Решение № 8091 от 25.7.2023 г. на ВАС, I о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 160, ал. 7, изр. първо от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Едноличен търговец (ЕТ) «К. Колев-Рахат-55», с [ЕИК], чрез адв. Р. Савов, срещу Решение 6523 от 04.11.2022 г., постановено по адм. д. 8638 по описа на Административен съд София - град (АССГ) за 2021 г. С обжалваното съдебно решение е отхвърлено оспорването на настоящия касационен жалбоподател срещу Ревизионен акт Р-22221520003470-091-001 от 13.04.2021 г. (РА), издаден от С. Костадинова, на длъжност началник на сектор, възложил ревизията и Д. Терзиева на длъжност главен инспектор по приходите ръководител на ревизията, в частта, в която е потвърден с Решение 1012 от 05.07.2021 г., издадено от директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика - София при Централното управление на Националната агенция за приходите (ЦУ на НАП), с който са установени задължения за данък върху дохода на ЕТ по Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗЗДФЛ) общо в размер на 11299,75 лв., ведно с лихви общо в размер на 1851,83 лв. за 2017 г. и за 2019 г.; за данък върху добавената стойност по Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС) общо в размер на 34634,03 лв., ведно с лихви общо в размер на 10570,91 лв. за данъчни периоди от м. 02.2017 г. до м. 07.2018 г., м. 09.2018 г., м. 12.2018 г., м. 01.2019 г., от м. 07.2019 г. до м. 09.2019 г. и м. 02.2020 г.; за държавно обществено осигуряване за самоосигуряващи се лица по Кодекса за социалното осигуряване (КСО) общо в размер на 14449,71 лв., ведно с лихви общо в размер на 2799,77 лв. и за здравно осигуряване за самоосигуряващи се лица по Закона за здравното осигуряване (ЗЗО) общо в размер на 5948,53 лв., ведно с лихви общо в размер на 1164,28 лв. за периодите от 2017 г. до 2019 г. Наред с това, ЕТ «К. Колев-Рахат-55» е осъден да заплати на НАП юрисконсултско възнаграждение в размер на 3012,00 лв. В касационната жалба се твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно поради допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради противоречието му с материалния закон касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Развиват се съображения, че съдът се доверил на РА и на РД, без да съобрази всички събрани в хода на производството доказателства и поставил под общ знаменател събраните доказателства без да ги обсъди по доставчици. Изразява се становище, че неправилно съдът и органите по приходите са пренесли аргументи, относими към облагането по ЗДДС по отношение на определяне на финансовия резултат на ЕТ по ЗДДФЛ и ЗКПО и не били обсъдени релевирани доводи относно периода на възникване на задължението за начисляване и заплащане на осигурителни и здравноосигурителни вноски. Излагат се и подробни съображения по същество на спора относно приложението на материалния закон. Твърди се, че в обжалваното съдебно решение не са изложени мотиви във връзка с приложението на разпоредбите на ЗКПО, както и аргументи за причините, поради които жалбата срещу РА в частта по ЗДДФЛ е отхвърлена. На следващо място се сочи, че съдът неправилно е приложил и материалноправните разпоредби относно начисляването на осигурителни вноски по чл. 6, ал. 9 КСО според касационния жалбоподател задължението за внасяне на осигурителни и здравноосигурителни вноски може да възникне само в резултат на влязъл в сила РА. Доколкото задълженията на едноличния търговец са последващи, те могат да възникнат само ако спорният РА влезе в сила. По подробно изложените в касационната жалба съображения се иска отмяната на обжалваното съдебно решение и отмяната на спорния РА в обжалваната му част, в която е потвърден от директора на Д ОДОП София при ЦУ на НАП. Претендират се сторените разноски за двете съдебни инстанции. В съдебното заседание пред настоящия съд касационната жалба се поддържа чрез упълномощен адвокат. По същество се иска отмяната на обжалваното съдебно решение и отмяната на РА, в обжалваната пред съда част, по съображенията, изложени в нея и в представена писмена защита. Претендира се присъждането на сторените по делото разноски за първоинстанционното производство и за касационното производство съгласно представен списък на разноските и доказателства за извършването им. Ответникът директорът на Д "ОДОП" - София при ЦУ на НАП не се явява, но се представлява в съдебното заседание пред настоящия съд от упълномощен юрисконсулт, който от негово име оспорва касационната жалба, а по същество моли оставяне в сила на обжалваното съдебно решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение за касационното производство. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано писмено заключение за неоснователност на касационната жалба, което поддържа и устно в съдебното заседание пред настоящия съд. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на релевираните касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която този акт е неблагоприятен, предвид което следва да се разгледа досежно нейната основателност. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Въз основа на установеното по делото от фактическа страна, първоинстанционният съд е направил извод за неоснователност на оспорването. Приел, че в РА са посочени фактическите и правни основания за издаването му, като са изложени подробно съображенията за това. В тази насока съдът съобразил мотивите в РД, които възприел като мотиви на РА. Направил извод, че РА е издаден от компетентен орган по приходите, в предвидената от закона форма и съдържа реквизитите, посочени в чл. 120 ДОПК. Относно задълженията по ЗДДС: Като взел предвид разпоредбите на чл. 68, във вр. с чл. 6 и чл. 9 и на чл. 71 ЗДДС, съдът направил извод, че не е спорно, а и от събраните доказателства и експертното заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че е изпълнено условието по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗДДС, свързано с притежаването на данъчен документ, издаден от страна на преките доставчици, отразен в счетоводството на ревизираното лице, в дневниците за продажби и справките-декларации, и е начислен данъкът по смисъла на чл. 86 ЗДДС. Приел, че спорната предпоставка за възникване правото на приспадане на данъчен кредит в случая е наличието на осъществена облагаема доставка по смисъла на ЗДДС, осъществена от посочения във фактурите доставчик. Доколкото едноличният търговец черпи права от наличието на реална доставка, в негова тежест съдът е приел, че е да ангажира доказателства, установяващи осъществяването на този положителен факт. Съдът съобразил, че от ревизираното лице са представени заверени копия на фактурите, фискални бонове, към част от тях, вносни бележки, но не са представени първични счетоводни документи, нито счетоводни регистри, от които би могло да се установи, какъв е начинът на счетоводното отразяване на процесните доставки. Не са представени съпътстващи фактурите документи като договори, приемо-предавателни протоколи, както и приложенията по част от фактурите (индивидуализирани в решението), в чийто предмет е записано по приложение. Предмет на част от процесните фактури са: доставка на резервни части на товарен автомобил; ремонт на товарен автомобил, ремонт на щори на полуремарке на товарен автомобил ремонт на под на товарен автомобил, ремонт на спирачен апарат на товарен автомобил, авточасти за товарен автомобил, доставка на резервни части за кабина на товарен автомобил, ремонт, подготовка за боядисване ремонт на ходова част на товарен автомобил ремонт на автомобил (по приложение); авточасти (по приложение), като по принцип в нито една от фактурите не е посочено конкретно количество на конкретни по вид авточасти. В този смисъл съдът приел, че посоченото във фактурите е твърде общо, не е посочен обект или конкретен предмет на услугата, липсват и доказателства, които могат да бъдат обвързани с тези фактури, за да бъде определен предметът на услугата, начина на формиране на цената, мястото, на което тя е извършена и да бъде проследено осъществяването й или използването й в дейността на жалбоподателя едноличен търговец, съответно не може да се определи видът и количеството на стоката. По тези съображения съдът направил извод, че в случая съдържанието на фактурите не отговаря на изискванията на чл. 114, ал. 1, т. 9 ЗДДС не съдържа количеството и вида на стоката; вида на услугата. Съдът посочил, че такава информация не е налична, което възпрепятства установяването на факта в какво се изразява фактурираната услуга/какво представлява фактурираната стока и какво е нейното количество/брой. При това информацията във фактурата не препраща и към конкретен договор или приемо-предавателен протокол, от който това би могло да се установи; по някои от фактурите предметът препраща към приложения, които не са представени и не са част от доказателствата по делото. Наред с това, според съда, конкретна фактура не би могла да бъде обвързана с конкретен договор и съответно конкретна услуга и по стойност. Стойността е дадена общо и не би могло да се установи единична цена или как е формирана цена на ремонт, което възпрепятства и по-нататъшното проследяване на получената по конкретна фактура услуга и как е използвана от получателя. Липсата на всякаква конкретна информация във фактурите и липсата на съпътстващи документи, които да конкретизират предмета и цената на услугата, как е формирана тя и каква е стойността й, какви са количествата/размера на извършеното, какви дейности или стоки/материали, резервни части са включени, не дало основание на съда да приеме за доказано извършването на услугата и предаване на резултата. В допълнение, съдът съобразил, че фактурите не са двустранно подписани, поради което не би могло да се приеме, че изпълняват функцията на приемо-предавателни протоколи. Във връзка с установяванията относно кадровата обезпеченост на доставчиците, първоинстанционният съд взел предвид Решение на Съда на Европейския съюз от 06.09.2012 г. по дело C-324/11 г., но отчел, че в казуса липсата на кадрова и техническа обезпеченост на доставчиците не е единствена причина за отказ на правото на данъчен кредит, а тези факти са обект на преценка заедно с останалите събрани доказателства. Относно фактурите, които касаят доставка на родовоопределени вещи съдът съобразил, че собствеността на такива вещи, съгласно чл. 24, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), се прехвърля чрез предаване или определяне по друг начин, но тъй като проверка в счетоводствата на доставчиците не е извършвана, вещото лице не е могло да отговори на въпроса дали доставчиците са притежавали стоките, посочени във фактурите. Наред с това не било установено отчетени ли са приходи при доставчиците, нито разходи, свързани с процесните доставки, както и не било установено последващото използване на стоките и услугите в дейността на едноличния търговец - жалбоподател - не били представени доказателства, че посочените стоки и услуги са вложени именно в притежаваните от ревизираното лице товарни автомобили, няма съпътстващи фактурите документи. Съдът приел също така, че доказателствата за извършено плащане (където ги има) също не са пряко доказателство за осъществяване на доставката. Като обсъдил редица решения на Съда на Европейския съюз, които намерил, че не са пряко относими към казуса, първоинстанционният съд приел, че с оглед установените фактически данни, заключението на органите по приходите за нереалност на фактурираните доставки е законосъобразно - не е възникнало данъчно събитие по смисъла на чл. 25, ал. 2 ЗДДС, в резултат на което да се направи извод за реалност на доставката по смисъла на чл. 6/9 ЗДДС, с оглед на което законосъобразно е отказан данъчният кредит по спорните фактури до размера на начисления по тях ДДС, на основание чл. 70, ал. 5 ЗДДС. Така съдът е споделил извода на приходната администрация за липса на доказателства, установяващи, че процесните доставки са извършени като фактически и правно обоснован. Относно облагането по реда на ЗДДФЛ: Съдът приел, че доколкото било установено, че доставките по спорните фактури не са реални, то те не отразяват вярно сочената в тях стопанска операция. При това като се позовал на чл. 10, чл. 26, т. 2 и чл. 23, ал. 2, т. 1 ЗКПО направил извод, че с РА законосъобразно е преобразуван данъчният финансов резултат за 2017 г., 2018 г. и 2019 г., определена е нова годишната данъчна основа по чл. 28 ЗДДФЛ, като облагаемият доход по чл. 26 ЗДДФЛ за съответната година е намален с вноските, които самоосигуряващото се лице е задължено да прави за своя сметка по реда на КСО и ЗЗО и е начислен е данък по реда на чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ. Относно облагането по реда на Кодекса за социалното осигуряване (КСО): Съдът съобразил, че едноличният търговец е регистриран като самоосигуряващо се лице, в качеството му на ЕТ «К. Колев-Рахат-55» от 01.01.1999 г. и съгласно подадена декларация се осигурява за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт върху минималния осигурителен доход за самоосигуряващи се лица. Взел предвид разпоредбата на чл. 6, ал. 8 КСО и това, че окончателните осигурителни вноски се дължат от осигурените лица върху годишния осигурителен доход в размерите за фонд Пенсии и за допълнително задължително пенсионно осигуряване в срока за подаване на данъчната декларация; че минималният осигурителен доход се определя в зависимост от облагаемата печалба за предходната година, а дължимите вноски за фонд ДОО за самоосигуряващото се лице са в размер на 18,8% от месечния осигурителен доход за 2017г. и в размер на 19,8% от месечния осигурителен доход за 2018 г. и 2019 г. Отчел, че лицето, регистрирано като ЕТ, е родено преди 01.01.1960 г. и не дължи вноски за ДЗПО УПФ за ревизираните периоди. Въз основа на установените в хода на ревизията факти съдът приел, че Колев, в качеството му на самоосигуряващо се лице е следвало да извърши годишно изравняване на доходите за период 2017 г. 2019 г. Приел, че правилно, на основание чл. 3, ал. 3 от Наредбата за елементите на възнаграждението и за доходите, върху които се правят осигурителни вноски, при определяне на годишния му осигурителен доход за неговата дейност като ЕТ е взет предвид установеният от органа по приходите в хода административното производство облагаем доход за съответните периоди, преди да бъде намален с размер на пренесената данъчна загуба по реда на ЗКПО и размера на задължителните и доброволните осигурителни вноски. По тези причини, съдът приел, че законосъобразно и правилно, въз основа на установеното при ревизията, на жалбоподателя, в качеството му на самоосигуряващо се лице, са установени дължими вноски за фонд ДОО за 2017 г. - 5665,60 лв.; за 2018 г. - 6177,60 лв. и за 2019 г. - 6002,69 лв. Относно облагането по реда на Закона за здравното осигуряване (ЗЗО): Съдът приел, че на основание чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО за самоосигуряващите се лица се дължат здравноосигурителни вноски върху минимален осигурителен доход, определян всяка година със Закона за бюджета на ДОО в размер на 8% за 2017 г., 2018 г. и 2019 г. Посочил, че така начислени здравноосигурителните вноски за самоосигуряващите се лица се дължат до 25-то число на месеца, следващ месеца, за който се дължат, като се превеждат по ЕГН на лицето. Съобразил, че съгласно КСО минималният осигурителен доход се определя в зависимост от облагаемата печалба за предходната година и по периоди. Отчел, че няма спор относно това, че Колев правилно е определил минималният месечен осигурителен доход за период 2017 г. - 2019 г. за самоосигуряващото се лице, в т. ч.: за 2017 г. - 460 лв., за 2018 г. - 510 лв. и за 2019 г. - 560 лв., като той в качеството му на самоосигуряващо лице е следвало да извърши годишно изравняване на доходите на самоосигуряващото се лице за период 2017 г. 2019 г. Посочил, че при годишно изравняване се следват вноските в размер на 8 % върху окончателния размер на доходите на лицето за съответната година, определен с ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ. С оглед подадените от жалбоподателя декларации и предвид установените в хода на ревизията факти и обстоятелства, довели до промяна на данъчната основа за облагане за ревизирания период, съдът направил извод, че с РА законосъобразно е прието, че от Колев, в качеството на самоосигуряващо се лице, е следвало да бъдат подадени годишни коригиращи декларации обр. 6 /код 13/ за 2017 г., 2018 г. и 2019 г., в които като дължими вноски за здравно осигуряване да бъдат посочени установените в хода на ревизията размери: за 2017 г. - 2496,00 лв.; за 2018 г. - 2496,00 лв. и за 2019 г. - 2425,33 лв. Предвид изхода на спора съдът разпределил и отговорността за сторените по делото разноски. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са касационните оплаквания за допуснато от съда нарушение на материалния закон и постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Първоинстанционният съд правилно е издирил и приложил материалния закон, като е провел съдебното производство в съответствие със съдопроизводствените правила. Взел е предвид релевантните за спора факти и обстоятелства, както и изразените от страните становища. Аргументирано е отговорил на значимите за предмета на делото възражения. Събрал е и е обсъдил относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства и заключението на приетата по делото експертиза, като въз основа на тях и след правилната им преценка е извел обосновани фактически и правни крайни изводи обстоятелствено мотивирани, които се споделят от настоящия състав. Предвид това с настоящото решение, на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, във вр. с пар. 2 ДР на ДОПК, се прави препращане към мотивите, изложени в обжалвания съдебен акт. Наред с това следва да се има предвид следното: Неоснователни са оплакванията на касационния жалбоподател, че съдът не обсъдил прецизно доказателствата във връзка със спорните доставки по доставчици. Крайните изводи на съда по отношение на законосъобразността на РА в частта му, с която са установени задължения по ЗДДС като последица на непризнато право на приспадане на данъчен кредит по процесните фактури са обвързани с приетата липса на реалност на доставките, за които те се отнасят. Наред с всичко изложено от съда във връзка с липсата на предпоставките за признаване право на приспадане на данъчен кредит, отправните му съждения са свързани със съдържанието на процесните фактури, относимо към всички тях, и липсата на допълващи ги доказателства, които да допринесат за конкретизация на доставките по тях. При това положение съвсем правилен е избраният подход от съда при извършване на преценка на приобщените по делото доказателства. Предложеният от касационния жалбоподател поглед върху така извършената процесуална дейност не води на извод за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото друг подход при оценката на доказателства не би довел до конкретизация на предмета на доставките, респективно до други правни изводи по същество на спора по тази част на РА. Неспазването на изискването на чл. 71, т. 1, във вр. с чл. 114, ал. 1, т. 9 ЗДДС е достатъчно основание, за да не бъде признато на получателя по доставката правото на приспадане на данъчен кредит и като последица на това да бъдат установени допълнителни задължения над декларираните от ревизираното лице - ДДС за внасяне, ведно с лихва за просрочие за ревизираните периоди. Такова е и разрешението, дадено от СЕС в Решение от 8 май 2013 г. по дело С-271/2012., Petroma Transports SA - разпоредбите на Шеста директива трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, по силата на която правото на приспадане на ДДС може да се откаже на данъчнозадължени лица, получатели на доставки, които разполагат с непълни фактури. Непосочването на правното основание на чл. 71, т. 1 ЗДДС в РА при установените факти относно непълнотата на фактурите не е пречка за неговото потвърждаване от съда при осъществения контрол за законосъобразността му. Впрочем, обстоятелствено въпросът е разискван от директора на Д ОДОП София при ЦУ на НАП при осъществения контрол по същество на РА. Отразяването на фактурите в дневниците по ЗДДС, данните за някои извършени разплащания и установяванията на вещото лице относно записите в счетоводството на ревизираното лице не дава основание да се признае правото на приспадане поради липсата на индивидуализация на предмета на доставките. Заключението на съдебно счетоводната експертиза по принцип, при липсата на установявания за наличието на съпътстващи фактурите документи (договори, приемо-предавателни протоколи, стокови разписки, искания за отпускане на стоково-материални ценности, документация за вложени материали, ремонтни/работни карти за влагане на части в конкретно превозно средство), не би могло да даде яснота по тези релевантни обстоятелства. Поради това невъзможно се явява и установяването на връзката между спорните доставки и използването им в извършване на следващи облагаеми доставки, респективно използване на резултата от доставките в независимата икономическа дейност на лицето. В този смисъл, споделят се всички изложени от първоинстанционния съд съображения за липсата на доказателства за приемо-предаване на доставките на стоки (арг. от чл. 24, ал. 2 ЗЗД необходимо за индивидуализация при прехвърляне на собствеността върху родовоопределените вещи) и услуги, вкл. във връзка с вярната констатация на съда, че процесните фактури не са двустранно подписани. Последното правилно е възприето като пречка самите фактури да бъдат ценени като приемо-предавателни протоколи индивидуализиращи стоките/услугите. На следващо място неоправдани са възраженията на касационния жалбоподател, че при издаването на спорния РА органите по приходите, а след това и съдът при преценка на неговата законосъобразност, пренесли аргументи, относими към облагането по ЗДДС по отношение на определяне на финансовия резултат на ЕТ по ЗДДФЛ. На основание чл. 10, чл. 26, т. 2 и чл. 23, ал. 2, т. 1 ЗКПО, като документално необосновани, в съответствие със закона, не са признати за данъчни цели разходите по фактурите (спорни по ЗДДС) и с тази сума е увеличен финансовият резултат за ревизираните години, като е установен и допълнителен данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ, ведно със съответните лихви за 2017 г. и 2019 г. С посочените фактури са документирани несъществуващи стопански операции, което не е в съответствие с разпоредбите на Закона за счетоводството. Взетото по горе становище за липса на реалност на спорните доставки на стоки и на услуги дава основание да се направи извода, че отразените разходи във връзка с издадените за тях фактури за покупката им не са документално обосновани, защото не отразяват вярно стопански операции. Това е основание за приложение на разпоредбите, на които правилно са се позовали органите по приходите и първоинстанционният съд при преценка на законосъобразността на извършеното увеличение на финансовия резултат за 2017 г. и 2019 г. и произтичащото от това задължение за данък върху годишната данъчна основа за доходите от стопанска дейност като едноличен търговец. Както се посочи, неоправдано касационният жалбоподател възразява относно излагането на идентични фактически съображения, свързани с липсата на реалност на спорните доставки на стоки и услуги, с което били пренесли аргументи, относими към облагането по ЗДДС по отношение на определяне на финансовия резултат на ЕТ по ЗДДФЛ. Липсата на доказана реална доставка, въпреки документалното й отразяване в счетоводството на ревизираното лице не може да породи права за него както по отношение на косвени, така и по отношение на преки данъци. Предпоставка за документиране и счетоводно отразяване на доставката е нейната реалност. Предвид това, обжалваното съдебно решение е правилно и в частта му, с която е отхвърлена жалбата против РА относно установените с него допълнителни задължения за данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ, във вр. с чл. 10, чл. 26, т. 2 и чл. 23, ал. 2, т. 1 ЗКПО. По предписанието на чл. 26, т. 2 ЗКПО не се признават за данъчни цели счетоводни разходи, които не са документално обосновани по смисъла на този закон. Тъй като не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 2 ЗКПО, законосъобразен е изводът на органите по приходите за това, а и на съда, че разходите, документирани с процесните фактури, не може да бъде признати. Касационните оплаквания срещу обжалваното съдебно решение в частта, с която съдът е приел за законосъобразно определянето на задължения за осигурителни и здравноосигурителни вноски са свързани единствено с позицията на касационния жалбоподател, че такива задължения могат да възникнат само в резултат на влязъл в сила РА. Тези оплаквания са неоснователни. Противно на твърдението на касационния жалбоподател за недопустимост на така определените с РА задължения поради липсата на предходен влязъл в сила РА, според становището на настоящия касационен състав, характерът на утежняващия акт дава основание да се приеме обратното становище. По принцип РА е декларативен акт, поради което не може с влизането му в сила да се обвърже законосъобразното възникване на задълженията за осигурителни вноски. По тези съображения и при липсата на други касационни доводи, като е отхвърлил жалбата на едноличния търговец срещу РА в тази му част, съставът на АССГ е постановил правилно съдебно решение и в тази част, което следва да остане в сила и в тази част. По гореизложените съображения изводът на първоинстанционния съд за законосъобразност на РА, в обжалваната пред съда част, е съответен на материалния закон. По тази причина обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила като валидно, допустимо и правилно. С оглед изхода на спора и направеното искане от ответника по касация, нему се следва присъждането на юрисконсултско възнаграждение за производството пред Върховния административен съд в размер на 7267,50 лв. съобразно материалния интерес по делото, направеното искане и представения списък на разноските от процесуалния му представител. Предвид гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо и изр. второ АПК, във вр. с пар. 2 ДР ДОПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение