Решение № 3496 от 2.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 547/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на П. И. Ц. против решение 11283 от 04.11.2024 г., постановено по адм. д. 1470/2024 г. по описа на Административен съд гр. Варна. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяната му и претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът изпълнителният директор на Изпълнителна агенция Автомобилна администрация, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. Варна отхвърля жалбата на П. И. Ц. против заповед 1089/17.06.2024 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция Автомобилна администрация, с която на основание чл. 103, ал. 1, т. 2 във вр. с чл.122, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл), е прекратено служебното правоотношение на жалбоподателя. За да постанови този резултат съдът приема, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона писмена форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Приема, че след отмяната на заповед за прекратяване на служебното правоотношение на жалбоподателя, с влязло в сила решение 6661 от 31.05.2024 г., постановено по адм.д. 4224/2024 г. по описа на Върховния административен съд, служителят подава заявление до органа по назначаването с искане да бъде възстановен на заеманата длъжност главен секретар. Констатира, че Ц. не упражнява правото си, предвидено с разпоредбата на чл. 122, ал. 1 ЗДСл, тъй като в законоустановения срок не се явява да заеме длъжността, на която е възстановен, поради което прави извод, че спрямо жалбоподателя е осъществен фактическият състав на чл. 103, ал. 1, т. 2 ЗДСл. за прекратяване на служебното му правоотношение. Първоинстанционният съд излага съображения, че подаване на заявление до работодателя не е достатъчно условие да се изпълни изискването на закона. Приема, че причините, поради които лицето не се явява за заемане на длъжността не са от значение, каквато хипотеза има в нормата в редакцията до изм. с ДВ бр. 95/2003 г. освен, ако този срок не бъде спазен по уважителни причини. Сочи, че законодателят възприема двуседмичният срок за достатъчен за явяване на служителя за възстановяването му на работа, предвид, че удължаването на този срок по уважителни причини може да продължи неопределено време. Прави извод, че разпоредбата на чл. 122, ал. 1 ЗДСл. изисква държавният служител да се яви лично, за да заеме длъжността, на която е възстановен в предвидения двуседмичен срок като неявяването му в този срок, без значение на какво се дължи, е основание за издаване на заповед за прекратяване на служебното правоотношение по чл. 103, ал. 1, т. 2 ЗДСл. По тези съображения съдът прави извод за законосъобразност на оспорената заповед. Обжалваното решение е постановено в съответствие на материалния закон и е обосновано. Законосъобразен и изводът на съда, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и в предписаната от закона форма, съгласно изискването на чл. 108, ал. 1 от ЗДСл. Правилно първоинстанционният съд приема, че при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и същата е в съответствие с материалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 122, ал. 1 от ЗДСл. при отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение от органа по назначаването или от съда държавният служител се възстановява на предишната длъжност, ако се яви в съответната администрация в двуседмичен срок от влизането в сила на административния акт или на съдебното решение. Нормата е императивна и неспазването й има за последица прекратяване на служебното правоотношение по реда на чл. 103, ал. 1, т. 2 от ЗДСл. Правилно първоинстанционният съд сочи, че законодателят не регламентира изключения, предвиждащи пропускане на срока по уважителни причини за разлика от предходната редакция на нормата ДВ 67/1999 г., като с промяната й, обн. в ДВ бр. 95/2003 г. спазването на законоустановения срок е безусловно. В случая да се обсъжда наличието на уважителна причина, касаеща срока за възстановяване на длъжност, респективно да се приеме, че такава е налице е равнозначно да се възстанови погасено субективно право, което е недопустимо. По уважителни причини могат да бъдат възстановявани процесуалните срокове. Нормите на чл. 64, ал. 2 от ГПК и чл. 161, ал. 1 от АПК, уреждащи възстановяване на срокове, касаят процесуални бездействия на страните, състоящи се в неупражняване на процесуални правомощия. Именно последиците от процесуалните бездействия могат да бъдат отстранени чрез възстановяване на срока, което е равнозначно на възстановяване на погасеното процесуално правомощие. Правилно първоинстанционният съд приема, че Ц. не се явява пред органа по назначаването, преди отпуска по болест от 11.06.2024 г., да заеме длъжността, на която е възстановен с влязлото в сила решение от 31.05.2024 г. на Върховния административен съд, нито сочи в този период да е възпрепятстван да заеме тази длъжност. От събраните по делото доказателства е установено, че със заявление от 07.06.2024 г. служителят заявява желанието си да бъде възстановен на работа, като с писмо от същата дата органът по назначаването уведомява Ц., че за да заеме длъжността следва да се яви в седалището на Изпълнителна агенция Автомобилна администрация. С последващо заявление от 11.06.2024 г. служителят отново заявява желанието си да заеме длъжността и иска да му бъде осигурен достъп до работното му място, като няма данни същият да се явява, за да заеме длъжността. С писмо от същата дата изпълнителният директор на агенцията уведомява П. Ц., че още с подаване на първото заявление е осигурен достъп до работното му място, за което е уведомена охранителната фирма, която отговаря за пропусквателния режим. С уведомление от 12.06.2024 г. жалбоподателят заявява, че е хоспитализиран и след изписването му от болница ще представи болничен лист. От изложеното следва, че на П. Ц. е дадена възможност и е поканен да се яви на работа и да заеме длъжността, която е заемал до прекратяване на служебното му правоотношение, но същият не се явява. Последващата причина за неявяването му е ирелевантна и не може да удължи законоустановения срок по изложените по-горе съображения. Ето защо в конкретния случай е налице хипотезата на чл. 103, ал. 1, т. 2 ЗДСл, доколкото по делото безспорно е установено, че жалбоподателят не упражнява правото си по чл. 122, ал.1 ЗДСл. и в указания в разпоредбата срок не се явява за да бъде възстановен на предишната му длъжност след отмяна от съда на заповедта за прекратяване на служебното му правоотношение. С оглед на изложеното обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, направеното своевременно искане от за присъждане на разноски и на основание чл. 143, ал. 3 АПК следва да се осъди П. И. Ц. да заплати на Изпълнителна агенция Автомобилна администрация сумата 100 лв., представляваща юрисконсулско възнаграждение. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,