Решение № 4661 от 7.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1630/2025 г.

С Договор за замяна на недвижим имот 78/26.01.2009 г., сключен между Държавна агенция по горите (ДАГ), от една страна, и А. М. М. и И. Т. М., от друга, страните се споразумяват, че председателят на ДАГ прехвърля на А. М. М. и на съпруга й И. Т. М. правото на собственост върху имот, частна държавна собственост, с площ 5 215 дка, представляващ ПИ с идентификатор 53120.35.268 в с. Оброчище, община Балчик. В замяна А. М. М. и И. Т. М. прехвърлят на държавата собствените си имоти с площ 10 300 дка, представляващи земи и гори от горски фонд, а именно: ПИ 027023 в землището на с. Яворец, община Габрово, придобит с Нотариален акт 91/25.11.2008 г., и ПИ 237006 в землището на с. Гръблевци, община Габрово, придобит с Нотариален акт 92/25.11.2008 г.

С АУПДВ е прието, че с извършената замяна А. М. М. и И. Т. М. са получили икономическо предимство, представляващо неправомерна държавна помощ, подлежаща на възстановяване, в размер на 228 328 лв. За определянето му са съобразени пазарните оценки на държавния имот и на частните имоти, изготвени от Агролеспроект ЕООД.

В решението на ЕК не са индивидуализирани получателите на помощта и размерът на помощта, която трябва да се възстанови.

Според съображение 170 от решението, когато Комисията не е в състояние да идентифицира в самото решение всички предприятия, които са получили неправомерна и несъвместима помощ, това трябва да бъде направено в началото на процеса на изпълнение на решението от съответната държава членка, която следва да разгледа конкретното положение на всяко засегнато предприятие. Според съображение 171 потенциалните бенефициери на несъвместима държавна помощ са тези физически и юридически лица, които са участвали в 132 те сделки за замяна в разглеждания период. От тази група българските органи следва да изключат тези физически и юридически лица, които не отговарят на критериите за предприятия по смисъла на чл. 107, § 1 от Договора, както и тези лица, които от сделките за замяна са получили предимство, целият размер на което не надвишава праговете, установени в Регламента за минималната помощ (помощта de minimis), стига тези сделки да съответстват и на другите условия, определени в този регламент.

Изрично в съображение 154 е посочено, че в случаите, когато отделният бенефициер на сделката за замяна е получил предимство, което не превишава праговете, посочени в Регламент (ЕС) 1407/2013 на Комисията от 18 декември 2013 г. относно прилагането на членове 107 и 108 от Договора за функционирането на Европейския съюз към помощта de minimis, това предимство не се счита за държавна помощ и поради това не попада в рамките на забраната по чл. 107, § 1 от Договора, ако са изпълнени всички други условия, определени в този регламент.

Регламент (ЕС) 1407/2013 според неговия чл. 7, § 1 се прилага за помощта, предоставена преди влизането му в сила, ако тя изпълнява условията по него.

В чл. 3, § 2 от Регламент (ЕС) 1407/2013 се определя праг от 200 000 EUR за период от три бюджетни години. В съображение 3 от регламента се посочва, че е целесъобразно да се запази таванът от 200 000 EUR като размер на помощта de minimis, която едно и също предприятие може да получи от една държава членка за всеки период от три години. Този таван е все още необходим, за да може да се гарантира, че всички мерки, попадащи в приложното поле на настоящия регламент, могат да се разглеждат като неоказващи въздействие върху търговията между държавите членки и като ненарушаващи или незаплашващи конкуренцията.

Според т. 26 от Решение на СЕС от 28 октомври 2020 г. по дело C-608/19 членове 3 и 6 от Регламент 1407/2013 трябва да се поставят в общия контекст на този регламент, който има за цел да допусне дерогация за държавните помощи с ограничен размер на правилото, че Комисията трябва да бъде уведомявана за всяка помощ, преди същата да бъде приведена в действие (вж. в този смисъл решение от 28 февруари 2018 г., ZPT, C-518/16, EU:C:2018:126, т. 50 и 51), а според т. 41 правната уредба de minimis цели да опрости административната тежест за предприятията, Комисията и държавите членки (вж. в този смисъл решение от 7 март 2002 г., Италия/Комисия, C-310/99, EU:C:2002:143, т. 94), като изхожда от припомнения в съображение 3 от този регламент принцип, че помощите в размер, който не надхвърля тавана de minimis, не оказват въздействие върху търговията между държавите членки и не могат да нарушат конкуренцията.

Съгласно § 4 на чл. 3 от Регламент (ЕС) 1407/2013 помощта de minimis се смята за отпусната в момента, когато законовото право да получи помощта е предоставено на предприятието, съгласно приложимия национален правен режим, независимо от датата на плащане на помощта. Съгласно § 5 таваните, посочени в параграф 2, се прилагат независимо от формата на помощта de minimis или от преследваната цел. Според § 6 за целите на таваните, посочени в параграф 2, помощта се изразява като парични безвъзмездни средства и всички използвани стойности са в брутно изражение, т.е. преди облагане с данъци или други такси. В случаите, в които помощта се отпуска под форма, различна от безвъзмездна помощ, размерът на помощта е брутният еквивалент на безвъзмездна помощ.

Не е спорно, че размерът на получената помощ в настоящия случай е определен с АУПДВ към момента на предоставянето й (виж също така и т. 30 от цитираното по-горе решение на СЕС), както и че този размер отразява брутната й стойност. Безспорно той е под прага, регламентиран в чл. 3, § 2 от Регламент (ЕС) 1407/2013. Именно поради това в съображение 155 от решението на Комисията се посочва, че въз основа на данните, предоставени от българските органи, изглежда че в много от случаите размерът на помощта, получена от бенефициерите по сделките за замяна, е по-нисък от прага de minimis от 200 000 EUR.

От мотивите на АУПДВ обаче не става ясно кои условия, посочени в Регламент (ЕС) 1407/2013, не са изпълнени, като причина административният орган да приеме, че получената помощ е неправомерна и попада в забраната по чл. 107, § 1 ДФЕС.

При положение, че получената помощ отговаря на изискванията на Регламент (ЕС) 1407/2013, обстоятелство установено в първоинстанционното производство, не може да се приеме, че процесната сделка за замяна представлява държавна помощ по смисъла на чл. 107, § 1 ДФЕС, което следва както от чл. 3, § 1 на Регламент (ЕС) 1407/2013, така и от съображение 156 на решението на ЕК. Това обосновава извод за незаконосъобразност на оспорения АУПДВ поради нарушение на материалния закон, а именно пряко приложимия Регламент (ЕС) 1407/2013. Като е достигнал до същия извод, АССГ е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила.

Така изложените съображения за материална незаконосъобразност на акта изключват необходимостта от обсъждане на мотивите на АССГ и доводите в касационната жалба относно това образуват ли адресатите на акта една стопанска единица и дали тази стопанска единица е предприятие по смисъла на чл. 107, § 1 ДФЕС с оглед съображение 11 от Известие на Комисията от 2016 г.; спазени ли са изискванията на чл. 38, ал. 9 и ал. 10 ЗДП при изготвяне на пазарните оценки в административното производство.

Не се налага връщане на преписката на административния орган за излагане на мотиви относно това предприятие ли са адресатите на акта към момента на предоставянето на помощта и отговаря ли помощта на условията, регламентирани в Регламент (ЕС) 1407/2013. Доколкото касаторът обжалва изцяло решението на АССГ и иска неговата цялостна отмяна, настоящият съдебен състав намира, че е допустима отмяната му частично относно връщането на преписката, при положение, че административното производство не е образувано по искане на гражданин или организация, а по инициатива на органа.

Разноски: С оглед изхода на спора на основание чл. 143, ал. 1 във вр. с чл. 228 АПК на ответниците по касация следва да се присъдят сторените разноски за настоящото съдебно производство. Според представените списъци по чл. 80 ГПК И. М. претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 14 400 лв. за изготвяне на отговор на касационната жалба и процесуално представителство, а А. М. претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 7 596 лв. Противната страна иска намаляване на разноските на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, според който ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Наредба 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа не определя минимални размери на адвокатските възнаграждения. Според чл. 1 от същата те се определят по свободно договаряне с писмен договор. Според чл. 2 наредбата предвижда критерии за определянето им при липсата на писмен договор и в случаите по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Когато е сезиран с искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът следва да извърши преценка относно фактическата и правна сложност на спора при съобразяване с доказателствените факти, доказателствата и доказателствените средства, както и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси. Ако изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар (виж т. 3 от мотивите на ТР 6/06.11.2013 г. по т. д. 6/2012 на ОСГТК на ВКС).

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за намаляване на претендираните от А. М. разноски за адвокатско възнаграждение, но размерът на същите разноски, претендирани от И. М., не съответстват на фактическата и правна сложност на спора и обема на предоставената защита, която е обща за двамата ответници. Действително по делото е представено изключително обемен и обстоен отговор на касационната жалба, в който е направен задълбочен анализ на приложимите общностни и национални правни норми във връзка с тълкувателните актове на СЕС, както и постановените от ВАС решения по сходни казуси, но не може да се приеме, че на единия ответник е предоставена правна помощ в двукратно по-голям размер. Освен това, в касационното производство защитата по принцип е свързана с правилното прилагане на закона въз основа на установените в първоинстанционното производство факти (чл. 220 АПК), т. е. тя няма как да е в по-голям обем от предоставената в първоинстанционното производство, но независимо от това за касационното производство от този ответник е договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, превишаващо значително това за първоинстанционното производство. Поради това настоящият съдебен състав приема, че на И. М. следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение също в размер на 7 596 лв.