Решение № 10233 от 24.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 13317/2019 г.

Решение № 10233 от 24.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 13317/2019 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационната жалба на Ж. К. от [населено място], чрез пълномощник, против решение № 4266/24.06.2019 г., постановено по адм. д. № 4224/2019 г. по описа на Административен съд София-град, с което съдът е отхвърлил неговата жалба срещу решение № 228000-3432/25.03.2019 г. на началника на Четвърто РУ на СДВР, с което е отнето издаденото на К. разрешение за съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие и боеприпаси. Касаторът релевира доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорва извода на съда, че при провеждане на административното производство не е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и че не е нарушено правото му на защита. Иска отмяна на съдебния акт. Претендира разноски. Ответникът - началникът на Четвърто РУ на СДВР, чрез пълномощник, оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор. Иска присъждане на разноски за защита от юрисконсулт. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: Предмет на контрол за законосъобразност пред Административен съд София-град е решение № 228000-3432/25.03.2019 г., с което по повод извършена проверка, началникът на Четвърто РУ на СДВР е отнел разрешение за съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие и боеприпаси № 20170306983, валидно до 15.01.2022 г., от Ж. К., на основание чл. 153, т. 6 и чл. 155, ал. 1, във вр. с чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗОБВВПИ. За да издаде оспорения акт, органът е приел, че е настъпило обстоятелство по чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗОБВВПИ, тъй като срещу К. е образувано наказателно производство за умишлено престъпление от общ характер по чл. 325, ал. 2, вр. с ал. 1 и чл. 343б, ал. 1 НК и същият е привлечен в качеството на обвиняем. Първоинстанционният съд е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, в кръга на неговите правомощия, във валидна писмена форма, при правилно приложение на материалния и процесуалния закон, поради което е отхвърлил подадената жалба като неоснователна. Решението е правилно. Спорът не е по фактите. Спорът е по приложението на закона. Касационният жалбоподател твърди, че съдът е приложил неправилно материалния закон, като е приел, че при провеждането на административното производство органът не е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като органът не го е уведомил за започване на административното производство. Настоящата инстанция намира оплакването за неоснователно. За да е налице съществено нарушение на административнопроизводствените правила, е необходимо да се нарушава правото на защита на лицето, респективно да се създава вероятност за неистинност на фактите, които органът е счел за установени и които са от значение за съществуването на разпореденото или отказано от него субективно право, т. е. само такова нарушение, което би довело до друг, различен от формирания от административния орган извод. Действително, касаторът не е бил уведомен за започналото производство, но административният орган е установил фактическите основания за издаване на оспорения акт чрез събрания в хода на административното производство официален документ, а именно писмо - уведомление от 25.03.2019 г., удостоверяващо, че на 22.03.2019 г. касаторът е привлечен в качеството на обвиняем за извършени престъпления от общ характер по чл. 325, ал. 2 НК и чл. 343б, ал. 1 НК по образувана ДП 572/2019 г. по описа на 07 РУ - СДВР. Видно от постановление за привличане на обвиняем от 22.03.2019 г., срещу лицето е образувано наказателно производство. С оглед събраните доказателства за административния орган е възникнало задължението да издаде оспорения акт, действайки в условията на обвързана компетентност, съгласно разпоредбата на чл. 155, ал. 1 ЗОБВВПИ. Освен това, правото на защита на лицето е в достатъчна степен обезпечено от предоставената му в рамките на проведеното първоинстанционно производство възможност да направи своите възражения и да представи относими и допустими доказателства по съществото на спора, с които да обори изводите на административния орган. Това жалбоподателят не е сторил в процеса. По делото не са представени доказателства, от които да е видно, че са налице неустановени обстоятелства, който биха оборили заключението на административния орган при евентуалното им представяне пред същия, поради което обоснован е първоинстанционният извод, че не е налице твърдяното нарушение на правото на защита на жалбоподателя. Административният съд е установил прецизно релевантните за предмета на спора факти. Действително, при настъпването на някое от обстоятелствата по чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗОБВВПИ административният орган при условията на обвързана компетентност е длъжен да отнеме издаденото разрешение за носене и употреба на огнестрелно оръжие и боеприпаси. Разпоредбата на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗОБВВПИ е императивна и изисква две предпоставки - лицето да е осъдено за умишлено престъпление от общ характер или срещу него да е образувано наказателно производство за умишлено престъпление от общ характер. По делото безспорно е установено наличието на втората предпоставка, поради което административният орган е бил длъжен да издаде оспорения акт. Касаторът поддържа единствено твърдение за незаконосъобразност на административиня акт поради съществено нарушение на административнопроизводствените правила, без да навежда оплакване на неправилно приложение на материалния закон при преценка на неговата законосъобразност. Съдът правилно е преценил допуснатото в хода на административното производство нарушение като несъществено. Жалбоподателят е имал възможност да представи всички свои доводи в първоинстанционното производство, а изводите на административния орган, обективирани в обжалвания административен акт, са направени въз основа на предоставена официална информация - постановление за привличане на обвиняем от 22.03.2019 г., което е връчено на К., т. е. станало му е известно, поради което и възраженията на жалбоподателя не биха повлияли на преценката на органа. Твърдението, че органът е нарушил чл. 56 от Конституцията на Република България в случая е неоснователно. Тази разпоредба урежда основното право на защита на гражданите. По своята същност това право е право на сезиране на държавен орган, право на обръщане към органа и на поставяне за решаване на определен въпрос. Конституционното право на жалба е изрично регламентирано и в чл. 120, ал. 2 от Конституцията. Съгласно разпоредбата гражданите и юридическите лица имат право да оспорват всеки административен акт, който ги засяга, освен изрично посочените със закон. Именно това право е проява на основното право на защита по смисъла на чл. 56 от Конституцията и жалбоподателят го е упражнил надлежно. Предвид изложеното, като е отхвърлил подадената от Ж. К. жалба, съдът е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на правния спор и своевременно заявеното от пълномощника на ответника искане за разноски, в полза на Столичната дирекция на вътрешните работи следва да бъдат присъдени разноски в размер на 50 лв., на основание чл. 143, ал. 4 АПК, вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 144 АПК, чл. 37, ал. 1 ЗПП и чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от горното, Върховният административен съд