Решение № 200 от 14.05.2010 г. на ВКС по н. д. № 106/2010 г.

Решение № 200 от 14.05.2010 г. на ВКС по н. д. № 106/2010 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Осъденият Р. Е. Г. е отправил на 27 януари 2010 г. от затвора - Плевен ръкописна "въззивна жалба", която всъщност представлява искане за възобновяване на наказателно дело по реда на глава тридесет и трета от НПК. Наказателното дело, което осъденият има предвид, е нохд № 3835/2008 г. на Плевенския районен съд, разгледано от него като първа инстанция и завършило с осъдителна присъда № 141 от 5 март 2009 г. - три години лишаване от свобода при строг първоначален режим, за престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, във връзка с чл. 195, ал. 1, т. 3, 29, ал. 1, б. "а" и "б" и 26 НК (кражба с взлом на два акумулатора от два леки автомобила, извършена на 11/12 септември 2009 г. при условията на опасен рецидив). Делото е разгледано във втората (въззивна) инстанция - Плевенския окръжен съд, който потвърдил присъдата с решение № 223 от 27 май 2009 г. по внохд № 242/2009 г. Това решение обаче е било отменено по реда за възобновяване на наказателните дела от ВКС-I н. о. и делото върнато за ново разглеждане в окръжния съд (р. 451 от 26 октомври 2009 г. по нд № 461/2009 г.). Делото е разгледано за втори път в Плевенския окръжен съд, който отново е потвърдил първоинстанционната присъда с решение № 12 от 14 януари 2010 г. по внохд № 1026/2009 г. Осъденият оспорва също за втори път пред ВКС правилността на осъждането си, защото смята, че въззивният съд не е изпълнил указанията в отменителното решение; настоява за "анулиране" на осъдителната присъда по реда за възобновяване на делото. В съдебното заседание на ВКС осъденият поддържа и допълва настояването си, а прокурорът в тази инстанция е за отхвърлянето му. Върховният касационен съд намери, че липсват основания за възобновяване на делото, по което е осъден Р. Г. Въззивният съд е изпълнил указанията на ВКС в отменителното решение за осигуряване на правото му на защита във въззивното производство - вторият път делото е разгледано с участието на защитник, който е бил назначен на подсъдимия. Не намират подкрепа и твърденията в "писмената самозащита" на осъдения за упражнена спрямо него принуда в досъдебното производство "с цел изтръгване на самопризнания" или за недостатъчност на свидетелските показания (решаващо значение за доказването на кражбите имат всъщност откритите дактилоскопни следи). "Етническата дискриминация", накрая, с която осъденият си обяснява тежестта на наказанието, също е само негово предположение, защото му е определено минималното по чл. 196, ал. 1, т. 2 НК наказание, въпреки утежненото му съдебно минало. Всъщност единственият недостатък при осъждането е тъкмо във връзка с мотивите на съдилищата за предишните осъждания на Г. - като основание и за възникване, и за индивидуализиране на отговорността му; ако това беше сторено, той трудно би могъл да възразява и в тази насока. Ръководен от всичко изложено и съобразно още с приложимите разпоредби от гл. тридесет и трета от НПК, ВКС-I н. о.