Решение № 3399 от 31.3.2023 г. на ВАС, II о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационни жалби на К. Вачев и Б. Борчева против решение 5585/ 06.10.2021 г. по адм. дело 4284/ 2019 г. на Административен съд София град, с което е отменен акт за узаконяване 101/ 13.09.1996 г. на главния архитект на район Витоша, Столична община и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне. Жалбоподателите поддържат, че решението на първоинстанционния съд е неправилно, като излагат съображения в този смисъл. Молят обжалваното решение да бъде отменено и да постанови нов съдебен акт по същество, с който жалбата против акта за узаконяване да бъде отхвърлена. Претендират и направените по делото разноски. Ответникът главен архитект на район Витоша, Столична община не оспорва касационните жалби. Излага съображения, че оспореното решение е неправилно като постановено по недопустима жалба. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответниците В. Христова и В. Гаврилов оспорват касационните жалби. Молят решението на административния съд да бъде оставено в сила, като ответницата Христова претендира и направените по делото разноски. Ответниците С. Атанасова, Е. Борчева, В. Борчева, В. Стаменов и Н. Феодорова не оспорват касационните жалби и претендират разноски. Ответниците, Б. Василев, В. Гаврилов, Л. Гаврилов, В. Радичкова - Великова и К. Великов не изразяват становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбите, доказателствата по делото и служебно провери валидността и допустимостта на оспорения съдебен акт съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение, констатира следното: Касационните жалби са е подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страни, за които съдебният акт е неблагоприятен, поради което са допустими. Разгледани по същество, касационните жалби са основателни по следните съображения: Решението на Административен съд София град е недопустимо, тъй като е постановено по жалба подадена след изтичане на преклузивния срок за оспорване на административния акт и от лице без правен интерес. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на В. Христова, сега ответник против акт за узаконяване 101/ 13.09.1996 г., издаден от главния архитект на район Витоша, Столична община, с който по заявление на И. Борчев и други собственици се узаконяват ателиета в гаражни клетки 1 и 2 и лоджии при оси 5 и 6 по етажите, изпълнени в отклонение от одобрените проекти за триетажна жилищна сграда и гаражи, находяща се в УПИ XIII-1113, кв. 15, м. Манастирски ливади, гр. София. Жалбоподателката и ответниците В. Гаврилов и Л. Гаврилов са собственици на апартамент 6, находящ се на третия жилищен етаж и гараж 2, разположен на партерния етаж, а жалбоподателката и ответникът Л. Гаврилов са собственици на ателие 4 и ателие 5, разположени на таванския етаж на жилищната сграда, заедно със съответни идеални части от сградата и правото на строеж (Решение от 28.07.2011 г. по гр. дело 1196/ 1993 г. на Софийския район съд, потвърдено с решение от 06.08.2013 г. по гр. дело 7298/ 2012 г. на Софийски градски съд, влязло в сила на 10.12.2013г.). Жалбоподателката пред първата съдебна инстанция поддържа, че актът за узаконяване е незаконосъобразен, тъй като не е връчен на всички заинтересувани страни, не е съпроводен с екзекутивни проекти и е издаден в нарушение на чл. 192, ал. 4 ЗТСУ (отм.). В този смисъл са уточненията от 18.09.2019г. Административният съдът приема, че жалбата е подадена в срок, тъй като няма данни актът за узаконяване да е съобщен на жалбоподателката, както и че последната е активно легитимирана да оспори административния акт, защото е собственик на ателиета 4 и 5 и е пряко засегната от него. Съобразявайки изложеното в жалбата и представените доказателства, по същество съдът приема, че актът за узаконяване е издаден при съществени нарушения във формата и в противоречие с чл. 229а, ал. 1 и чл. 312, ал. 4 ППЗТСУ (отм.). По тези съображения с решението, предмет на оспорване отменя акта за узаконяване. Изводът на решаващия съд за допустимост на жалбата, като подадена в срок е незаконосъобразен и не се споделя от настоящата инстанция. Действително, липсват доказателства оспореният акт за узаконяване 101/ 13.09.1996г. да е съобщен на жалбопоподателката В. Христова. Независимо от това следва да се приеме, че оспорваща е запозната с акта и с неговото съдържание. Обжалваният акт за узаконяване е цитиран и коментиран в писмо Ж-196/ 22.11.1996 г. на ръководителя на Столичната инспекция за териториално устройство и строителен контрол, копие от което е изпратено на жалбоподателката, с който са отменени протокол обр. 16 от 03.10.1996г. на държавната приемателна комисия и разрешение за ползване 14/ 09.10.1996г. за строеж триетажна жилищна сграда с гаражи, в п. XIII-1113, кв. 15, м. Манастирски ливади, гр. София. Обжалваният акт за узаконяване е представен в хода на производството за делба, в което жалбоподателката е участвала, приключило с цитираните по- горе решения на Софийския районен и на Софийския градски съд и е обсъден в приетата по делото съдебно- техническа експертиза от 24.04.1998г. Актът за узаконяване е подробно коментиран и в заключението на вещото лице по изслушаната и приета в производството по сл. дело 346/ 1999г. по описа на Столична следствена служба техническа експертиза. Всъщност в отговора си от 01.10.2019г. на л. 266-267 