Решение № 137 от 12.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1516/2009 г.

Решение № 137 от 12.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1516/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева Производството е по чл. 290 от ГПК. С определение № 794 от 10.09.2010 г. е допуснато касационно обжалване по касационна жалба на Д. Г. Г. и Ж. Г. Д., чрез адв. Р. Р. и по касационна жалба на К. И. К. и Е. С. К., чрез адв. П. В., на решение № 875 от 18.06.2009 г. по гр. д № 1132/2008 г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е оставено в сила решение на Варненски районен съд, с което е отхвърлен предявения от Д. Г. Г. и Ж. Г. Д. иск с правно основание чл. 97 от ГПК (отм.) за признаване, че са собственици по давностно владение на целия имот. Признато е за установено, че са собственици на 2/6 идеални части от процесния имот и е отменен нотариален акт № 44, том IV, д. № 671/2000 г. до размера на прехвърлените 2/6 идеални части от процесния имот. Касационното обжалване по касационната жалба на Д. Г. Г. и Ж. Г. Д. е допуснато поради наличие на противоречива практика по материалноправен въпрос, свързан с приложението на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 от ЗС и чл. 84 от ЗС във вр. с чл. 120 от ЗЗД при наличие на признаване от ответната страна на фактите, на които се основава иска и процесуалноправен въпрос, свързан с тежестта на доказване при положителен установетелен иск, като се навеждат доводи, че като е нарушил разпоредбата на чл. 188, ал. 2 от ГПК (отм.) съдът е достигнал до изводи, довели до неточно прилагане на закона. В касационната жалба са изложени твърдения за неправилно приложение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли се за отмяна на въззивното решение и постановяване на решение, с което да се уважи предявения иск. Ответната страна не е депозирала писмен отговор по смисъла на чл. 287 от ГПК. Касационното обжалване по касационната жалба на К. И. К. и Е. С. К. е допуснато поради наличие на противоречива практика по материалноправен въпрос, свързан с това дали изградения по време на брака апартамент, чрез отстъпено право на строеж и дарения на идеална част от дворното място на единия съпруг, представлява съпружеска имуществена общност. В касационната жалба са изложени твърдения за неправилно приложение на материалния и процесуялния закон. Моли се за отмяна на въззивното решение и постановяване на решение, с което да се отхвърли предявения иск. Ответната страна е депозирала писмен отговор, с които се оспорва подадената касационна жалба. В обжалваното въззивно решение е прието, че Ж. Ж. Г. -майка на касаторите Д. Г. Г. и Ж. Г. Д., е дарена с идеална част от дворно място, от правото на строеж и от общите части на сградата, находящи се в [населено място], кв. А. Въз основа на това дарение, заявление по чл. 56 от ЗТСУ (отм.) и договор за групов строеж върху съществуващата сграда са надстроени четвърти и мансарден етаж. С договор за доброволна делба, сключен на 15.11.1982 г. между М. М. А. и Ж. Ж. Г. е ликвидирана съсобствеността върху построения обект и Ж. Г. е придобила право на собственост върху югозападната част от четвъртия етаж, застроен на 50.44 кв. м. и мансардния етаж, застроен на 47.03 кв. м. -жилище № 1 по архитектурния план, състоящо се от антре, дневна, столова, кухня, ниша, тоалетна, пералня, две спални, баня и дрешник, изба с площ 6 кв. м., заедно с 54.1028% идеални части от общите части на четвърти и мансарден етаж. Към момента на извършване на строежа Ж. Ж. е била в брак с Г. Д. Г. Същият е починал на 30.01.1996 г. и е оставил за свои наследници-Ж. Г., Д. Г. и Ж. Д. Въз основа на тези доказателства въззивния съд е приел, че процесното жилище е придобито в режим на съпружеска имуществена общност в резултат на съвместен принос. Тази презумция не е оборена и твърдението на ищците, че при изграждането му са вложени лични средства на баща им, което обстоятелство е довело до пълна трансформация, са недоказани. При липсата на доказателства за оборване на презумцията по чл. 19, ал. 1 от СК (отм.), съдът счита, че процесния имот е станал СИО и след смъртта на Г. Г., с която е прекратена имуществената общност, Ж. Г. е станала собственик на 4/6 идеални части от процесния имот, а Д. Г. и Ж. Г. са станали собственици на по 1/6 идеална част. Съдът е обсъдил и направеното от касаторите Д. Г. и Ж. Г. твърдение, че са станали собственици на процесния имот по давност. Установено е, че Г. Г. през 1990 г. е направил изявление, че желае жилището да бъде за децата му. Съдът е приел, че това изявление не е юридически факт, в резултат на който касаторите ищци да могат да придобият правото на собственост