Решение № 99 от 20.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 2202/2018 г.

Решение № 99 от 20.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 2202/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Боян Балевски Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на С. Г. С. срещу решение № 977 от 14.02.2018 г. на Софийски градски съд по в. гр. д. № 5999/17 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение, въззивният съд е отхвърлил иска на касатора срещу "УНИКРЕДИТ БУБАНК"АД-София за унищожаване на споразумение между страните на 10.06.2013 г., поради сключването му от страна на ищеца при заплашване - чл. 27 вр. с чл. 30 ЗЗД, както и в частта за разноските. В КЖ се развиват оплаквания за недопустимост на съдебното решение, поради произнасяне по ненаведени в ИМ факти, вместо по конкретно посочените от ищеца като правопораждащи, както и такива за нарушение на материалния закон и необоснованост, които се подържат и в открито заседание. Ответникът по касационната жалба в писмен отговор на същата и чрез процесуалния си представител в открито заседание изразява становище за нейната неоснователност. С определение, постановено по реда на чл. 288 ГПК по настоящото дело, въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл. 290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното решение, с което е счел за неоснователен предявения иск за унищожаемост на сключено на 10.06.2013 г., между страните по спора, споразумение, поради заплаха упражнена от банката върху ищеца, въззивният съд се е позовал на следното: Ищецът е бил служител на безсрочен трудов договор с ответната банка през периода 30.08.2007 г. - 07.11.2013 г. В това му качество е сключил два договора за ипотечен кредит и договор за кредитни карти, при преференциални лихвени условия, които важат, докато работи като служител на банката на безсрочен трудов договор. В договорите за кредит е била предвидена възможността при прекратяване на трудовото му правоотношение с банката или доброволно да погаси предсрочно задълженията по ползваните кредити или да предоговори лихвените условия чрез сключване на анекси. В края на 2012 г. всички служители на банката-ответник получили Вътрешно-банкова регулация относно условията за кредитиране на служители и администратори на банката от 06.12.2012 г., които влизат в сила на 10.12.2012 г., с която се преуреждат условията на ползваните от служителите кредити в случаите на напускането им, като в тези случаи условията се предоговарят едностранно от банката, с оглед на което е предвидено подписването от служителите на изготвени от банката типови споразумения със съответното съдържание. В регулацията изрично е посочено, че подписването на последните е задължително, а отказът на служител да подпише такова споразумение се третира като нарушение на трудовата дисциплина и му се налагат съответните наказания. Последното е посочено в ИМ като обстоятелство, предизвикало основателен страх у ищеца, че може да бъде изключен от програмата за стимулиране на служители на банката и евентуално уволнен, поради което в последствие ищецът е подписал атакуваното като унищожаемо споразумение на 10.06.2013 г., в което е предвидено, че при напускане на банката/прекратяване на трудовото правоотношение/ съответните лица дължат лихви такси и комисионни на нива по кредитни продукти за физически лица, което настъпва автоматично, без да е необходимо сключване на допълнителни споразумение с тях. Съдът не е възприел, горното поведение на банката като такова отговарящо на фактическия състав на чл. 30 ЗЗД относно създадена принуда за сключване на процесното споразумение чрез създаване на основателен страх у ищеца, който да деформира нормалния процес на формиране на волята на последния при подписване на това споразумение, въпреки че самият съдебен състав, позовавайки се практиката на ВКС е посочил, че подобно поведение може да е правомерно и да има за последици създаване на страх не само за честта живота и здравето на заплашения, но и имуществените му интереси. Според съда, от една страна не се установява, че условията за издължаването на кредита на атакуваното споразумение са по-неблагоприятни от предходно договорените, а от друга страна ищецът, като лице с висше икономическо образувание, е следвало да може да прецени, че отказът му да подпише това споразумение не представлява дисциплинарно нарушение като основание за неговото санкциониране. На второ място, въззивният съдебен състав е посочил, че искът по чл. 27 в връзка с чл. 30 ЗЗД е погасен по давност, доколкото от запознаването на ищеца с Вътрешно-банкова регулация относно условията за кредитиране на служители и администратори на банката от 06.12.2012 г. до предявяването на иска са изтекли повече от три години. Относно допустимостта на обжалваното въззивно решение: В т. 1 от ТР 1 ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 се приема, че преди да разреши спора по същество, съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за допустимост. Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Задължение на съда е да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, включително във фазата по чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК Настоящият състав на ВКС, Второ т. о., на база изложените в обстоятелствената част на исковата молба конкретни факти, относно настъпване на основателен страх от също така конкретни неблагоприятни последици за ищеца, намира че последните се различават от тези, които въззивният съд е счел за релевирани и които е взел в предвид при произнасяне по същество на спора: В ИМ се навежда, че в регулацията на банката изрично е посочено, че подписването на нови споразумения от страна на служителите е задължително, а отказът на служител да подпише такова споразумение се третира като нарушение на трудовата дисциплина и му се налагат съответните наказания. Последното е посочено в ИМ като обстоятелство, предизвикало основателен страх у ищеца, че може да бъде изключен от програмата за стимулиране на служители на банката и евентуално уволнен. Съдът не е разгледал в пълнота така наведените в ИМ неблагоприятни последици, които се навеждат като евентуално създаващи състояние на страх за имуществените интереси на ищеца / изгубване на материалните бонуси от участие програмата за стимулиране на служители на банката, подробно развити в ИМ и общо кариерното му развитие/, а вместо това се е базирал на това, че не се установява условията за издължаването на кредита на атакуваното споразумение да са по-неблагоприятни от предходно договорените, а от друга страна ищецът като лице с висше икономическо образувание е следвало да може да прецени, че отказът му да подпише това споразумение не представлява дисциплинарно нарушение като основание за неговото санкциониране. По този начин се е стигнало до подмяна на изложените от ищеца правопораждащи факти относно твърдяната заплаха като основание за унищожаемост, което е довело до произнасяне по предмет на спора, с какъвто съдът не е бил сезиран. С оглед изложеното обжалваното решение следва да се обезсили и делото да се върне за повторно разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да се произнесе повторно с решение по същество, спазвайки диспозитивното начало в чл. 6, ал. 2 ГПК за обвързаност на съда от спора, такъв какъвто ищецът го е определил чрез твърденията си в ИМ. По отношение на разноските: Приложим е чл. 294, ал. 2 ГПК. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение