Решение № 147 от 25.4.2023 г. на ВКС по дело № 20238002200162/2023 г.

Производството е по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Постъпило е искане от Главния прокурор на Република България за възобновяване на наказателното производство по ЧНД № 4127/2022 г. на Софийски градски съд с претенция за отмяна на постановеното от него определение № 2658/28.11.2022 г. в частта му относно произнасянето по реда на чл. 457, ал. 5 НПК и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура в съдебно заседание поддържа искането за възобновяване въз основа на изложените в него доводи. Защитникът на осъдения Л. С. пледира съдът да не уважава предложението на Главния прокурор. Осъденият С. моли искането на Главния прокурор да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: С определение № 2658 от 28.11.2022 г. по НЧД № 4127/2022 г. Софийският градски съд е приел за изпълнение присъда от 20.01.2021 г., постановена от Съд № 1 в Аландур, Република Индия по дело № С.С.1121/2020 г., с която българският гражданин Л. М. С. е осъден на общо наказание три години лишаване от свобода за престъпления по чл. 120/В/, 420, 465, 467, 468 вр. чл. 471 от Индийския наказателен кодекс, вр. чл. 34 от ИНК и чл. 14/b/ от Закона за чужденците от 1946 г. и чл. 66-С вр. чл. 43 от Закова за информационните технологии, съответстващи на чл. 243, ал. 2, т. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК; чл. 244, ал. 2, пр. 2 вр. ал.1 вр. чл. 243, ал. 2, т. 3 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК; чл. 246, ал. 3, пр. 4, алт. 8, пр. последно вр. чл. 243, ал. 2, т. 3 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК и чл. 249, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК. На основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС определил първоначален общ режим на изтърпяване на така наложеното наказание лишаване от свобода за срок от три години. На основание чл. 457, ал. 5 НПК приспаднал предварителното задържане на осъдения считано от 20.07.2019 г. до 19.01.2021 г. и изтърпяната част от наказанието от 20.01.2021 г. до влизане в сила на определението. Искането за възобновяване е допустимо, т. к. е подадено от компетентен орган в съответствие с правомощието му по чл. 420, ал. 1 от НПК, по отношение на акт от категорията на посочените в чл. 419, ал. 1 от НПК, непроверен по касационен ред и е направено в срока по чл. 421, ал. 1 от НПК. Разгледано по същество искането за възобновяване е неоснователно. Основанията по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК за възобновяване не са налице. Аналитичната дейност на СГС, при решаване на въпросите по чл. 457, ал. 5 от НПК, не се е отклонила от изискванията на чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Не са пренебрегнати писмените доказателства, приети по делото, нито дадените от осъденото лице обяснения. Те са преценени заедно и поотделно от първостепенния съд, като не е игнорирано никое от тях. Направен е подробен и коректен доказателствен анализ, на базата, на който е постановено атакуваното пред настоящата инстанция определение от 28.11.2022 г. В цитираното определение съдът е обсъдил не само приложимите разпоредби от Конвенцията за трансфер на осъдени лица, както и тяхната връзка с производството по чл. 457 от НПК, но и относимата към въпроса задължителна съдебна практика - т. 3 от ТР № 3/2013 г. ОСНК на ВКС и ТР № 3/2016 г. ОСНК на ВКС. На тази основа е приел, че изпълнението на наложеното наказание след трансфера се подчинява изцяло на националното ни право. Извел е, че няма пречка да се приложат българските критерии за това що е предварително задържане, както и че българският съд не е обвързан от критериите на съда, постановил приетата за изпълнение присъда по същия въпрос, доколкото се касае до страна извън Европейския съюз. По тези причини е счел, че в периода от 15.11.2019 г. до 20.01.2021 г. осъденото лице се е намирало в лагер за чужденци, като е бил настанен в него независимо от волята му, с цел експулсиране от страната, но това е станало след окончателното му осъждане. Наред с това, намира, че доколкото осъденото лице е било извеждано от лагера с въоръжена охрана и е било ограничено правото му на придвижване, то независимо, че се касае за задържане до експулсиране, в крайна сметка става дума за задържане, свързано с провежданото спрямо С. наказателно производство, което следва да бъде зачетено и приспаднато на основание чл. 59, ал. 2 от НК от общото наказание три години лишаване от свобода. Не е допуснато нарушение на материалния закон при приспадането на времето от 15.11.2019 г. до 20.01.2021 г. от наложеното на осъдения С. наказание лишаване от свобода, т. к. данните по делото недвусмислено установяват, че мярката за процесуална принуда, взета спрямо С. по воденото срещу него наказателно производство, е била формално изменена в по-лека, като от този момент насетне той е бил настанен в Специален лагер за чужденци, където е било ограничено правото му на свободно придвижване до екстрадирането му. Самото извеждане на С. от страната е станало след влизане на присъдата в сила и инициирано производство по трансфер. Това и за настоящия съдебния състав означава, че задържането на С. в посочения лагер е било свързано с престъпленията, за които е разследван и осъден, а не например поради необходимост от изолиране по причина на контакт или прекарано инфекциозно заболяване. В случая задържането на С. не е било нищо друго освен предварителен арест. Доколкото не могат да се установят мотивите на Индийските власти за издаване на заповедта за задържането на осъдения С. в Специалния лагер за чужденци, следва да се прибегне до правилото in dubio pro reo, т. е. да се приложи по-благоприятното за осъдения положение, а именно като се зачете процесния период. На следващо място, отказът на Индийския съд да приспадне спорния период се дължи на два различни прецедента. Следователно, основанието за отказ е, че „това правно основание не е устойчиво“, а не поради липсата му в индийското право. Очевидно, още там е имало колебание, заради противоречивата практика и то е трябвало да се реши в полза на осъдения С.. Затова извършената от СГС преценка за приспадане на времето от 15.11.2019 г. до 20.01.2021 г. е законосъобразна и не е довела до нарушение на чл. 59, ал. 2 от НК. По изложените съображения искането на Главния прокурор за възобновяване следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение