Решение № 6107 от 21.6.2022 г. на ВАС, IV о.

Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от министъра на вътрешните работи против решение 7878/23.12.2021 г. на Административен съд София град, постановено по административно дело 1411/2021г., с което по жалба на В. Бояджиев и Ж. Бояджиева и на основание чл.177, ал.2 от АПК е обявена за нищожна заповед ДС-20-00001 от 26.01.2021г., издадена от областния управител на област София. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт поради неправилно прилагане на материалния закон, погрешно възприета от съда фактическа и правна обстановка и поради нарушение на съдопроизводствените правила. Поради това касационният жалбоподател моли за отмяна на съдебното решение и потвърждаване на обжалвания административен акт. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева. Ответникът по касационното оспорване областен управител на област София, депозира писмен отговор, в който заявява становище за основателност на касационната жалба. Ответниците по касационно оспорване В. Бояджиев от гр. София, Ж. Бояджиева от гр. София и М. Бояджиев от гр. София, и тримата действащи чрез пълномощника си адв. Й. Костов, считат че обжалваният съдебен акт е валиден, допустим и правилен, тъй като същия е постановен в съответствие с приложимия материален закон, при стриктно спазване на съдопроизводствените правила и е обоснован. Поради това молят обжалваното решение да бъде потвърдено и претендират присъждането на направените съдебни разноски. Прокурорът предоставя мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след преценка на направените в жалбата оплаквания и становищата на страните във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Предмет на контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд София-град е заповед ДС-20-00001/26.01.2021г. на областния управител на област София. С посочената заповед, издадена на основание чл.80, ал.1 от ЗДС, е наредено изземването на недвижим имот- държавна собственост, управляван от Министерството на вътрешните работи, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 68134.207.56.5.263 и находящ се в град София, [район], [жк], [адрес], апартамент [номер] от В. Бояджиев, Ж. Бояджиева и М. Бояджиев, които го държат без правно основание. Административният съд установява следната фактическа обстановка: Процесният недвижим имот е частна държавна собственост съгласно акт за държавна собственост 10468/28.02.2020г. и акт за държавна собственост 1113/02.06.1986 година. С писмо изх. I-3259/26.05.1987г. на заместник-министъра на МВР процесният имот-ап. [номер] от бл. [номер](сега бл. [номер]) е предоставен на служба ГДИС при СНС. Със заповед 05-204/14.08.1986г. на председателя на Димитровски РНС, В. Бояджиев и членовете на семейството му са настанени под наем в жилище, находящо се в гр. София, [улица]. Посоченото жилище е определено за събаряне във връзка с изграждането на метростанция [номер], поради което В. Бояджиев и членовете на семейството му са настанени в процесното жилище- ап. [номер]. Настаняването е осъществено след извършена замяна на наематели между ГДИС и МВР въз основа на заповед 58/19.04.1989г. на началник управление ТИЛ -МВР и заповед 775/10.10.1989г. на генералния директор на ГДИС. При извършената замяна на наематели служител на МВР е настанен в жилище от фонда на ГДИС, находящо се в гр. София, [жк]. Впоследствие същото е закупено от посочения наемател, а сумата от продажбата е преведена по сметка на Столична община. Между ДМТОСО-МВР и В. Бояджиев е сключен договор за наем ДС3321/12.06.2006г. със срок от три години по отношение на процесното жилище от ведомствения жилищен фонд на МВР. Със заповед РД-15-012/26.01.2010 г. на областния управител на област София е наредено изземването на процесното жилище от В. Бояджиев. В заповедта е посочено, че жилището се ползва без основание, тъй като лицето не е служител на МВР, срокът на сключения договор за наем е изтекъл, а освен това наемното правоотношение е прекратено с едностранно предизвестие поради неплащане на дължимия наем от наемателя. С решение 3769/22.11.2010г., постановено по адм. дело 1114/2010г., което е влязло в сила на 16.12.2010г., АССГ отменя заповедта. В решението си съдът приема, че между страните съществува безсрочно наемно правоотношение, възникнало вследствие на замяна на наематели между две ведомства, поради което същото не може да бъде прекратено на основание чл.22, ал.1 от ППЗДС поради това, че наемателят не е служител на МВР. Съдът приема, че до Бояджиев не е отправяно предизвестие за прекратяване на наемното правоотношение поради неплащане на дължимия наем. С писмо УРИ 812100-14288/27.09.2019г. на В. Бояджиев е отправено едномесечно писмено предизвестие за прекратяване на договора поради неплащане на дължимия наем от месец август 2009 година. Представени са два изпълнителни листа, издадени въз основа на заповед за изпълнение от 03.12.2012г. и решение 458266/25.07.2018г. в полза на Министерството на вътрешните работи срещу длъжника В. Бояджиев за заплащане на неизплатени наеми за периода август 2009- октомври 2012г. и за периода февруари 2005г.- януари 2018г. Административното производство, приключило със заповедта, която е предмет на настоящия съдебен контрол, е образувано във връзка с искане ОА23-00008/02.01.2020 г. на министъра на вътрешните работи за издаване на акт по чл. 80 от Закона за държавната собственост относно описания по-горе недвижим имот-частна държавна собственост, представляващ жилище от ведомствения жилищен фонд на МВР. В искането е посочено, че наемното правоотношение с Бояджиев е прекратено с едномесечно предизвестие с рег. УРИ 812100-14288/27.09.2019г. поради неплащане на дължимия наем, но апартаментът продължава да се държи без правно основание в нарушение на ЗДС и ППЗДС. Ответниците В. Бояджиев, Ж. Бояджиева и М. Бояджиев са уведомени за започналото производство с уведомление по чл.26 от АПК с изх. ОА23-03298/11.03.2020 г. до сем. Бояджиеви. Във връзка със същото е последвало писмено възражение с вх. ОА23-06623/12.06.2020г. от Ж. Бояджиева. След съвкупния анализ на така описаните факти първоинстанционният съд приема, че атакуваният административен акт е издаден от компетентен административен орган, в изискуемата форма, мотивиран е с посочване на фактическите и правни основания, послужили за издаването му и не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила. Административния съд приема, че с влязлото в сила решение на АССГ, постановено по административно дело 1114/2010г., е отменена предходната заповед на областния управител, постановена на същото правно основание, по отношение на същия недвижим имот и при идентична фактическа обстановка. Съдът приема, че няма промяна във фактическата обстановка- недвижимият имот се държи от Бояджиеви; на тях не им е предоставено друго жилище, не им е предложено да закупят процесното жилище или друго подобно. Съдът приема, че едно от основанията за издаване на предходната заповед е обстоятелството, че наемното правоотношение е прекратено поради неплащане на дължимата наемна цена и същото обстоятелство е послужило за издаване и на настоящата заповед. Съдът приема, че при издаването на настоящата заповед за изземване на недвижимия имот областният управител не е съобразил мотивите на предходното решение, че така възникналото наемно правоотношение не може да бъде прекратено по реда на ЗЗД и срокът за настаняване е обвързан с разпоредбата на чл. 22, б. б от ЗНО, според която прекратително условие е единствено настаняването в друго държавно жилище съобразно нормите на чл. 5 7 или предоставянето на такова жилище за покупка. Поради това първоинстанционният съд приема, че оспореният административен акт противоречи на влязлото в сила съдебно решение, което е основание за прогласяване на неговата нищожност съобразно чл.177, ал.2 от АПК. Така постановеното решение е неправилно. При постановяване на решението си съдът неправилно е тълкувал фактите по делото и не е съобразил напълно фактическата обстановка, в резултат на което е преценил неправилно пределите на силата на пресъдено нещо и е направил неправилен извод, че административният акт е нищожен като издаден в нарушение на чл. 177, ал. 2 от АПК. Съгласно цитираната норма, на която се е позовал първоинстанционният съд, актове и действия на административния орган, извършени в противоречие с влязло в сила решение на съда, са нищожни, като всеки заинтересован може винаги да се позове на нищожността или да поиска от съда да я обяви. Но за да е налице тази хипотеза, следва да се установи пълно съответствие - оспорваният административен акт, чиято нищожност се претендира, следва да е повторно издаден акт от административния орган със същото съдържание като отменения, т. е. - да е налице административен акт, с който са разпоредени същите права и задължения на същите фактически основания, както и да е налице идентичност на страните. В конкретния случай - обратно на приетото от административния съд, тези изисквания не са налице. Заповедта, която е предмет на настоящото производство, е издадена на фактическо основание, различно от посоченото в предходната заповед. В настоящата заповед административният орган се е позовал на прекратяването на наемното правоотношение с едностранно предизвестие от 2019 година, а посоченото в него основание е неплащане на наемната цена за период от време, настъпил след отмяната на предходната заповед. Освен това по отношение на посоченото в предходната заповед основание, свързано с прекратяване на наемните правоотношения поради неплащане на наемната цена, съдът не е изложил мотиви за неприложимостта му в конкретния случай, а мотиви, че то не е доказано. Именно в тази връзка административният орган е отправил ново предизвестие до Бояджиев, с което прекратява договора поради неплащане не наемната цена от месец август 2009г. до момента на предизвестието. Изложеното очертава фактически основания за издаване на заповедта, които са различни от тези, послужили като основание за издаване на предходната заповед. След като не е налице тъждество между предмета на отменения административен акт и актът, предмет на контрол в настоящото производство, не е налице и предпоставката по чл.177, ал.2 от АПК, обуславяща нищожността на акта. Поради това постановеното съдебно решение следа да бъде отменено като неправилно. Доколкото съдът не е изложил фактически констатации относно предмета на спора и мотиви относно наличието на твърдяното в заповедта основание за издаването й, спорът не може да бъде разрешен по същество от касационната инстанция. Поради това делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане съдът следва да извърши преценка за наличието на предпоставките за изземване, посочени в чл.80 от ЗДС и следва да изложи мотиви в тази връзка. С оглед на правилото на чл.226, ал.3 от АПК по разноските за водене на делото в касационната инстанция следва да се произнесе първоинстанционния съд. Мотивиран така и на основание чл.221, ал.2 във връзка с чл.222, ал.2, т.1 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,