Решение № 16 от 24.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 354/2010 г.

Решение № 16 от 24.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 354/2010 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Любка Илиева Производството по делото е образувано по чл. 290 ГПК. Постъпила е касационна жалба от В. В. Д., чрез адвокат Н. Д., с вх. № 723/18.02.2010 г. на Великотърновския апелативен съд, срещу Решение № 132 от 12.01.2010 г. по в. т. д. № 586/2009 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е отменено решение № 58 от 23.06.2009 г. по т. д. № 234/2008 г. на Плевенския окръжен съд и е отхвърлен искът на настоящия касатор срещу [фирма] за сумата 32 164 лв., квалифициран от въззивния съд като такъв с правно основание чл. 129 ТЗ, с предмет неизплатена цена на продадените от касатора на другия съдружник в ответното дружество- В. Й. дружествени дялове. С отмененото първоинстанционно решение Плевенският окръжен съд е определил правното основание на иска по чл. 125, ал. 3 ТЗ, като е определил стойността на дружествения дял на касатора- ищец съобразно 50% му дял му в капитала на дружеството, изчислен на база сбора от приходите на дружеството за 2003 г. и тези за периода от 01.01.2004 г. до 30.04.2004 г./34 203.89 лв. +26 513.56 лв=60717 лв., 50% от които е 30 359 лв./, намален със сумата от 3 355.76 лв., която ищецът е получил при подписване на договора за продажба на дружествените си дялове. С обжалваното въззивно решение Великотърновският апелативен съд е разгледал предявения иск на основание чл. 129 ТЗ, като е квалифицирал исковата претенция като такава за цена на продадения дружествен дял, по който иск дружеството не е пасивно легитимирано да отговаря. С определение № 713 от 29.10.2010 г. обжалваното въззивно решение е допуснато до касационен контрол с оглед необходимостта Върховният касационен съд да извърши проверка за неговата допустимост по повод твърдението на касатора, че въззивният съд се е произнесъл на непредявено основание- разгледал е иск с правно основание чл. 129 ТЗ, вместо на соченото от ищеца-касатор основание по чл. 125, ал. 3 ТЗ. Касаторът В. Д. твърди, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно, постановено в противоречие на материалния закон с оглед квалификацията на иска като такъв по чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 129 ТЗ, както и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като съдът не се е произнесъл по заявения в исковата молба петитум, не е обсъдил доводите на страните, както и събраните по делото доказателства. Ответникът оспорва касационната жалба. Касационната жалба е основателна. Решението на Великотърновския апелативен съд е недопустимо, тъй като въззивният съд е разгледал иска на непредявено основание- на основание чл. 129 ТЗ, а не се е произнесъл по съществото на спора по иска с правно основание чл. 125, ал. 3 ГПК, с който е бил сезиран. Предметът на спора е твърдяното от ищеца субективно право или правоотношение, което се индивидуализира от ищеца чрез основанието/наведения в исковата молба фактически състав/ и заявения петитум /арг. от чл. 6, ал. 2 ГПК/. Това е спорното право, предмет на процеса, чиято защита търси ищеца, и по което следва да се произнесе съдът с решението си. Касаторът - ищец като правопораждащ факт за исковата си претенция е посочил прекратяване на участието си в дружеството, което е осъществено чрез продажбата на дружествените му дялове. Обстоятелството, че съобразно твърденията му, условие за да продаде дяловете си, е изплащането му от дружеството на стойност, равна на половината от печалбата на дружеството за 2003-2004 г., реализирана от отчет и обработка на данни по договори с трети лица, предмета на настоящия иск, не означава че търси продажната цена на дружествените си дялове. Тя се съдържа в сключения Договор за продажба на дружествени дялове от 20.04.2004 г. и възлиза на 2 500 лв., при това дължима от купувача по този договор. Както самият въззивен съд е посочил, задължението за заплащане на продажната цена на дружествените дялове на ищеца лежи върху купувача им, поради което иск за заплащането й, може да бъде насочен само срещу купувачката В. Й., а не срещу дружеството. В исковата молба няма твърдения, че ищецът-продавач не е получил цената на дяловете, още повече, че в самия договор се съдържат признания за получаването й. Чрез посочване на дружеството като ответник за заплащане на сума, различна от уговорената продажна цена, е очевидно, че касаторът-ищец В. Д. цели уреждане на имуществените последици от прекратяване на членството си, настъпило в резултат на продажбата на дела му, поради което и въззивният съд е следвало да се произнесе по така предявения иск с правно основание чл. 125, ал. 3 ГПК. С този иск ищецът цели уреждане на имуществените последици от прекратяване на членствените си правоотношения, настъпило по собствена му воля чрез прехвърляне на дяловете му. Претендираната от него 50% от печалбата на дружеството за 2003-2004 г., съобразно дяловото му участие в капитала, каквато уговорка твърди, че е имало, за да продаде дела си на другия съдружник, представлява право на ищеца да търси стойност на имуществените последици от прекратяване на членството му, различни от тези, съдържащи се в чл. 125, ал. 3 ТЗ. Доколко това е допустимо с оглед характера на тази норма като императивна или диспозитивна и в какви предели, съществува ли уговорка между съдружници в дружеството за дерогирането й било в дружествения договор или чрез съглашение, постигнато по-късно, и какво би било правното значение на такива уговорки по предявения иск с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ, съдът следва да прецени при произнасянето по въззивната жалба. Произнасянето по непредявен иск води до недопустимост на постановеното решение/ чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 3 ГПК/. При този порок на въззивното решение ВКС дори не е обвързан от подържаното от касатора основание за селектиране на касационната жалба/т. 1, ТР1-2010-ОСГКТК/, но в случая касаторът подържа процесуалноправния въпрос за приложението от въззивния съд на диспозитивното начало, формулирано в чл. 6, ал. 2 ГПК, съобразно който предметът на делото и обемът на дължимата защита и и съдействие се определя от страните по делото. При това, след като Великотърновският апелативен съд е считал, че с предявения от ищеца В. Д. иск не се цели уреждане на имуществените последици от прекратяване на членството му в ответното дружество, а се търси изпълнение на задължението за заплащането на продажната цена на дружествените му дялове, въззивният съд е следвало да обезсили първоинстанционното решение на основание чл. 270, ал. 3 ГПК, като недопустимо, а не да го отменя като неправилно. Съобразно изложеното дотук обжалваното въззивно решение ще следва да бъде обезсилено, като постановено на непредявено основание/чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 3 ГПК, а делото върнато на Великотърновския апелативен съд за ново разглеждане от друг състав, който да се произнесе по основателността на въззивната жалба, подадена от [фирма] с оглед съдържащите се в нея твърдения за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение. Водим от горното състав на първо търговско отделение на Върховния касационен съд