Решение № 2 от 1.04.2021 г. на ВКС по н. д. № 783/2020 г.

Решение № 2 от 1.04.2021 г. на ВКС по н. д. № 783/2020 г., I н. о., НК, докладчик председателят Ружена Керанова Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба от повереника на частния обвинител Г. М. К. против решение № 207/02.07.2020 г., постановено по ВНОХД № 272/2020 г. от Софийския апелативен съд. В касационната жалба се сочи, че решението е постановено в нарушение на материалния закон поради неправилна интерпретация на доказателствения материал, погрешни изводи относно момента, в който пострадалият се е превърнал в опасност за движението. Отправя се искане за отмяна на решението като неправилно и упражняване на правомощията на касационната инстанция по чл. 345 от НПК (вероятно става дума за правомощията по чл. 354 от НПК, бел. ВКС). В съдебното заседание повереникът и частният обвинител Г. К. поддържат жалбата по изложените в нея възражения и искания. В допълнение се настоява да се вземе предвид съдебната практика, съгласно която при движение в близост до пътното платно на малолетно или непълнолетно лице, опасността за движение възниква в по-ранен момент. Подсъдимият А. Ч. и неговият защитник оспорват основателността на жалбата. В тази връзка се изтъква, че въззивният съд не е допуснал нарушения на процесуалния и материалния закон. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт. Също изразява становище за неоснователност на жалбата на частния обвинител, тъй като съдът, позовавайки се на всички доказателства по делото, правилно е приел, че подсъдимият не е допуснал нарушение на чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от НК, а причината за инцидента са действията на пострадалия. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С присъда от 06.06.2019 г., постановена по НОХД № 5125/2017 г., Софийският градски съд признал подсъдимия А. Г. Ч. за невинен в това, че на 07.05.2015 г., около 00, 30 ч., в [населено място] на "Околовръстен път", при управление на моторно превозно средство да е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от НК и по непредпазливост да е причинил смъртта на А. С. А., поради което и на основание чл. 304 от НПК го оправдал по повдигнатото обвинение по чл. 343, ал. 1, б. "в" във с чл. 342, ал. 1 от НК. Софийският апелативен съд с атакуваното решение потвърдил първоинстанционната присъда. Касационната жалба е неоснователна. Първо е необходимо да се направят някои уточнения. Касаторът се позовава на допуснато нарушение на материалния закон, но в жалбата се съдържат и твърдения за недостатъци в аналитичната дейност на съда при оценката на събраните по делото доказателства, изразили се в безкритично доверяване на обясненията на подсъдимия, поставени в основата на допълнителната комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза (ДКМАТЕ). Иначе казано, въвежда се оплакване за допуснато процесуално нарушение. Преценени в рамките на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, доводите на жалбоподателя са неоснователни. Извършената от въззивния съд проверка на невлязлата в сила присъда не дава основание да се приеме, че са допуснати процесуалните пороци, изтъкнати в жалбата. В рамките на собствен доказателствен анализ съдът е обсъдил по изискуемия се от закона начин всички събрани по делото доказателства, както и експертните изследвания и заключения на експертизите от досъдебното производство и на комплексната, назначена в хода на съдебното следствие от основния съд. Те са базирани на обективните находки, констатирани при извършения оглед, на разположението и деформациите на моторното превозно средство (МПС), на установените увреждания на пострадалия, както и на гласните доказателствени средства. Впрочем, измежду тях източник на преки доказателствени факти за поведението на пострадалия не са единствено обясненията на подсъдимия Ч., но и показанията на свидетеля С.. Съдът е обсъдил обясненията на подсъдимия по действителното им съдържание и съобразно останалата доказателствена съвкупност и не е имал основание да не ги кредитира. В подкрепа на факта, че пострадалият е предприел навлизане в пътната лента, апелативният съд е взел предвид не само гласните доказателствени източници (обяснения на подсъдимия и показания на С.), но и изводите по назначената комплексна експертиза, в частност разясненията на вещото лице – медик. Според експертното мнение от травматичните увреждания на пострадалия А. се установява, че към момента на удара той се е движел. Контактът с МПС е осъществен в лявата странично – предна част на тялото на пострадалия, а предвид уврежданията на десния долен крайник, най-вероятно той е бил в крачка, когато е настъпил ударът. Така установените и обсъдените данни са обусловили извода на предходните инстанции за предприето от страна на пешеходеца внезапно навлизане в платното за движение. Не се констатира порок в процесуалната дейност на предходните инстанции при изграждане на убеждението им относно кредитирането на заключението по ДКМАТЕ. Несъмнено, ако съдът е приел, че не дава вяра на обясненията на подсъдимия и/или на показанията на свидетел, то не би могъл да кредитира и заключение, което е обосновано с факти, установени в процеса от тези доказателствени източници. В конкретния случай въззивният съд е обсъдил както заключението на експертизата от досъдебното производство, така и на тази, назначена в съдебното следствие и е обосновал решението си. Съобразявайки разясненията на вещите лица при разпита им в съдебното заседание, втората инстанция е отбелязала, че всъщност не е налице противоречие в двете изслушани и приети експертизи, доколкото те са обсъждали различни обстоятелства. В първоначалната експертиза заключението се отнася до възможността за спиране в рамките на осветената зона пред автомобила при скорост под 63 км/ч и местонахождение на пострадалия върху платното за движение на подсъдимия. При назначената в съдебното следствие експертиза е разисквано и експертно изследвано внезапно навлизане на пострадалия в платното за движение на подсъдимия. Вещите лица са дали отговор при движение на пострадалия при "бърз" и "спокоен" ход и са направени изчисления за механизма на процесното пътнотранспортно произшествие с оглед момента, в който той е предприел навлизане в определеното за движение на МПС пространство и отстоянието на предната част на автомобила от мястото на удара. В заключението е обоснован извод, че при сравнение на опасната зона за спиране на автомобила при скорост на движение 50 км/ч (36 метра) с отстоянието, на което се е намирал автомобилът в момента на навлизане на пешеходеца във видимата част на платното за движение, ударът е бил непредотвратим чрез аварийно спиране. Становищата на вещите лица са обсъдени в контекста на всички доказателствени източници и са логично интерпретирани. Съдът е изложил подробни съображения, че А. се е превърнал в опасност едва когато е навлязъл внезапно в платното за движение. Въз основа на конкретно изследваните и установени пътни условия решаващият съдебен състав е заключил, че не са установени достъпни за възприемане данни за поведение на пострадалия, с което той недвусмислено да е демонстрирал намерение да навлезе в предназначената за движение на МПС пътна лента. Претенцията на повереника, изтъкната в съдебното заседание пред касационната инстанция, че пътната ситуация следва да се обсъжда като такава, при която в близост до платното за движение се намира дете, е неубедителна, защото пострадалият не попада в тази категория лица. На следващо място, в касационната жалба са изложени разсъждения, почерпени от изразените в съдебната практика становища за формулираните в разпоредбата на чл. 20 от ЗДП задължения, относими към безопасността на движението. Такова позоваване поначало е допустимо, но използваните източници следва да се обсъждат с оглед на конкретно установените факти по делото. Именно такъв подход е приложил въззивният съд, поради което не търпи упрек в тази насока. В атакуваното решение е изложена дължимата аргументация както защо се счита, че не е допуснато нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДП, така и за прогласените в чл. 20, ал. 2 от ЗДП опасности и дължимото поведение на водачите на МПС в тази връзка, с които подсъдимият се е съобразил. От друга страна е отбелязано, че в обвинителния акт фактическите твърдения са свързани единствено с несъобразяването на скоростта на движение с осветената зона пред автомобила. Установената фактология по конкретното произшествие не разкрива допуснато от подсъдимия нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДП, тъй като настъпилият пътен инцидент не се дължи на неправилна подбрана от него скорост, при която не е бил в състояние да спре в осветената от късите светлини зона пред автомобила. Обобщено, съдът не е допуснал нарушение на процесуалния и материалния закон, представляващи касационни основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Предвид на гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение /