Решение № 204 от 7.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 128/2010 г.

Решение № 204 от 7.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 128/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД "Б И." АД - гр. София срещу решение № 115 от 15.05.2009 г. по гр. д. № 937/2009 г. на Софийски градски съд, IV "Д" отделение, с което е отменено решение № II-I-80 от 25.04.2008 г. по гр. д. № 16412/2006 г. на Софийски районен съд, 64 състав, в осъдителната част, отхвърлен е предявеният при условията на евентуалност от ЗД "Бул И." АД против Г. К. К. иск с правно основание чл. 402, ал. 1 от ТЗ (отм.) за сумата 1 011.96 лв. и е оставено в сила решението в частта за отхвърляне на иска спрямо предпочитания ответник З. /сега ЗК/ "Л. И." АД. В жалбата се релевират доводи за неправилност на атакуваното решение поради наличие на основанията по чл. 281, т. 3 от ГПК и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд е накърнил принципа на диспозитивното начало като е отхвърлил исковете единствено по съображения за недоказаност на елемент от фактическия състав на чл. 402, ал. 1 от ТЗ (отм.) - валидно извършено плащане на претендираното с иска застрахователно обезщетение, за съществуването на който страните не са спорили в хода на делото. Ответникът ЗК "Л. И." АД - гр. София изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за оставяне на въззивното решение в сила. Ответникът Г. К. К. от гр. Варна не заявява становище по основателността на подадената жалба. Въззивното решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 312 от 31.05.2010 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК - по процесуалноправния въпрос допустимо ли е съдът да отхвърли иск по чл. 402, ал. 1 от ТЗ (отм.) поради непредставяне на доказателства от ищеца - застраховател за заверяване на сметката на кредитора /увреденото лице/ с преведената като застрахователно обезщетение сума, и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - във връзка с материалноправния въпрос заверяването на сметката е ли елемент от фактическия състав на плащането и предпоставка за възникване на суброгационното право по чл. 402, ал. 1 от ТЗ (отм.). Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и въведените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 от ГПК, приема следното: Ищецът и настоящ касатор ЗД "Б И." АД е предявил против З. "Л. И." АД иск с правно основание чл. 402, ал. 1 от ТЗ (отм.) за сумата 1 011.96 лв., представляваща застрахователно обезщетение за вреди, причинени на лек автомобил "Ситроен С 5" с рег. № ****** при пътно-транспортно произшествие на 23.01.2004 г., реализирано по вина на Г. К. К. като водач на превозно средство. Според твърденията в исковата молба, сумата 1 011.96 лв. е изплатена на собственика на увредения автомобил в изпълнение на договор за застраховка "Автокаско", вследствие на което ищецът е встъпил в правата на застрахования срещу прекия причинител на вредите и неговия застраховател по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" - ответникът З. "Л. И." АД, до размер на платеното обезщетение. В хода на първоинстанционното производство деликвентът Г. К. е конституиран при условията на чл. 117, ал. 4 от ГПК (отм.) като евентуален ответник по иска, наред със З. "Л. И." АД, посочен от ищеца като предпочитан ответник. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска срещу предпочитания ответник и е осъдил евентуалния ответник да заплати на ищеца претендираната на основание чл. 402, ал. 1 от ТЗ (отм.) парична сума, ведно със законни лихви и разноски. Сезиран с въззивна жалба от осъдения ответник, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в осъдителната част, отхвърлил е иска спрямо евентуалния ответник и е оставил в сила решението в частта за отхвърляне на иска спрямо предпочитания ответник. Единственото съображение, с което е обоснована неоснователността на исковите претенции, е отсъствието на ангажирани от ищеца доказателства за активната му материалноправна легитимация в процеса като носител на регресно вземане към ответниците по чл. 402, ал. 1 от ТЗ (отм.). Изводът е направен след преценка, че представеното с исковата молба платежно нареждане от 10.03.2004 г. удостоверява само отправено от ищеца нареждане до обслужващата го банка за превеждане на сумата 1 011.96 лв. в полза на застрахования, не и заверяването на сметката на кредитора с получената сума, съгл. изискването на чл. 305 от ТЗ. Решението е неправилно. В решение № 29/07.05.2009 г. по т. д. № 535/2008 г. на ВКС, II т. о., и решение № 12/25.07.2010 г. по т. д. № 181/2009 г. на ВКС, II т. о., е прието, че издаденото от застрахователя - ищец по иск с правно основание чл. 402, ал. 1 от ТЗ (отм.) платежно нареждане е достатъчно, за да удостовери не само предприемането на плащане, а и завършването на плащането по смисъла на чл. 305 от ТЗ с постъпване на преведеното застрахователно обезщетение по сметката на увредения застрахован като предпоставка за възникване на вземането по чл. 402, ал. 1 от ТЗ (отм.). Цитираните съдебни актове са постановени по реда на чл. 290 от ГПК и съгл. указанията в т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС имат характер на задължителна съдебна практика по материалноправния въпрос, във връзка с който е допуснато касационното обжалване. Плащането на застрахователно обезщетение като факт, релевантен за възникване на регресното вземане по чл. 402, ал. 1 от ТЗ (отм.), подлежи на доказване в процеса от застрахователя - ищец по иска с правно основание чл. 402, ал. 1 от ТЗ (отм.). Съобразно възприетото в задължителната практика разрешение, изходящото от застрахователя и неоспорено преводно нареждане е достатъчно за доказване на плащането по см. на чл. 305 от ТЗ. Според становището, застъпено в решение № 526/16.10.2007 г. по т. д. № 253/2007 г. на ВКС, I т. о., съдът не може да основе извода си за неоснователност на иска по чл. 402, ал. 1 от ТЗ (отм.) само върху факт, който не е въведен състезателно в предмета на делото чрез твърдения и възражения на страните - заверена ли е или не сметката на кредитора с преведеното застрахователно обезщетение. На основание чл. 291, т. 1 от ГПК настоящият състав намира за правилна отразената в това решение съдебна практика, която съдържа и отговора на процесуалноправния въпрос, обусловил допускане на касационното обжалване. При разглеждане на правния спор въззивният съд се е отклонил от посочената съдебна практика по приложението на чл. 305 от ТЗ във вр. с чл. 402, ал. 1 от ТЗ (отм.) и е допуснал нарушения на материалния и процесуалния закон, довели до неправилно отхвърляне на иска. С исковата молба касаторът е представил авизо по платежно нареждане, което доказва по несъмнен начин извършеното на 10.03.2004 г. плащане на сумата 1 011.96 лв. в полза на "Г. Т." ООД. Ответниците не са оспорили нито документа, нито факта на плащането и получаването му от кредитора. Сумата е изплатена по силата на договор за застраховка "Автокаско", сключен между "Г. Т." ООД и ЗД "Бул И." АД със застрахователна полица № 0326047301/17.05.2003 г., като застрахователно обезщетение за вреди, причинени на застрахования лек автомобил "Ситроен С5" с рег. № ******* при пътно-транспортно произшествие на 23.01.2004 г. В първоинстанционното производство е приет като доказателство неоспорен двустранен констативен протокол по чл. 123, ал. 1, т. 3 от ЗДвП, в който е отразено, че произшествието е настъпило поради неспазване на предвидените в ЗДвП правила за извършване на маневра "завой наляво" от водача на другия участвал в инцидента автомобил - евентуалният ответник Г. К., чиято вина, презумирана съгл. чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, не е оборена. Безспорно е установено, че към момента на събитието отговорността на виновния водач по повод управлението на лек автомобил "М. 220" с рег. № ****** е била покрита от валидна задължителна застраховка "Гражданска отговорност", сключена с предпочитания ответник З. "Л. И." АД. Не е съществувал спор, че деликвентът не е изплащал обезщетение за вредите, чиято стойност е многократно по-ниска от размера на уговорената в договора за задължителна застраховка застрахователна сума, както и че преди предявяване на исковете неговият застраховател не е канен и не е отказал да обезщети вредите. Изложените обстоятелства обосновават извод, че с плащане на застрахователното обезщетение по застраховката "Автокаско" дружеството - касатор се е суброгирало по силата на чл. 402, ал. 1 от ТЗ (отм.) в правата на увредения застрахован срещу прекия причинител на вредите Г. К., а наред с това и срещу неговия застраховател по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" - предпочитаният ответник ЗК "Л. И." АД. Съгласно изречение 4 на чл. 213, ал. 1 от Кодекса за застраховането, въведено с § 106 от З., обн. в ДВ бр. 97/23.11.2007 г., когато вредата е причинена от водач на моторно превозно средство с валидна задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, застрахователят по имуществена застраховка, който е встъпил в правата на увреденото лице, може да предяви претенцията си към причинителя само за размера на причинените вреди, които надхвърлят застрахователната сума по договора за задължителна застраховка, както и за вредите, за които застрахователят по задължителната застраховка е отказал да заплати обезщетение на основание чл. 268 от Кодекса. С § 143 от З. е предвидено, че чл. 213, ал. 1, изр. 4 от КЗ се прилага за всички случаи на встъпване в право, по които не е извършено плащане към деня на обнародване на закона в "Държавен вестник" - 23.11.2007 г. По приложението на § 143 от З. във вр. с чл. 213, ал. 1, изр. 4 от КЗ е създадена задължителна съдебна практика по чл. 290 от ГПК - решение № 212/24.03.2010 г. по т. д. № 447/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 47/11.05.2010 г. по т. д. № 655/2009 г. на ВКС, I т. о., и др., приемаща, че с § 143 от З. е придадено обратно действие на нормата на чл. 213, ал. 1, изр. 4 от КЗ, която следва да се прилага за всички случаи на встъпване в право - независимо дали са възникнали при действието на КЗ или на ТЗ, с единственото условие - деликвентът да не е заплатил обезщетение към 23.11.2007 г. Съобразно установените по делото правнорелевантни факти и в съответствие с така възприетото разрешение, искът с правно основание чл. 402, ал. 1 от ТЗ (отм.) е основателен по отношение на предпочитания ответник ЗК "Л. И." АД в качеството му на застраховател на виновния водач по задължителната застраховка "Гражданска отговорност". Искът срещу водача е предявен при условията на евентуалност и с оглед изхода на спора по главния иск не подлежи на разглеждане. Предвид изложените съображения, въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно на основание чл. 293, ал. 1 във вр. с ал. 2 от ГПК и предпочитаният ответник ЗК "Л. И." АД следва бъде осъден на основание чл. 402, ал. 1 от ТЗ (отм.) да заплати на касатора претендираната сума от 1 011.96 лв., а искът спрямо евентуалния ответник Г. К. следва да бъде оставен без разглеждане. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът ЗК "Л. И." АД следва да бъде осъден да заплати на касатора разноски за първоинстанционното и за въззивното производство в размер общо на 171.48 лв. Разноски пред касационната инстанция не са претендирани и не следва да се присъждат. Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 1 във вр. с ал. 2 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,