Решение № 1164 от 27.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5043/2007 г.

Решение № 1164 от 27.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5043/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Бранислава Павлова Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във връзка с § 2, ал. 3 ПЗР ГПК в сила от 1.03.2008 г. А. Д. С. П. и Б. К. К. са обжалвали въззивното решение на Софийския градски съд, Второ-в отделение от 10.05.2007 г. по гр. д. № 2670/2006 г. по чл. 108 ЗС. Касационната жалба е постъпила в срок и съдържа мотивирано изложение на отменителните основания по чл. 218б ГПК (отм.), поради което е процесуално допустима. Ответникът С. а. к. изразява становище, че жалбата е неоснователна и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. По подадената касационна жалба Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното: Производството е образувано по искова молба на А. Д. С. П. и Б. К. К. против Софийската а. к. за предаване владението на адвокатски кантори № 3* представляваща стая с площ от 18.49 кв. м. в гр. С., ул."А" 33 ет. 3 в сградата на Търговски дом, построен в кв.394, парцел ****Р при съседи ул."П", К. Б., коридор и наследници на Е. И. и кантора № 3* състояща се от една стая с площ от 23.05 кв. м. в същата сграда и на същия етаж при съседи Е. Л., ул."П", коридор, К. Б. Като основание за своето право на собственост ищците са посочили наследяване и реституция по чл. 10 ЗВСОНИ. Въззивното производство се е развило при условията на чл. 218з ГПК (отм.) след отменително решение на Върховния касационен съд № 940/06, Четвърто гражданско отделение от 31.07.2006 г. по гр. д. № 798/2005 г., с което са дадени указания при новото разглеждане на делото съдът да анализира разпоредбите на Глава първа и втора на ЗСГ (отм.) и да прецени дали по отношение на канторите са съществували разпоредби, които са задължавали техните собственици да ги прехвърлят с посредничеството на местния общински съвет. С обжалваното решение Софийският градски съд е оставил в сила решението на Софийския районен съд, 49 състав от 15.08.2003 г. по гр. д. № 4967/2001 г., с което ревандикационният иск е отхвърлен. Съдът е приел, че реституцията по чл. 10 ЗВСОНИ се отнася само за обекти от приложното поле на ЗВСМРСА. Тяхното изброяване е изчерпателно и не включва канторите, които не са попадали и под ограничителния режим на чл. 11 ЗСГ (отм.), защото не са предназначени за стопанска дейност и за творческа дейност и не могат да се приравнят на ателиетата според дефинирането им в чл. 27 ППЗСГ (отм.). Оттук съдът е направил извод, че ищците не са имали задължение по ЗСГ да отчуждят притежаваните от тях две кантори и съответно не е налице фактическият състав на чл. 10 ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността. Решението на въззивния съд е незаконосъобразно. На основание чл. 10 ЗВСОНИ собствеността върху магазините, работилниците, складовете и ателиетата, продадени през периода 30.III.1973 г. - 16.III.1990 г. не по реда на ПМС № 60/1975 г. (ДВ, бр. 39 от 1975 г.), се възстановява съгласно разпоредбите на Закона за възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета (ДВ, бр. 105 от 1991 г.) (ЗВСМРСА). Целта на този закон е да върне собствеността на стопанските обекти, които са били продадени от техните собственици принудително поради съществуване на законна забрана да ги притежават. В тази връзка тълкуването на чл. 1 ЗВСМРСА налага извод, че изброяването на подлежащите на реституция обекти - магазините, работилниците, складовете и ателиетата не е изчерпателно и в обхвата на закона се включват и други нежилищни имоти, които са предназначени за осъществяване на дейност, от която се реализират доходи. За да се определи дали един обект попада в приложното поле на чл. 10 ЗВСОНИ следва да се прецени не само дали е от изрично изброените в чл. 1 ЗМСМА, а дали гражданите са могли да го притежават при действието на ЗСГ (отм.). Ако те са били длъжни да го отчуждят, следва да се приеме, че той подлежи на реституция, защото това отчуждаване е принудително. Целта на отменения Закон за собствеността на гражданите е да ограничи правото на собственост на физическите лица чрез лимитиране на вида и броя на обектите, които те могат да притежават като в чл. 1 от закона е посочено, че това са само имоти, които служат за задоволяване на техните и на семейството им потребности, както и дребни средства за производство и водене на спомагателна дейност и продукцията от нея. С чл. 2 ЗСГ (отм.) е разрешено на гражданите да притежават един жилищен и един вилен имот, а в чл. 11 ЗСГ (отм.) е въведен ограничителен режим по отношение на нежилищните обекти за стопанска и творческа дейност. От рестриктивния характер на закона следва, че в "други помещения" които могат да притежават физическите лица по смисъла на чл. 11, ал. 3 ЗСГ (отм.) се включват само нежилищни обекти, които са необходими за извършване на разрешена дейност. Канторите не са жилищни помещения, в тях може да се извършва различна дейност - а., търговска и др., която при действието на ЗСГ (отм.) е била под разрешителен режим, следователно собствениците, на които не са били необходими за ползване по предназначение са били длъжни да ги прехвърлят на трети лица. В подкрепа на това тълкуване е и издадената И. 1592/1975 г. в която изрично е дадена възможност на адвокатските съвети да изкупуват помещения по реда на ПМС 60/1975 г., които очевидно са могли да бъдат само кантори за упражняване на а. дейност. По тези съображения настоящият състав не споделя изразеното становище в касационното отменително решение за отграничаването на канторите от ателиетата, изключващо принудителния характер на отчуждаването. Продажбата на двете адвокатски кантори от ищците, предмет на нот. акт № 146/1977 г. не е било израз от свободно изразена воля, а в изпълнение на нормативно задължение за прехвърлянето им, което е следвало да се извърши по реда на ПМС 60/1975 г. (срв. решение на ВКС, II г. о. № 88 от 17.02.2004 г.) и поради това е налице хипотезата чл. 10, ал. 1 ЗВСОНИ. С връщането на платената при продажбата сума с вносна бележка № 2* от 30.06.1992 г. собствеността на ищците е възстановена, а ответникът ползва имота без правно основание, което обуславя извод за основателност на предявения ревандикационен иск. Като е приел обратното въззивният съд е постановил незаконосъобразно решение, което следва да се отмени на основание чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК и делото да се реши по същество от ВКС като предявения ревандикационен иск се уважи. При този изход на спора на основание чл. 64, ал. 1 ГПК (отм.) ответникът следва да заплати на ищците направените разноски по воденето на делото за всички инстанции в размер на 1847 лв. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение