Решение № 298 от 14.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4349/2016 г.

Решение № 298 от 14.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4349/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Велислав Павков Производството е по реда на чл. 307, ал. 2 ГПК. Образувано е по молба на Х. Г. Г. за отмяна на влязло в сила решение № I-142/15.12.2009 г., постановено по в. гр. д. № 584/2009 г. от Окръжен съд - Бургас. Ответникът по молбата я оспорва, с писмен отговор, като в открито съдебно заседание поддържа това свое становище, чрез своя процесуален представител. С определение № 285/18.09.2017 г., молбата за отмяна на влязлото в сила съдебно решение е допусната до разглеждане. Молбата за отмяна на влязлото в сила съдебно решение е основана на твърдения за противоречие между две съдебни решения - основание по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. С влязло в сила решение, чиято отмяна се иска, са отхвърлени обективно съединените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и чл. 221, ал. 2 КТ, предявени от Х. Г. Г. против А. "М. ". С това съдебно решение, въззивният съд е приел, че дисциплинарното наказание "уволнение" е наложено законосъобразно, като ищецът по делото е извършил дисциплинарното нарушение, за което е наложено наказанието. С това решение, по отношение на неоснователността на предявените искове, съдът е приел, че съгласно приетата като доказателство характеристика на длъжността "главен митнически специалист", с която ищецът е бил запознат на 28.03.2005 г., той е следвало да приема и отговаря за правилното съхранение за изоставените и отнети в полза на държавата стоки в складовете на митницата. Със заповед № 191 от 01.04.2008 г. на началника митница Б., ищецът е определен за материалноотговорно лице на посочения по-горе склад, като съдът е приел за безспорно, че в изпълнение на тази заповед ищецът е получил достъп до склада, даден му бил ключ и му бил предоставен специален код, необходим за отваряне на вратата. Прието е, че заповедта е издадена от компетентен орган и не въвежда забранена от закона едностранна промяна на трудовото правоотношение. По отношение на възраженията на ищеца в производството, съдът е приел, че евентуалната липса на печат, предоставен на ищеца не означава, че лицето не е следвало добросъвестно да полага необходимите грижи за запазването на складовата наличност. Прието е, че не са събрани доказателства, че при приемането на склада е бил съставен приемо-продавателен протокол респ. инвентаризационен опис, за да може да се отграничи имуществената отговорност на ищеца от тази на предшествениците му, но изрично е посочено, че реализирането на имуществената отговорност за вредите, причинени от отчетническа дейност, не е предмет на изследване в този процес. Обсъдени са обясненията на ищеца, в които той изрично е написал, че около месец след като приел склада бил посетен от неизвестни за него лица, които по "най-брутален начин" му поставили условия "за компенсиране на щетите им" от конфискуваните от тях цигари. Тези лица го заплашвали многократно, в резултат на което той се съгласил те да вземат каквото си поискат от склада. Тъй като се бил страхувал, ищецът не бил уведомил никого за посегателството. Прието е от съда, че оплаквания, че въззивникът е бил обект на заплахи, не са релевирани и по делото няма никакви доказателства в тази насока, като същевременно е посочено, че ищецът е търпял престъпните посегателства на трети лица върху складовите наличности, без да уведоми своевременно работодателя си, като в тази насока съдът е приел, че подобно поведение представлява драстично неизпълнение трудовите задължения и заслужава да бъде санкционирано с най-тежкото дисциплинарно наказание. Отново съдът е посочил, че установяването на конкретен размер на допуснатите липси в случая не е необходимо, тъй като предмет на изследване в настоящия процес са предпоставките за реализиране на дисциплинарната, а не на имуществената отговорност на санкционирания служител. Против молителят в настоящото производство е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 93, б. "б" НК, като по образуваното НОХД № 93/2015 г. е постановена присъда № 194/24.09.2015 г. от състав на Окръжен съд - Бургас, с която Х. Г. Г. е признат за невиновен по повдигнатото обвинение. Съдът се е произнесъл по предявения граждански иск от А. "М. " за сумата от 277 013,45 лева, като е приел същия за неоснователен. Мотивите на наказателния съд по отношение на претенцията по гражданския иск са, че предявеният граждански иск за неоснователен поради липса на доказателства за извършено деяние от страна на подсъдимият и липса на доказано противоправно поведение от негова страна. Прието е, че не следва да се уважава иска за настъпили вреди, тъй като не се установи по безспорен начин, че ответникът е извършил виновно противоправно деяние-деликт. От събраният доказателствен материал съдът е приел за недоказано, че същия в резултат на виновно поведение е причинил вредоносен резултат, нито пък се доказа причинноследствена връзка между виновно поведение и настъпилата липса. Също така е прието, че гражданският ищец - А. М. -М. Б. не е доказала по безспорен начин, че е собственик на инкриминираните вещи предмет на обвинението. Прието е, че отнетите и задържани вещи се оставят само за съхранение в склад на Митница Б., докато държавата осъществи правомощията си по продажбата и реализацията им чрез провеждане на търгове, но не са представени доказателства удостоверяващи придобиването от страна на Митница Б. на абсолютно право на собственост върху тези отнети вещи и механизма на придобиването им. В тази насока е посочено, че правомощието на Митницата на основание чл. 233 от ЗМ да отнема задържани стоки в полза на държавата не ги легитимира като носител на правото на собственост, такава следва да бъде държавата. В молбата са изложени твърдения за наличие на противоречие между решението, постановено по исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ и присъдата на наказателния съд в частта, с която се е произнесъл по предявения граждански иск. Налице е фактическият състав на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата. Противоречие между две съдебни решения има тогава, когато те се отнасят до един и същи спорен предмет, но го установяват различно, като различието е в диспозитивите относно съществуването или несъществуването на субективното гражданско право. В този случай е налице тъждество в предмета на двете дела, който чрез решенията става и техен предмет. Законът изисква противоречие между решенията, т. е. между диспозитивите на съдебните актове, а не между мотивите на двете решения. Разглежданият фактически състав е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правните въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Основанието на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК ще е налице, когато разрешаването на спора по единия иск - обусловената претенция имплицитно се съдържа в произнасянето по другия иск - обуславящата претенция. За да възникнат предпоставките по разпоредбата трябва да е налице съвпадение между страните, както и да съществува обективно тъждество на производствата, но за разлика от хипотезата, при която обективното тъждество на производствата е резултат от еднаквите спорни предмети в разглеждания случай обективният идентитет не се изразява в еднакъв предмет на делата, те имат различни спорни предмети, но предмета на обусловеното дело е инкорпориран в този на обуславящото дело. Въпреки различието в спорните предмети между диспозитивите на двете решения възниква съотношение по силата, на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на други диспозитив. Разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставен от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него /преди решението, чиято отмяна се иска/ влязло в сила решение, което му противоречи. Предметите на двете решения са в съотношение, при което правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последица от предмета на решението по обуславящия иск. Горното тълкуване по отношение на приложимостта на разпоредбата на чл. 303, т. 4 ГПК е възприето от ОСГТК на ВКС с ТР № 7/2014 г. В случая, в производството по исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, съдът е приел, че неизпълнението на трудовите задължения от страна на ищеца по тези искове се изразява в неизпълнение на възложените му от прекия работодател задължения по съхраняването на предоставените му стокови ценности, находящи се в склада, за който му е предаден достъп, както и неуведомяването на работодателя за извършените посегателства върху същите ценности. Предмет на гражданския иск в наказателното производство е присъждане на сумата, представляваща стойността на същите тези стокови ценности. По отношение на основанията за основателност на този иск, гражданският иск с решението, чиято отмяна се иска, нееднократно е посочил, че не следва да се изследва наличието на основанията за това, тъй като не е предмет на претенцията, имаща за цел да изследва единствено законосъобразността на наложеното дисциплинарно наказание. Фактът, че гражданския иск в наказателното производство е отхвърлен, по съображенията, посочени по-горе, установява единствено липсата на основание за ангажиране на гражданската отговорност на Х. Г., по предявения иск с правно основание чл. 45 ЗЗД /както очевидно го е квалифицирал наказателния съд/, въпреки липсата непосочване на този текст от закона. По гражданския иск в наказателния процес, съдът е приел, че липсват основания да се приеме, че лицето е осъществило състава на деликта- липса на противоправно поведение, както и липсата на вреда за ищеца по този иск, доколкото е прието, че ищеца по иска не е доказал правото си на собственост върху вещите. Тези изводи на наказателния съд не противоречат на изводите на гражданския съд относно неизпълнение на възложените му от прекия работодател задължения по съхраняването на предоставените му стокови ценности, находящи се в склада, за който му е предаден достъп, както и неуведомяването на работодателя за извършените посегателства върху същите ценности, което е фактическото основание за наложеното дисциплинарно наказание. Липсата на противоречие в тази част, води и до липса на основанието, сочено от молителя - чл. 303, т. 4 ГПК, доколкото не са налице две съдебни решения, които да си противоречат по отношение на спорното право в двете производства. В молбата, като основание за отмяна на влязлото в сила решение се сочи и чл. 303, т. 1 ГПК, като макар без да е посочено изрично, очевидно молителят има предвид постановената присъда по наказателното дело, като ново доказателство, респ. като ново обстоятелство. В тази част, присъдата на наказателния съд е влязла в сила на 09.10.2015 г., като от тази дата тече и преклузивния срок по чл. 305, ал. 1, т. 1 ГПК. Доколкото молителят е бил страна безспорно по наказателното дело, в качеството на подсъдим, то следва да се приеме, че датата на влизане на присъдата в тази част в сила безспорно му е била известна. Молбата за отмяна на влязлото в сила решение е подадена в съда на 15.08.2016 г., т. е. след изтичането на преклузивния тримесечен срок, поради което, дори и да се приеме, че е налице позоваване на разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, макар да липсват сочени основания за това в обстоятелствената част на молбата, то не са налице предпоставките за разглеждане на молбата на това основание. С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответника по молбата за отмяна следва да се присъдят и направените разноски, в размер на 100 лева, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Водим от горното, състава на ВКС