Решение № 14499 от 24.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8380/2020 г.

Решение № 14499 от 24.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8380/2020 г., I о., докладчик съдията Петя Желева Производството се развива по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Директора на Басейнова дирекция "Дунавски район" – гр. Плевен, срещу Решение № 73/1.07.2020 г. по адм. дело № 99/2020 г. по описа на Административен съд (АС) – Разград, с което е отменен Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 162/14.05.2020 г., издаден от Директора на Басейнова дирекция "Дунавски район" – гр. Плевен, с който в тежест на Община Самуил са установени задължения за неплатени такси за водовземане от подземни води в размер на 18 252, 07 лева за периода 1.01.2014 г. - 20.04.2016 г. В жалбата се излагат доводи за неправилност на оспореното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът твърди, че изводите на първоинстанционния съд за релевантните факти не съответстват на събраните по делото доказателства. Счита, че съдът е изследвал неотносими към спора въпроси, въз основа на които е формирал убеждението, че АУПДВ е неправилен и незаконосъобразен. В подкрепа на твърденията си излага, че съобразно чл. 194 от Закона за водите (ЗВ) таксата за водовземане се дължи за правото на водовземане, което по арг. от чл. 44 и чл. 46 от ЗВ възниква с издаването на разрешително по ЗВ. В тази връзка счита за ирелевантно реализирането на водовземане по причина, че ЗВ не свързва дължимостта на таксата с реалното започване на водовземането ЗВ, а с правото да се водовзема. Счита за неправилно тълкуването от страна на първоинстанционния съд на закона и условията на издаденото разрешително, доколкото видно от последното, изграждането на измервателно устройство е задължение, а не условие, при сбъдването на което ще влезе в сила Разрешителното. На следващо място излага, че съдът необосновано е приел, че Разрешителното не е влязло в сила, поради което не са изпълнение условия, свързани с измерването, отчитането и декларирането на отнети количества вода, вменени на титуляра на правото. В заключение намира издаденият от АС – Разград съдебен акт за незаконосъобразен. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на АС – Разград, и вместо него - да постанови друго такова, с което да потвърди изцяло оспорения АУПДВ. Ответната по касационната жалбат страна – Община Самуил, в писмена молба, чрез от адв. Хамдиев, оспорва касационната жалба, като неоснователна и моли съдът да постанови решение, с което остави в сила обжалваното решение на административния съд, както и да присъди разноски за касационната инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага да се остави в сила оспореното решение на АС – Разград. Върховният административен съд, Първо отделение, счита, че касационната жалба като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК - е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: Производството пред АС - Разград е образувано по жалба на Община Самуил срещу АУПДВ № 162/14.05.2020 г., издаден от Директора на Басейнова дирекция "Дунавски район" – гр. Плевен, с който в тежест на Община Самуил са установени задължения за неплатени такси за водовземане от подземни води в размер на 18 252, 07 лева за периода 1.01.2014 г. - 20.04.2016 г. Фактически основания за издаването на акта са разрешеното на адресата на акта водовземане по разрешителното от подземни води чрез съществуващи водовземни съоръжения № 11510569/11.10.2010 г., издадено от Басейнова дирекция "Дунавски район" – гр. Плевен, с титуляр Община Самуил за водовземно съоръжение Тръбен кладенец ТК"Р-130 х-Община Самуил - Кривица", находящо се в имот № 000340 в землището на с. Кривица, община Самуил, както и пропускът да се платят такси за водовземане. Размерът на таксите е изчислен по реда на чл. 194б ЗВ, като на основание чл. 8, ал. 1, чл. 10, ал. 2, т. 6 от Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, приета е ПМС № 177/24.06.2011 г. (обн. ДВ. бр. 50 от 1.07.2011 г., изм. ДВ. бр. З от 10.01.2012 г.). Актът е издаден на основание чл. 166, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) и чл. 195б, ал. 1 и ал. 2 от ЗВ във връзка с чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "б" от ЗВ. С оспореното пред настоящата инстанция решение, АС - Разград е отменил оспорения АУПДВ и осъдил Басейнова дирекция "Дунавски район" – гр. Плевен да заплати на Община Самуил разноски по делото в размер на 500, 00 лева. От фактическа страна е прието, че Община - Самуил е титуляр на Разрешително за водовземане от подземни води чрез съществуващи водовземни съоръжения № 11510569 от 11.10.2010 г., с което е разрешено водовземане за питейно-битови нужди, като е предвиден начален срок за упражняване правото на водовземане от влизане в сила на разрешителното при монтирани и пломбирани водомери за измерване на ползваните водни обеми. Прието е за установено, че Разрешителното е изпратено на жалбоподателя с писмо изх. № ПВ5-00078 от 11.10.2010 г., в което е посочено, че разрешеното водовземане може да се осъществява само след монтиране на водомери, сертифицирани от Държавната агенция за метрология и технически надзор и монтирани от представител на Басейнова дирекция "Дунавски район" – гр. Плевен. По делото е било безспорно установено, че за времето от 4.11.2010 г. до 20.04.2016 г. Община - Самуил не е представяла ежегодни декларации по чл. 194б от ЗВ за изчисляване на дължимата такса за водовземане и не е заплащала такси. Същото обстоятелство е било установено и при извършена на 19.03.2020 г. от служители от Дирекция "Контрол" на Басейнова дирекция "Дунавски район" – гр. Плевен проверка за установяване на дължимите такси, като с Констативен протокол от 19.03.2020 г. е установено, че към тази дата няма постъпили плащания, като общо дължимите такси за правото на водовземане от подземни води за периода от 04.11.2010 г. до 20.04.2016 г. са в размер на 43 305, 21 лева, изчислена на база разрешено годишно водно количество. Административният съд е установил, че след подадени писмени възражения от страна на жалбоподателя АО е счел за основателно единствено възражението за давност, а останалите не е споделил, като е приел, че таксата се дължи за правото на водовземане и при липса на водомер се изчислява по разрешеното годишно водно количество, поради което е издал оспорения АУПДВ, с който е определил дължимата сума за незаплатени такси за периода 1.01.2014 г. - 20.04.2016 г. в размер на 18 252, 07 лева. По делото са разпитани свидетелите Н. Махмуд - директор на Дирекция "Общинска собственост" в Община Самуил и Х. Халид - главен специалист "Общинска собственост" в Община Самуил, чиито показания първоинстанционният съд е кредитирал като достоверни и кореспондиращи с писмените доказателства. Представен е Договор № 82 от 20.04.2016 г. за безвъзмездно управление и ползване на общински имоти - публична общинска собственост, с който договор Община Самуил е предоставила на "ВиК" - Исперих правото да извършва дейностите по стопанисване, поддържане и експлоатация чрез възлагане по реда на ЗВ на изградения обект "Допълнително водоснабдяване на с. Кривица и с. Самуил" и водостопанското съоръжение в землището на с. Кривица. В тази връзка е прието, че на основание чл. 43, ал. 1 от Наредба № 3 от 16.10.2000 г. директорът на Басейнова дирекция - Плевен е назначил комисия, която в изпълнение на задачата да провери и приеме изпълнението на водоизточника ТК "Р-130 х - Община Самуил - Кривица" е констатирала, че не са налице изискванията по Наредба № 4 от 17.06.2005 г. за присъединяване на водопроводната инсталация, както и че не са изпълнени условията за предоставяне за управление и експлоатация на оператора ВиК – Исперих – констатация, обективирана в представен по делото Протокол от 13.07.2015 г. Въз основа на така установената фактическа обстановка, от правна страна, съдът е приел, че оспореният АУПДВ е издаден от компетентен орган, при спазване на установената форма и административнопроизводствените правила, но в противоречие с материалния закон. За да постанови този резултат, съдът е приел, че в разглеждания случай жалбоподателят не е упражнил правото си на водовземане по смисъла на § 1, ал. 1, т. 7 от ДР на ЗВ, тъй като не е отнемал вода посредством водовземното съоръжение - тръбен кладенец по разрешителното, тъй като същото не е било годно за отнемане на вода. АС – Разград е приел, че жалбоподателят не следва да заплаща такса с оглед наличието на категорични доказателства, че изобщо не е осъществявано отнемане на вода. Административният съд е счел за неоснователен доводът на административния орган, че при липсата на подадени декларации по чл. 194б ЗВ таксата за водовземане се определя на база годишния воден обем по разрешителното, тъй като съгласно чл. 6, ал. 1 от Тарифата, приета с ПМС № 177/24.06.2012 г. (Обн., ДВ, бр. 50 от 1.07.2011 г., в сила от 1.01.2012 г., изм., бр. 3 от 10.01.2012 г., в сила от 1.01.2012 г., отм., бр. 2 от 6.01.2017 г.) - отменена, но действаща към разглежданите отчетни периоди, отнетият при водовземането обем вода се измерва посредством отговарящи на нормативните изисквания измервателни устройства, като в ал. 4 е предвидено, че до монтиране на отговарящи на нормативните изисквания измервателни устройства или при техническа невъзможност за монтиране, поддръжка и контрол на измервателни устройства при водовземане от повърхностни води таксата за водовземане се определя на базата на максимално разрешеното годишно водно количество в разрешителното. Първоинстанционният съд, обаче, е съобразил, че в случая е разрешено водовземане от подземни води. На следващо място, съдът е взел предвид и обстоятелството, че в разрешителното е определен начален срок за упражняване правото на водовземане - от влизането му в сила при монтирани и пломбирани водомери за измерване на ползваните водни обеми, като доколкото условието да бъдат монтирани измервателни устройства не е било налице до края на 2015 г., то правото на водовземане не се счита за възникнало и в резултат - не се дължи и съответната такса. Решението е правилно постановено. Не са налице посочените в касационната жалба пороци на съдебния акт – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Основният спор делото е по тълкуването и приложението на материалния закон. Страните не спорят по фактите. Установената от съда фактическа обстановка се подкрепя от доказателствата по делото. Нормите на чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "б" от Закона за водите предвижда, че за правото на използване на водите се заплаща такса за водовземане от подземни води, чиито размер, начин и ред за изчисляване и заплащане се определя с тарифа на Министерския съвет. За дължимата годишна такса за водовземане за периода от 4.11.2010 г. до 20.04.2016 г. е приложима Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, приета с ПМС № 177/24.06.2011 г., обн. ДВ бр. 50 от 01.07.2011 г. и отм. с ПМС № 383/29.12.2016 г., действаща към разглежданите отчетни периоди. Разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Тарифата сочи, че таксите за водовземане от повърхностни води и от подземни води се определят на база отнетия обем вода и в зависимост от целта на използване на водата. Според чл. 195б, ал. 1 от ЗВ, вземанията за незаплатените такси по този закон се определят с акт за установяване на публично държавно вземане от директорите на басейнови дирекции, издаден по реда на чл. 166 от Данъчно-осигурително процесуалния кодекс. При така очертания нормативен регламент, първоинстанционният съд правилно е приел, че оспореният АУПДВ е издаден от компетентен орган, при спазване на изискванията за писмена форма и необходимите й реквизити, както и при липса на съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Наред с изложеното не може да бъде споделена тезата на касационния жалбоподател, че Разрешителното е влязло в законна сила и е породило действието си, като изграждането на измервателно устройство е задължение, а не условие за влизането му в сила. В процесния случай правото на водовземане от подземни води възниква за адресата на АУПДВ по силата на разрешително за водовземане от подземни води чрез съществуващи водовземни съоръжения № 11510569/11.10.2010 г., издадено от Басейнова дирекция "Дунавски район" – гр. Плевен, което представлява стабилен административен акт, действащ при условията, при които е издаден. Разпоредбата на чл. 56 ЗВ определя изискванията за минималното съдържание на разрешителното за водовземане, в което като съществен реквизит е посочен срокът на действие на разрешителното и условията при които се предоставя правото на водовземане на подземните води (т. 12 и т. 15 от чл. 56 ЗВ). В процесното разрешително е фиксиран срок на действие на разрешителното – 6 години и едновременно с това е фиксиран начален срок за упражняване правото на водовземане – от влизане в сила на разрешителното при монтиране и пломбиране на водомери за измерване на ползваните водни обеми. В случая възникването за титуляря на правото на водовземане като определящо за дължимостта на таксата освен с фиксиран начален срок – дата - е обвързано кумулативно и със сбъдване на условие, а именно – монтиране и пломбиране на водомери за измерване на ползваните водни обеми. Безспорно е установено, че условието не е било налице до края на 2015 г., видно както от събраните свидетелски показания, така и от представените по делото писмени доказателства - Разрешение за строеж № 9 от 15.09.2010 г., презаверено на 21.01.2014 г., с което на Община - Самуил е разрешено да извърши строеж в землищата на селата Кривица, Богомилци и Самуил по АПОС № 532 от 24.06.2009 г. и АПОС № 610 от 13.08.2010 г., представляващ допълнително водоснабдяване на с. Кривица и с. Самуил; Протокол от 16.06.2015 г. за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строеж на техническата инфраструктура; договор за обществена поръчка № 307 от 29.10.2015 г.; Протокол обр. 16 за установяване на годността за ползване на строежа; Разрешение от ДНСК за ползване на строежа № СТ-05-2479 от 22.12.2015 г. В тази връзка следва се приеме, че до издаването на разрешението за ползване от 22.12.2015 г. съоръжението не е функционирало, поради което не са могли да бъдат извършвани каквито и да било дейности, свързани с отнемане на вода, за да е налице водовземане по смисъла на § 1, ал. 1, т. 7 от ДР на ЗВ, както правилно е приел и първоинстанционният съд. В този ред на мисли следва да се приеме, че доколкото разрешителното за водовземане е актът, който определя съществените параметри на правото на водоползване, вкл. и началния момент от който това право възниква за титуляра на разрешителното, следва да се приеме, че в случая е налице отлагателно условие, след осъществяване на което за титуляра възниква възможността да упражнява дейността, за която му е издадено разрешителното. При несбъдване на условието, както е в процесния случай, правото на водовземане не може да бъде упражнявано, не се счита за възникнало, поради което не се дължи и съответната такса, предмет на процесния АУПДВ. Само при евентуално сбъдване на условието в срока на действие на разрешителното биха били налице основания за заплащане на таксата и то без значение дали фактически се извършва водовземане на подземни води. В допълнение следва да бъде посочено, че касационният състав счита за неоснователни доводите на Директора на Басейнова дирекция "Дунавски район" – гр. Плевен по отношение на начина за изчисляване на таксата за водовземане, а именно – по разрешено количество. В оспорения АУПДВ е прието, че не могат да бъдат споделени възраженията на Община Самуил, касаещи недължимост на таксите поради неосъществено водовземане и липса на действащо водовземно съоръжение. В тази връзка е посочено, че таксата се дължи за правото на водовземане, като нейният размер се изчислява при наличие на водомер - по показанието му, а при липса на водомер - по разрешено годишно водно количество. Тук следва да се отбележи, че съгласно чл. 6, ал. 1 от ЗВ от Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, приета с ПМС № 177/24.06.2011 г., обн. ДВ бр. 50 от 1.07.2011 г. и отм. с ПМС № 383/29.12.2016 г., действаща към разглежданите отчетни периоди, отнетият при водовземането обем вода или обемът на отпадъчните води се измерва посредством отговарящи на нормативните изисквания измервателни устройства, като съгласно ал. 4 от същата разпоредба до монтиране на отговарящи на нормативните изисквания измервателни устройства или при техническа невъзможност за монтиране, поддръжка и контрол на измервателни устройства при водовземане от повърхностни води таксата за водовземане се определя на базата на максимално разрешеното годишно водно количество в разрешителното. В зависимост от обстоятелството, че в настоящия случай разрешеното водовземане е за подземни води – нормата на чл. 6, ал. 4 от Тарифата не може да намери приложение. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение не страда от наведените в касационната жалба отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, и като правилно - следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,