Решение № 144 от 2.04.2012 г. на ВКС по н. д. № 332/2012 г.

Решение № 144 от 2.04.2012 г. на ВКС по н. д. № 332/2012 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Производството пред ВКС е образувано по искане от адвокат, защитник на осъдения В. В. В., за възобновяване на нохд № 79/2011 г. на Тетевенския районен съд и внохд № 250/2011 г. на Ловешкия окръжен съд, отмяна на постановените по тези дела присъда от 29.III.2011 г. и решение № 98 от 22.VII.2011 г., след което или делото да се върне за ново разглеждане /в искането не е посочено дали на първоинстанционния или на въззивния съд/, или В. да бъде оправдан, тъй като е извърши деянията "поради лекомисленост и увлечение" и са налице "основанията на чл. 9, ал. 2 НК и на чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК". В съдебно заседание В. с упълномощен защитник поддържа искането, докато представителят на ВКПр не намира да са налице основания за уважаването му. ВКС установи: С първоинстанционната присъда, постановена след проведено съкратено съдебно следствие по реда на чл. 372, ал. 4 НПК, подсъдимият В. В. В. е признат за виновен в това, че при условията на продължавано престъпление за времето от 3.IV до 8.V.2010 г., действайки в съучастие като съизвършител с осъдените със същата присъда В. П. З., Л. Ц. Л. и К. В. М., е извършил множество взломни, чрез използване на технически и на две моторни превозни средства кражби на пари и движими вещи за 596.60 лв. от Х. Д. М., М. Р. Л., Н. С. Н., Р. Ц. Г. и П. Л. А., всички от гр. Тетевен, както и опит към взломна кражба на пари и движими ценности от Ц. К. М. и Й. С. Б. от с. гр., като макар и непълнолетен е разбирал естеството на поведението си и е можел да се контролира, за което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 3 и 4 във вр. с чл. 63, ал. 1, т. 3 и чл. 58а НК е наказан с 9 месеца лишаване от свобода, редуцирани до 6 месеца. В. е признат за виновен и в това, че на 7.IV. 2010 г., действайки в съучастие като съизвършител с В. П. З., са отнели за да ползват паркиран на улица в гр. Тетевен лек автомобил ПЕЖО 405 с рег. № ОВ 5903 АС, притежаван от Д. И. Д., от което ползване на автомобила е била причинена повреда и макар непълнолетни двамата подсъдими са разбирали свойството и значението на извършеното и са можели да ръководят постъпките си, за което и на основание чл. 346, ал. 2, т. 1 във вр. с чл. 63, ал. 1, т. 3 и чл. 58а, ал. 1 НК е наказан с 9 месеца лишаване от свобода, редуцирани до 6 месеца. На основание чл. 23, ал. 1 НК на В. е определено общо наказание за извършените в реална съвкупност престъпления от 6 месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложено с 3-годишен изпитателен срок. На В. З. е определено по чл. 23, ал. 1 НК общо наказание от 8 месеца лишаване от свобода, а Л. Л. и К. М. са осъдени на по 6 месеца лишаване от свобода, като наказанията и на тримата са отложени от изтърпяване за изпитателен срок от по 3 години. С въззивното решение горната присъда е потвърдена. Искането за възобновяване на наказателното дело е неоснователно. Неоснователно се претендира неприлагане на закона, който е следвало да се приложи с чл. 9, ал. 2 НК, без при това да се излагат каквито и да било доводи, кое от престъпленията, за които В. е осъден, осъществява само формално признаците на съответните престъпни състави, да се очаква коментар върху тези доводи, както и отговор. Твърдението за незаконосъобразност пък с искане В. да не бъде осъден, а спрямо него се приложат възпитателни мерки по ЗБППМН съгл. чл. 61 НК преди всичко не може да се отнесе към някоя от хипотезите по чл. 348, ал. 2 НПК-неправилно прилагане на материалния закон или неприлагането на закона, който е следвало да се приложи съобразно приетите за установени факти. Като е признал пред първоинстанционния съд фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт, където не се съдържат такива, сочещи извършването от В. на множеството престъпни посегателства поради увлечение или лекомислие, нито е поискано да се съберат доказателства за възможността този подсъдим да се поправи с прилагането на принудителни мерки от възпитателен характер, очевидно и В. и защитникът му са били далеч от мисълта да твърдят тогава, че продължителността на реализацията от подсъдимия на престъпните му цели представлява инцидентна, импулсивна проява на умствена и психическа незрялост. С оглед на дотук изложеното и на основание чл. 426 във вр. с чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС в състав от трето н. о.