Решение № 13261 от 19.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5970/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Б. Б. против Решение 2609/20.03.2025 г., постановено по адм. дело 237/2025 г. по описа на Административен съд - Бургас, с което е отхвърлен искът му с правно основание чл.1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) против Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Пловдив, за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 2 000 лв. Касаторът излага доводи за незаконосъобразност на съдебното решение, поради необоснованост, нарушения на процесуалния и материалния закон, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли атакуваното решение да бъде отменено, и вместо това предявеният от него иск да бъде уважен. Претендира разноски. Ответникът Областна дирекция на МВР - Пловдив, в писмен отговор оспорва касационната жалба. Моли да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение и прави евентуално възражение за прекомерност на претенцията за заплащане на разноски за адвокатски хонорар на касатора. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за правилност на атакувания съдебен акт. Върховният административен съд, трето отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по искова молба на Б. против ОДМВР-Пловдив, с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ във вр. с чл. 203 и сл. от АПК, за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 2000 лв. Вредите се твърдят като претърпени в резултат на незаконосъобразни действия от страна на органа, тъй като ищецът бил лишен от право да управлява МПС, като по повод издадена Заповед за прилагане на принудителна административна мярка 23-0432-000276 от 09.07.2023 г. му е отнето свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУМПС). Неимуществените вреди се твърдят като свързани с неудобството и невъзможността да управлява собствения си автомобил. По делото е установено, че СУМПС на Б. е отнето на 09.07.2023 г. от актосъставителя, за което е направено отбелязване в АУАН 966008/09.07.2023 г. На същата дата е издадена и връчена ЗППАМ 23-0432-000276/09.07.2023 г. на началник РУ към ОДМВР Пловдив, с която на осн. чл.171 т.1 б. б от ЗДвП е разпоредено временно отнемане на СУМПС на водач, до решаване въпроса за отговорността му, но не-повече от 18 месеца, считано от 09.07.2023 г. Същата не е обжалвана и е влязла в законна сила. За да постанови атакуваното решение административният съд е приел, че не е налице първата от кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по ЗОДОВ, а именно наличие на незаконосъобразни действия. Съдът е посочил, че посочената Заповед за прилагане на административна мярка не е обжалвана и следователно представлява влязъл в сила административен акт. Първоинстанционният съд прави извод, че след като сочените от ищеца незаконосъобразни действия, по своята същност представляват действия по предварително изпълнение на този административен акт, те няма как да бъдат приети за противоречащи на закона. Административният съд е приел, че заповедта за прилагане на ПАМ не е била отменена по съдебен или административен ред и от нея не следва да произтекат незаконосъобразни действия на съответните административни органи. В този смисъл е приел, че не са налице всички предпоставки, предвидени в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Решението е валидно, допустимо и правилно. Касационният състав споделя изводите на Административен съд Бургас за неоснователност и недоказаност на предявения иск по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и счита, че те са правилни и обосновани и на основание чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК препраща към тях. Предявеният иск е с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, според който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл.203 от АПК, гражданите и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административните органи и длъжностни лица, като тежестта на доказване е оставена на ищеца. Основателността на такъв иск предполага предварителното установяване на точно определените от законодателя кумулативно налични предпоставки. В процесния случай не се установява кумулативното наличие на трите основни елемента на фактическия състав по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ: незаконосъобразен административен акт, действие или бездействие на административен орган, претърпяна вреда и причинно-следствена връзка между административния акт и понесената от ищеца вреда. Жалбоподателят е следвало да оспори по законовия ред заповедта за прилагане на ПАМ или отказа за възобновяване на административното производство. Отнемането на СУМПС се основава на влязъл в сила индивидуален административен акт и поради това не представлява незаконосъобразно действие. Първоинстанционният съд правилно е приел, че по делото не е доказан фактическият състав с всичките му елементи, обосноваващи основателност на иска, а именно: незаконосъобразни действия, извършени от държавен орган при изпълнение на служебните му задължения, претърпяна вреда и причинно-следствена връзка. С оглед изложеното, първоинстанционният съд правилно е отхвърлил исковата молба на А. Б. Б. срещу Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Пловдив с правно основание чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Настоящата инстанция намира за неоснователни касационните възражения, не са налице визираните касационни основания водещи касиране на атакуваното решение, същото като правилно следва да се остави в сила. При този изход на спора, следва да бъде уважено искането на ответната страна за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Настоящият състав определя същите в размер на 200 лв., на основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от гореизложеното, и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение