстанция споделя изцяло развитите от административния съд доводи в тази насока, които не намира за необходимо да приповтаря в мотивите на съдебния си акт. Правилен е и правният извод на административния съд, че с тези фактически бездействия затворническата администрация е нарушила забраната на чл. 3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, съгласно която никой не може да бъде подлаган на изтезания, на жестоко и безчовечно отношение. На това право на лишените от свобода съответства насрещното административно задължение на затворническата администрация при изпълнение на наказанието"лишаване от свобода" да осигури на затворниците условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото им здраве и зачитане на правата и достойнството им /чл. 2, т. 3 от ЗИНЗС/. Обосновано, изхождайки от обективните критерии за справедливост, залегнали в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, е определен и размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди /настъпването на които с оглед разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, приложима в случая с оглед разпоредбата на § 49 от ПЗР на ЗИДЗИНЗС-ДВ бр. 13/2017 г., се предполагат до доказване на противното/. Развитите от касатора П. С. твърдения за неправилност на съдебното решение в отхвърлителната му част поради постановяването му в противоречие с материалния закон, са изцяло неоснователни, доколкото е недопустимо за първи път с касационната жалба да се навеждат фактически твърдения - вреди от обстоятелството, че затворникът е бил държан заключен през цялото денонощие през исковия период, каквито не са посочени като основание за настъпване на твърдените неимуществени вреди нито с исковата молба, нито в хода на първоинстанционното съдебно производство. Неправилни са и твърденията на втория касатор, ГДИН- С., за неправилност и/ или непълнота на първоинстанционното решение в частта му за разноските. Специалната разпоредба на чл. 10, ал. 2 и 3 ЗОДОВ изключва приложението на чл. 143, ал. 3 АПК и чл. 78, ал. 3 ГПК за настоящия случай. Законодателят е регламентирал изрично и в отклонение от общия принцип на отговорността за разноските съразмерно на уважената част от иска - чл. 78, ал. 1, 2, 3, 4 и 8 ГПК, съответно чл. 143, ал. 1, 2, 3 и 4 АПК, задължението за разноски в специалния ЗОДОВ. Предвид това в хипотеза като спорната ГДИН няма право на разноски за юрисконсултско възнаграждение, както в първата, така и в касационната инстанции. С оглед гореизложеното и двете касационни жалби са неоснователни, а съдебното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение