Решение № 3578 от 4.4.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Бароти, гражданин на Албания, чрез процесуален представител адвокат С. Джаков, против решение 2389 от 15.12.2022 г., постановено по адм. дело 2445/2022 г. по описа на Административен съд Пловдив. В касационната жалба са наведени доводи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател намира, че наложената му принудителна административна мярка (ПАМ) е в противоречие с разпоредбата на чл. 9, § 1 от Директива 2003/109/ЕО. Излага тезата, че след като е пребивавал в държава членка на ЕС, не е допуснато нарушение на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. Според касационния жалбоподател е останал неизяснен въпросът къде е пребивавал, след като е напуснал страната през 2018 г., при положение че съдът от една страна е приел, че е работил в Германия, а от друга, че не е пребивавал на територията на държава членка на ЕС за 12 последователни месеца. Допълнително сочи, че първоинстанционният съд не се е съобразил с постановеното от Районен съд Пловдив решение по бракоразводното дело, съответно с изискванията на чл. 24, ал. 11, т. 4 ЗЧРБ. Моли за отмяна на обжалваното решение. Ответникът началникът на сектор "Миграция" при ОД на МВР Пловдив не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд Пловдив е образувано по жалба на А. Бароти, гражданин на Албания, против заповед УРИ 5386з-511/23.08.2022 г. на ВПД началник на сектор Миграция при ОД на МВР - Пловдив, с която на основание чл. 44, ал. 1 и чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) му е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България. С обжалваното решение 2389 от 15.12.2022 г., постановено по адм. дело 2445/2022 г., Административен съд Пловдив е отхвърлил жалбата на А. Бароти срещу заповед УРИ 5386з-511/23.08.2022 г. на ВПД началник на сектор Миграция при ОД на МВР Пловдив. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорваният акт е издаден от компетентен орган и в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимия материален закон. Компетентността на издателя на акта е преценена съобразно представената заповед 317з-2406/24.03.2022 г. на директора на ОД на МВР - Пловдив. Съдът е развил подробни съображения, че в случая са налице материалноправните предпоставки на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ да се отнеме правото на пребиваване на чужденеца в Република България, тъй като не са представени изискуемите по чл. 59 от Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България (ППЗЧРБ) документи, обосноваващи пребиваването му в държава-членка на ЕС за периода 23.07.2018 г. - 06.05.2022 г. Изложил е мотиви за това, че оспорената заповед е издадена и в съответствие с чл. 9 § 1 т. в и §2 от Директива 2003/109/ЕО. Приел е, че не е налице нарушение на принципа за съразмерност, установен в чл. 6 АПК, тъй като със заповедта не се засягат несъразмерно правата и законните интереси на чуждия гражданин. Допълнително е отбелязано, че не е налице и твърдяното нарушение на чл. 24, ал. 11 ЗЧРБ, тъй като макар формално да са налице условията на посочената разпоредба, в продължение на четири години А. Бароти не е плащал издръжка на децата си и не се е виждал с тях по реда на определения режим на лични отношения, което е индиция, че лицето излага подобен аргумент само и единствено с оглед отмяна на наложената му принудителна административна мярка. Постановеното решение е правилно. Неоснователен е касационният довод, че съдът незаконосъобразно е приел липса на противоречие на наложената ПАМ с чл. 9, § 1 от Директива 2003/109/ЕО. В съображение 6 от Преамбюла на Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни (Директива 2003/109/ЕО, Директивата) се изтъква общото положение, че основният критерий за получаване на статут на дългосрочно пребиваващ следва да бъде продължителността на пребиваване на територията на държавата-членка. Това пребиваване следва да е било легално и непрекъснато, за да свидетелства за трайното привързване на лицето с тази страна. Необходимо е да се предвиди известна гъвкавост при отчитане на обстоятелствата, които биха накарали едно лице временно да се отдалечи от територията. Според член 9, параграф 1, точка в дългосрочно пребиваващият губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ в случай на отсъствие от територията на Общността за период от дванадесет последователни месеца. В случая от представените по делото доказателства се установява единствено, че чуждият гражданин е напуснал територията на Република България на 23.07.2018 г. и е влязъл обратно в страната на 06.05.2022 г. Приложените по преписката копие на задграничен паспорт и официално потвърждение на регистрация от 26.02.2019 г. не могат да покрият изискванията на чл. 59 ППЗЧРБ, според който когато са налице основанията за отнемане правото на пребиваване по чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, пребиваването в друга държава членка се доказва с официален документ, издаден от компетентен орган на държава членка на ЕС, гранични печати за вход и изход, документи за хотелско настаняване или други документи, които могат да обосноват пребиваването в тази държава членка на ЕС. Впрочем цитираното официално потвърждение на регистрация е документ, представен само на чужд език (немски), без превод на български език, като наименованието му е преведено от решаващия съд. Съгласно разпоредбата на чл. 14, ал. 3 АПК, документ, представен на чужд език, следва да е придружен с точен превод на български. В случая липсва превод на български език на документ, от който касационният жалбоподател черпи благоприятни правни последици, а именно да обоснове пребиване в държава-членка на ЕС. Печатите в националния му документ за задгранично пътуване удостоверяват единствено факта, че на 23.07.2018г. чуждият гражданин е пристигнал на летище Берлин Шьонефелд с полет от София. По преписката не са налични каквито и да било доказателства, че лицето е пребивавало в Германия за посочения период до завръщането му в Република България на 06.05.2022г. Впрочем завръщането му, съгласно представената от ответника справка, е през ГКПП Кулата, поради което не може да се установи откъде точно е пристигало лицето. Ето защо обосновано решаващият съд е приел за недоказани твърденията му, че е пребивавал именно на територията на Германия в периода на отсъствието си от Република България. Съобразно чл. 59 ППЗЧРБ в тежест на лицето, спрямо което са налице основания за отнемане правото му на пребиване по чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, е да представи годни доказателства, че е пребивавал в друга държава-членка на ЕС. В случая няма спор, че жалбоподателят е отсъствал близо четири години от Република България, т.е. повече от 12 последователни месеца, поради което в негова тежест е било да докаже, че за този период е пребивавал на територията на друга държава-членка на ЕС, но такива доказателства не са представени. Ирелевантно за преценката за законосъобразност на наложената ПАМ е къде е отишъл чужденецът, в каквато насока са съдържащите се в жалбата възражения. Освен това, както основателно е отбелязал и решаващият съд, отдалечаването от територията на Република България трябва да е временно, а не за толкова дълъг период (четири години), тъй като пребиваването на чужденеца в страната трябва да свидетелства за трайното му привързване с тази страна, който извод следва от цитираното съображение 6 от Директива 2003/109/ЕО. При положение че от доказателствата по делото, включително от обясненията на бившата му съпруга, се установява, че А. Бароти е напуснал страната през 2018 г., за да работи в чужбина, липсва основание да се приеме, че същият е трайно установен в Република България, а отдалечаването му от нейната територия е временно. Обосновано административният съд е приел, че не е налице и нарушение на принципа на съразмерност, установен в чл. 6 АПК. В случая административният орган е упражнил правомощията си добросъвестно и е преценил всички релевантни за спора факти и обстоятелства. Следва да се отбележи, че правото на чужденците да пребивават постоянно на територията на Република България не е абсолютно. То не е обусловено и от разрешеното през 2013г. право на постоянно пребиваване на А. Бароти. В конкретната хипотеза точно е установено, че отнемането на правото на постоянно пребиваване в страната не засяга семейния живот на чужденеца, поради това, че същият е [семейно положение] и не полага грижи за децата си. Ето защо не е налице и несъразмерност между наложената принудителна административна мярка и засегнатите права и законни интереси на чужденеца. Неоснователно е оплакването на касационния жалбоподател, че първоинстанционният съд не се е съобразил с постановеното от Районен съд Пловдив решение по бракоразводното дело, съответно с изискванията на чл. 24, ал. 11, т. 4 ЗЧРБ. Съгласно посочената разпоредба член на семейството на български гражданин с предоставено право по реда на чл. 24м запазва правото си на продължително пребиваване при прекратяване на брака, ако отговаря на условията да е работник или самостоятелно заето лице в Република България и да притежава здравна осигуровка и необходимите финансови средства за покриване на разходите по пребиваването си и на тези на членовете на семейството си, без да са в тежест на системата за социално подпомагане, и има право на посещаване на ненавършило пълнолетие дете по силата на съдебно решение, при условие че в съдебното решение се предвижда посещенията да се провеждат в Република България. Вярно е, че по силата на решение 2828 от 05.07.2019 г., постановено по гр.дело 15079/2018 г. по описа на Районен съд Пловдив, влязло в сила на 01.08.2019г., за А. Бароти се определя режим на лични отношения с двете непълнолетни деца, родени съответно през 2007 г. и 2010 г. По делото обаче лисват доказателства, че от момента на постановяването му бащата въобще е посещавал децата си, съответно че се е възползвал от определения му режим. Освен това липсват доказателства, че е плащал дължимата издръжка, независимо от твърденията му, че е заминал да работи в Германия, за да осигурява издръжка на децата си. Напротив, според обясненията на бившата му съпруга, от момента на прекратяването на брака им лицето не е плащало никаква издръжка за децата. В обясненията си, дадени пред административния орган, А. Бароти изтъква и още едно обстоятелство, което е наложило заминаването му, а именно да събере нужните финансови средства, за да ремонтира дома на семейството след възникнал пожар. Тези твърдения се опровергават от фактите по бракоразводното дело и приложената по настоящото дело справка за задгранични пътувания на лицето. Така по гр.дело 15079/2018 г. по описа на Районен съд Пловдив е прието, че семейното жилище е изгоряло в пожар на Димитровден 2018 г. (празник, отбелязван на 26 октомври), а последното излизане на А. Бароти от Република България през ГКПП Аерогара София е на 23.07.2018 г., тоест той е напуснал страната преди опожаряването на жилището. Всичко изложено е в подкрепа на изводите на първоинстанционния съд, че позоваването от чуждия гражданин на чл. 24, ал. 11, т. 4 ЗЧРБ е единствено, за да се постигне отмяна на наложената му ПАМ, което не съответства на смисъла и целта на разпоредбата. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,