Решение № 191 от 13.09.2011 г. на ВКС по н. д. № 56/2011 г.

Решение № 191 от 13.09.2011 г. на ВКС по н. д. № 56/2011 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Осъдените В. И. М., С. Р. Щ., К. А. К. и Р. И. А. са поискали проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК на осъждането си от Добричкия районен съд - като първоинстанционен, и от Добричкия окръжен съд-като второинстанционен. С първоинстанционната присъда - 12 от 3 юни 2010 г. по нохд 2804/09, четиримата подсъдими са осъдени за извършената от тях на 22/23 април 2009 г. кражба от С. А. А. на 10 телета на обща стойност 5250 лв. - престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3 и 5 НК (след предварителен сговор помежду им и с взлом)- за всички, по чл. 196, ал. 1, т. 2 НК (представляваща и опасен рецидив) - само за М. и Щ., и по т. 7 на чл. 195, ал. 1 НК (при условията на повторност) - само за К. и А. Всички подсъдими са наказани от районния съд на лишаване от свобода, но само А. -условно (чл. 66 НК) с тригодишен изпитателен срок. Наказанията са, 5 г. -за М., 4 г. - за Щ., 3 г. - за К., и 2 г. - за А., като тези, които са наложени ефективно - при строг първоначален режим в затворническо общежитие от закрит тип. За подсъдимия К., специално, е определено и друго, общо наказание за съвкупността от престъпления по две негови предишни дела, което пък трябва да бъде изтърпяно отделно, тъй като наказанието 3 г. л. св. e за престъпление, извършено в изпитателния срок и по двете предишни условни присъди. С второинстанционното (въззивно) решение - 185 от 14 декември 2010 г. по внохд 402/10, присъдата е изменена по отношение само на К. К., наказанието на който е намалено на 2 г.; въззивните жалби на останалите са отхвърлени. Инициативата от страна на осъдените за проверката по реда на глава тридесет и трета от НПК не е оформена точно като искане по смисъла на този ред, нито пък е винаги с еднократен акт (С. Р. например е подавал до ВКС няколко както "молби", така и "жалби"). Недоволството на всички от осъждането е по ясно изразено едва в последното съдебно заседание в тази инстанция, и то с помощта на техните защитници, които са развили подробно възраженията срещу съдебните актове в предходните инстанции. Според уточненото оспорване на осъждането, ВКС трябва или да оправдае осъдените, или да върне делото за ново разглеждане, дори - от името на К. и А. -в досъдебната му фаза. Според единствения друг участник в съдебното заседание на ВКС - прокурора, оспорването на осъждането трябва да бъде отхвърлено като неоснователно. ВКС намери, че трябва да уважи оспорването, макар то да е неоснователно в по-голямата му част. I. Няма как преди всичко ВКС да оправдае осъдените още в това производство- това би било процесуално недопустимо най-малкото поради твърденията за съществени нарушения на процесуалните правила (арг. от чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК). Оправдаването би било недопустимо, даже да е вярно твърдението, че върху А. и К. е упражнявана принуда за даване на обяснения, с които те са се самоуличили по предявеното им обвинение - упражняването на такава принуда е престъпление против правосъдието (чл. 287 НК) и във връзка с неговото извършване е необходимо провеждането на разследване, едва след което то евентуално да бъде основание и на главния прокурор по реда на чл. 422, ал. 1, т. 2 НПК. Процесуално недопустимо би било, накрая, да се вземат предвид направо от ВКС показанията пред ДОС на св. В. К.; нещо повече - и самият ДОС не би могъл да ги използва пряко, без допълнително изясняване на такива обстоятелства, като например кои са "И. от С.", с когото са "лежали в П. затвор" "преди 7 - 8 години", или пък "Н.", "едно момче", с което се запознал инцидентно по повод на онова, за което е свидетелствал (отделно от това стои необходимостта от преценка за достоверност на св. К., като се има предвид например яснотата на неговия спомен за населени места и местности, които дотогава не е знаел, и за които говори след повече от 2 г. и половина); по сходен начин, впрочем, стои и претендираното значение на казаното от св. Е. Р., което като цяло изглежда, меко казано, неубедително. Към ВКС са отправени, разбира се, и твърдения за допуснати процесуални нарушения, за които и сега е ясно, че са неоснователни-например, че при разпита на А. пред съдия по време на досъдебното производство е трябвало задължително да участва защитник (тогава той не е бил задържан под стража); че по отношение на маршрута на движение, който е приет за такъв на отнемане на откраднатите телета, има противоречие между показанията на свидетелите-полицаи, от една страна, и обясненията на А. и К., от друга (последните просто не са говорили за тези обстоятелства по начин, който позволява съпоставка); че било отказано експертно изследване на свидетелската (в широк смисъл) годност на Р. А. II. Възраженията срещу осъждането на М., Щ., К. и А. са всъщност основателни единствено при оспорване на обясненията, дадени от последните двама пред съдия по време на досъдебното производство. Както пред районния, така и пред окръжния съд винаги е бил поставян въпросът може ли да се смята за съобразен със закона протокол за разпит, който изцяло или в същественото от него е копие на друг - в случая по-късно съставените протоколи за разпит пред съдия да копират протоколи за разпит от дознател. ДРС изобщо не се е занимал с отговора на въпроса, докато ДОС е отговарял като че на друг въпрос-като например на този дали записаното в протокола-копие е логично и последователно или пък дали казалият е могъл (като образование, интелект и т. н.) да го каже. Търсеният обаче от съдилищата в предходните инстанции отговор-търсен преждевременно и от ВКС (защото ДРС и ДОС го дължат първи, а заедно с него и други отговори за доказаността на обвинението), е изключително важен-заради отражението му върху обективната истина и правото на защита, и върху задълженията във връзка с тях на държавните органи в процеса; недаването му-съответно съществено нарушение по смисъла на чл. 422, ал. 1, т. 5, във връзка с чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК на чл. 339 НПК, специално при постановяването на второинстанционния съдебен акт (всъщност -пряко подлежащия на проверка по глава тридесет и трета от НПК - чл. 426 НПК). III. Ръководен от всичко изложено, ВКС - I н. о.