от делото жалбоподателката сама признава, че дори е оспорила акт за узаконяване 101/ 13.09.1996 г. при представянето му в производството по делото за делба. Поради изложеното следва да се приеме, че жалбоподателката е известена за оспорения акт и е запозната със съдържанието му още през 1998 г. Следователно към датата на подаване на жалбата през 2019 г. преклузивният срок за оспорване на административния акт е изтекъл, оспорването е просрочено и жалбата е недопустима. На това основание и съгласно чл. 159, т. 5 АПК същата е следвало да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото да бъде прекратено. Заключението на съдебния състав, че за жалбоподателката е налице правен интерес от оспорване на акта за узаконяване също е неправилно. Правният интерес е задължителна процесуална предпоставка за упражняване правото на жалба и отсъствието му прави жалбата недопустима съгласно чл. 159, т. 4 АПК. Правният интерес трябва да е личен и пряк, т.е. административният акт следва непосредствено да отнема, изменя или ограничава права или противозаконно да създава задължения за оспорващия. В случая преценката на съда за наличие на правен интерес за жалбоподателката е извършена формално. Не е съобразено, че актът за узаконяване всъщност е благоприятен, тъй като създава права за жалбоподателката, която е собственик на обекти в жилищната сграда, за която актът се отнася и оспорващата се ползва от него, а отмяната му би имала негативен ефект, свързан с квалифициране на строежа или части от него като незаконен и последиците от това. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 295, ал. 3 ППЗТСУ (отм.), според която заинтересувани са собствениците, чиито права и интереси се засягат пряко от издадения акт. Освен това от страна на съдебния състав не е взето предвид, че всички доводи и възражения на оспорващата, изложени в жалбата и представените по делото допълнителни молби, отговори и др. са свързани със съответствието на строителството на ателиета 4 и 5, разположени на таванския етаж на жилищната сграда, с първоначалните проекти и екзекутивната документация от м. август 1996 г., а оспореният акт за узаконяване 101/ 1996 г. не се отнася за тези обекти и изобщо не засяга таванския етаж на сградата. С акта са узаконени отклонения от одобрения проект, състоящо се в лоджии и ателие в гаражни клетки 1 и 2 за обекти на ответниците Борчеви. Фактът, че актът не се отнася за таванския етаж на жилищната сграда се установява и от заключението на вещото лице по изслушаната и приета по делото съдебно-техническа експертиза. В този смисъл са и твърденията на жалбоподателката, която в отговора от 18.09.2019 г. обяснява, че акт за узаконяване 101/1996 г. няма отношение към таванския етаж на сградата. Изложеното налага заключението, че оспореният акт за узаконяване 101/ 1996 г. не засяга права и законни интереси на жалбподателката и последната няма правен интерес от неговото оспорване. Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че жалбата на В. Христова против акт за узаконяване 101/ 1996 г. на главния архитект на район Витоша, Столична община е недопустима на основание чл. 159, т. 4 и т. 5 АПК. Ето защо като достига до заключение в обратен смисъл, разглежда оспорването и се произнася със съдебен акт по същество, съставът на Административен съд София град постановява недопустимо решение, което съгласно чл.221, ал. 3 АПК следва да бъде обезсилено, а производството по делото да бъде прекратено. С оглед изхода на спора, направеното искане, обстоятелството, че административният орган се представлява от юрисконсулт и на основание на основание чл. 143, ал. 3 АПК и чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, жалбоподателката В. Христова следва да бъде осъдена да заплати на Столична община, сумата 200.00 лв. представляваща юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Съобразно доказателствата за действително направени разходи по водене на делото пред двете инстанции и своевременните претенции в този смисъл, на основание чл. 143, ал. 4 АПК, жалбоподателката В. Христова следва да заплати на К. Вачев и на Б. Борчева по 370.00 лв. разноски по делото, включващи по 300.00 лв. възнаграждение за адвокат и по 70.00 лв. заплатена държавна такса, а на Н. Феодорова и на В. Борчева по 300.00 лв. разноски по делото, представляващи възнаграждение за адвокат, съобразно представените пред касационната инстанция договори за правна помощ и пълномощни. С оглед доказателствата за осъществена безплатна адвокатска защита пред първата съдебна инстанция и направеното искане, на адв. С. Атанасова от САК, процесуален представител на К. Вачев, Б. Борчева и Е. Борчева, следва да бъде определено възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА в минималния размер, предвиден в Наредбата 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По тези съображения и на основание чл. 8, ал. 2,т. 1 от наредбата, В. Христова следва да бъде осъдена да заплати на адв. Атанасова сумата 1250.00 лв. възнаграждение. На В. Стаменов разноски не следва да се присъждат, въпреки направеното искане, тъй като липсват доказателства за действително направени разходи (представено е пълномощно, но няма договор за правна защита и съдействие с посочено възнаграждение и начин на плащане, както и доказателства за заплатено възнаграждение). По тези съображения Върховният административен съд, второ отделение,