върху процесния имот. Имотът не е негова лична собственост и липсват доказателства за такова изявление от съпругата му. Владението на Ж. Г. не е отблъснато, същата като собственик е продала целия процесен имот. Това изключва възможността владението на ищците касатори да е било осъществявано спокойно и необезпокоявано в предвидения от закона срок. Поради това въззивният съд е приел, че Д. Г. и Ж. Г. са собственици на по 1/6 идеална част от процесния имот. В приложените: решение № 394 от 22.02.1995 г. по гр. д. № 2760/2003 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 194 от 14.03.2009 г. по гр. д. № 6225/2007 г. на III г. о. на ВКС, решение № 281 от 13.04.2004 г. по гр. д. № 888/2003 г. на I г. о. на ВКС и решение № 147 от 25.05.1994 г. по гр. д. № 690/1993 г. на IV г. о. на ВКС се разглеждат въпросите относно приложението на придобивната давност с оглед наличието на твърдения и признания от ответната страна, че не е владяла имота. Придобивната давност е оригинерен способ за придобиване на правото на собственост, който по действие и последици е равнозначен на останалите придобивни способи. В посочените решения е прието, че съдът следва да изследва пълно всички събрани по делото доказателства, включително разпит на свидетели, признание на иска от ответника и обяснения, дадени по реда на чл. 114 ГПК (отм.). Признанието на иска следва да се преценява с оглед на всички доказателства и обстоятелства по делото. По поставения от К. И. К. и Е. С. К. материалноправен въпрос е приложимо ППВС № 5 от 1972 г., което не е изгубило своето значение и при действието на СК от 2009 г. Според трайната практика разпоредбата на чл. 13, ал. 1 от СК установява "друго" по смисъла на чл. 92 от ЗС относно собствеността на създаденото приращение през време на брака, поради което построената през време на брака сграда върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, представлява съпружеска имуществена общност и принадлежи общо на двамата съпрузи. Това разрешение се основава и на предвидената в чл. 63 от ЗС възможност правото на собственост върху постройката да съществува отделно от собствеността върху земята, на която е изградена. Касационните оплаквания са неоснователни. Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 97 от ГПК (отм.). Установено е безспорно, че майката на касаторите ищци-Ж. Г. е придобила по време на брака си с Г. Г. чрез дарение идеална част от дворно място, от право на строеж за надстрояване на съществуваща сграда, построена в това дворно място и от общите части на сградата. На същата е отстъпено право на строеж и в резулатат на строителство и делба същата е станала собственик на процесния имот заедно със съпруга си Г. Г. Жилището е построено по време на брака в резулатат на съвместен принос. По делото не са събрани доказателства, които по безспорен начин да оборват презумцията на чл. 19, ал. 1 от СК (отм.)Законовият режим на съпружеска имуществена общност е императивен и до доказване на противното се приема, че придобитото по време на брака принадлежи на двамата съпрузи. Ищците касатори не са представили доказателства, че вложеното при изгражадане на имота е лична собственост на баща им. Неоснователно е и възражението на ответниците касатори, че имотът е лична собственост на Ж. Г. Същата е получила идеална част от дворното място чрез дарение, а правото на строеж и е отстъпено безвъзмездно, но строежът е реализиран по време на брака й със Г. Г. Поради това не може да се приеме, че имотът е нейна лична собственост, тъй като построената през време на брака сграда върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, представлява съпружеска имуществена общност и принадлежи общо на двамата съпрузи. При постановяване на своето решение въззивният съд се е съобразил със събраните по делото доказателства и направеното от Ж. Г. признание на иска и не е нарушил съдопризводствените правила. От събраните по делото доказателства не може да се направи безспорен извод, че ищците касатори са владели процесния имот като собственици от 1990 г. От гласните доказателства е установено, че бащата на касаторите ищци е заявил, че желае неговите деца да станат собственици на имота, но към този имот той не е бил единствен собственик на имота, а касаторите не са отбъснали владението на майка си. Точно обратното същата се е считала за едноличен собственик и се е разпоредила с имота в полза на ответинците касатори. С оглед изложеното, формираните от въззивния съд изводи по приложението на закона са правилни, поради което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила при условията на чл. 293, ал. 1 ГПК. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на I г. о.