Решение № 2342 от 10.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10674/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на кмета на Община Варна, чрез юрк. Ж. Хаджиев, против решение 7835 от 30.07.2024 г., постановено по адм. д. 1160/2024 г. по описа на Административен съд Варна (АС), с което е прогласен за нищожен обективираният в писмо изх. МД-Т23006546ВН от 18.07.2023 г. изричен отказ на директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна да открие партида по депозирана декларация по чл. 14 от Закон за местните данъци и такси (ЗМДТ) с вх. 5305019058 от 25.05.2023 г., от Д. Г. П., мълчаливо потвърден от кмета на Община Варна, върната е преписката на компетентния орган по приходите от Дирекция Местни данъци при Община Варна, за обработка/произнасяне по декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. 5305019058 от 25.05.2023 г., депозирана от Д. Г. П. и в тежест на Община Варна са възложени разноски в размер на 10 лева. В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост на решението, а в условия на евентуалност за неправилност на същото поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 2 и 3 от АПК. Касаторът твърди, че в единственото проведено открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд, както и в писмените бележки, приложени по първоинстанционното дело, е посочвал на съда, че производството би трябвало да се образува по жалбата на Д. Г. П. срещу мълчалив отказ на орган по приходите при Община Варна да обработи декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. 5305019058 от 25.05.2023 г., мълчаливо потвърден от кмета на Община Варна в качеството му на решаващ орган. Като основание за това посочва, че писмо изх. МД-Т23006546ВН от 18.07.2023 г. на директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна не поражда нито права, нито вменява задължения за оспорващия, а същото е само с информативен характер. Касаторът твърди, че декларацията по чл. 14 от ЗМДТ не е основание за издаване на удостоверение за данъчна оценка, каквато е необходима за целите на производството по чл. 587 от ГПК. Посочва, че след като липсва подадено искане по образец за издаване на удостоверение за данъчна оценка означава, че в конкретния казус изобщо не е образувано административно производство, което би следвало да приключи с издаване на удостоверение за данъчна оценка. Твърди, че при липса на надлежно сезиране на административния орган за произнасяне с конкретен индивидуален административен акт, а именно удостоверение за данъчна оценка, то формирането на мълчалив отказ е обективно невъзможно. С оглед на тези твърдения касаторът намира, че липсва подлежащ на оспорване индивидуален административен акт, което квалифицира подадената от П. жалба като процесуално недопустима на основание чл. 159, т. 1 от АПК, поради което е следвало административният съд да я остави без разглеждане и да прекрати образуваното по нея съдебно производство. Въз основа на това иска обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо. В условие на евентуалност иска неговата отмяна като неправилно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Ответната страна - Д. Г. П., чрез процесуалния си представител адв. Н. Хвърчилкова, в писмен отговор и в съдебно заседание, оспорва касационната жалба със съображения по същество и моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Претендира разноски по представен списък. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура на Република България дава мотивирано заключение за процесуална допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Първо отделение, след като прецени наведените доводи в касационната жалба, както и валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, в изпълнение изискванията на чл. 218, ал. 1 и ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Установява се по делото, че Д. Г. П. е обжалвал обективираният в писмо изх. МД-Т23006546ВН от 18.07.2023 г. изричен отказ на директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна да открие партида по депозирана декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. 5305019058 от 25.05.2023 г. С протоколно определение 1464 от 07.02.2024г., постановено по адм. д. 2626/2023 г. по описа на АС Варна, е оставил без разглеждане жалбата на Д. Г. П. против отказ с изх. МД-Т23006546ВН от 18.07.2023 г. на директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна, за обработка на декларация по чл. 14 от ЗМДТ, с вх. 5305019058 от 25.05.2023 г., прекратил е производството по делото и е изпратил делото като преписка на кмета на Община Варна за произнасяне по жалбата на Д. Г. П., против против отказ с изх. МД-Т23006546ВН от 18.07.2023 г. на директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна, за обработка на декларация по чл. 14 от ЗМДТ, с вх. 5305019058 от 25.05.2023 г. С обжалваното пред настоящия касационен състав решение 7835 от 30.07.2024 г., постановено по адм. д. 1160/2024 г. по описа на АС Варна е прогласен за нищожен обективираният в писмо изх. МД-Т23006546ВН от 18.07.2023 г. изричен отказ на директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна да открие партида по депозирана декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. 5305019058 от 25.05.2023 г., от Д. Г. П., мълчаливо потвърден от кмета на Община Варна, върната е преписката на компетентния орган по приходите от Дирекция Местни данъци при Община Варна, за обработка/произнасяне по декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. 5305019058 от 25.05.2023 г., депозирана от Д. Г. П. и в тежест на Община Варна са възложени разноски в размер на 10 лева. За да достигне до този правен извод административният съд е приел, че жалбата е подадена от надлежна страна - лице, подало искане за откриване на данъчна партида, в срока по чл. 156, ал. 5, вр. чл. 156, ал. 4 от ДОПК вр. чл. 83, ал. 1 от ДОПК, срещу отказ за откриване на данъчна партида по подадена декларация по чл. 14, ал. 1, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 от ЗМДТ с вх. 5305019058 от 25.05.2023 г., мълчаливо потвърден от кмета на Община Варна. Предвид събраните по делото доказателства, съдът е установил, че с оглед наведените факти в жалбата предметът на производството е ясно очертан. Първостепеният съд е констатирал, че жалбата има предмет и е допустима. За безспорно е прието, че за целите на облагане с данък върху недвижимите имоти в общината се води партида на съответния имот, имаща характер на регистър и база данни за задължените лица по смисъла на чл. 80 от ДОПК. За лицето е налице правен интерес да оспори отказа на административния орган да открие партида за декларирания от него недвижим имот, което по същността си представлява отказ да го впише в базата данни на задължените лица. Съдът е посочил, че компетентността на органите по отношение на установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци е уредена в разпоредбата на чл. 4, ал 1 от ЗМДТ, съгласно която установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Обжалването на свързаните с тях актове се извършва по местонахождението на общината, в чийто район е възникнало задължението, по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Съгласно чл. 4, ал. 3 от ЗМДТ, в производствата по ал. 1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, а в производствата по обезпечаване на данъчни задължения - на публични изпълнители. Служителите по ал. 3 се определят със заповед на кмета на общината чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ. Кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община - на териториален директор на Националната агенция за приходите чл. 4, ал. 5 от ЗМДТ. Административният съд е обсъдил разпоредбите на ДОПК по отношение на регистрацията, регламентирана в Глава 11, Дял Втори. След тълкуване на разпоредбите на чл. 80 и чл. 82, ал. 2 от ДОПК, във връзка с чл. 4, ал. 1 и чл. 14, ал. 1 от ЗМДТ съдът е достигнал до извод, че във връзка с депозираната декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. 5305019058 от 25.05.2023 г. от Д. Г. П. проверка следва да се извърши и следва да се произнесе служител на общинската администрация, имащ правата и задълженията на орган по приходите, определен със заповед по чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ от кмета на общината. Първостепеният съд е установил, че е подадена данъчна декларация, която не е обработена, а е налице произнасяне на директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна, в която е отразено, че декларацията ще бъде оставена без последствие, т.е. по същество е налице отказ за обработка на приетата на 25.05.2023 г. декларация. АС Варна е констатирал, че произнасянето на директора на Дирекция Месни данъци при Община Варна е недопустимо, тъй като не е служител, определен по реда на чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ. Съдът е обсъдил приложените по делото заповеди за компетентност на органи по приходите на осн. чл. 4, ал. 3 и ал. 4 от ЗМДТ като е констатирал, че директорът на Дирекция Местни данъци при Община Варна не е определен за орган по приходите. По отношение на изложеното в писмените бележки на кмета на Община Варна, че производството би трябвало да се образува по жалбата на Д. Г. П. срещу мълчалив отказ на орган по приходите при Община Варна да обработи декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. 5305019058 от 25.05.2023 г., мълчаливо потвърден от кмета на Община Варна в качеството му на решаващ орган е, административният съд е посочил, че липсват доказателства искането на П. да е било надлежно заведено в Дирекция Местни данъци, респ. да е било разпределено за извършване на проверка и произнасяне от орган по приходите в дирекцията, т.е. няма как да бъде не е налице хипотезата на мълчалив отказ по чл. 83, ал. 5 от ДОПК. По изложените съображения съдът е достигнал до извод, че обективираният в писмо изх. МД-Т23006546ВН от 18.07.2023 г. изричен отказ на директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна да открие партида по депозирана декларация на 25.05.2023 г. е постановен от некомпетентен орган. Прогласил го е за нищожен и е върнал преписката на компетентния орган по приходите от Дирекция Местни данъци при Община Варна за ново разглеждане и произнасяне по декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. 5305019058 от 25.05.2023 г., депозирана от Д. Г. П.. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. На първо място следва да се изложи, че не отговаря на фактите по делото твърдението на касационния жалбоподател, че в единственото проведено открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд, както и в писмените бележки, приложени по първоинстанционното дело, е посочвал на съда, че производството би трябвало да се образува по жалбата на Д. Г. П. срещу мълчалив отказ на орган по приходите при Община Варна да обработи декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. 5305019058 от 25.05.2023 г., мълчаливо потвърден от кмета на Община Варна в качеството му на решаващ орган. Такова твърдение не е заявено в проведеното на 09.07.2024г. открито съдебно заседание пред първостепенния съд. За първи път такова изявление е направено в писмените бележки по делото, представени след даване на ход по същество на делото. Въпреки това касационната инстанция констатира, че АС Варна е обсъдил това възражение на кмета на Община Варна в обжалваното решение. Правилно и законосъобразно административният съд е приел, че доколкото липсват доказателства по делото искането на П. да е било надлежно заведено в Дирекция Местни данъци, респективно да е било разпределено за извършване на проверка и произнасяне от орган по приходите в дирекцията, не е налице хипотезата на мълчалив отказ по чл. 83, ал. 5 от ДОПК. Касационната инстанция не споделя тезата на кмета на Община Варна, че обжалваното решение е недопустимо. Необосновано е изложеното от касационния жалбоподател, че при липса на надлежно сезиране на административния орган за произнасяне с конкретен индивидуален административен акт, а именно удостоверение за данъчна оценка, то формирането на мълчалив отказ е обективно невъзможно. Необосновано е и посоченото, че липсва подлежащ на оспорване индивидуален административен акт, което квалифицира подадената от П. жалба като процесуално недопустима на основание чл. 159, т. 1 от АПК, поради което е следвало административният съд да я остави без разглеждане и да прекрати образуваното по нея съдебно производство. По делото не се спори между страните, че на 25.05.2023 г. в Община Варна е подадена декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. 5305019058 от Д. Г. П.. Подаването на данъчни декларации по ЗМДТ от данъчно задължените лица е предвидено в чл. 3, ал. 1 от ЗМДТ. По аргумент от чл. 14, ал. 6, изр. 2 ЗМДТ въз основа на подадената декларация, за целите на облагане с данък върху недвижимите имоти в общината се води партида на съответния имот, имаща характер на регистър и база данни за задължените лица по смисъла на чл. 80 от ДОПК. Отказът на органа по приходите да обработи подадената декларация по чл. 14 от ЗМДТ, по същността си представлява отказ за вписване в регистъра и базата данни на задължените лица. Този отказ съгласно чл. 83, ал. 4 от ДОПК във връзка с чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ се обжалва по реда, по който се обжалват ревизионните актове. В този смисъл са решение 4743/14.04.2021 г. на Върховния административен съд по адм. д. 7/2021 г., Първо отделение, решение 2403 от 29.02.2024 г. на Върховния административен съд по адм. д. 8034/2023 г., Осмо отделение, решение 12090 от 25.11.2021 г. на Върховния административен съд по адм. д. 3042/2021 г., Първо отделение, решение 3393 от 20.03.2024 г. на Върховния административен съд по адм. д. 4531/2023 г., Първо отделение и цитираната в него съдебна практика. В тази връзка правилно административният съд е приел, че в случая е подадена данъчна декларация, която не е обработена, а е налице произнасяне на директора на Дирекция Местни данъци при Община Варна, в което е отразено, че декларацията ще бъде оставена без последствие, т.е. по същество е налице отказ за обработка на приетата на 25.05.2023 г. декларация. С оглед на това правилно административният съд е приел, че недопустимо се е произнесъл директорът на Дирекция Месни данъци при Община Варна, а не служител, определен по реда на чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ. От приложените по делото заповеди за компетентност на органи по приходите на основание чл. 4, ал. 3 и ал. 4 от ЗМДТ е видно, че директорът на Дирекция Местни данъци не е определен за орган по приходите. Касационната инстанция споделя изложеното от АС - Варна, че разпоредбите на чл. 4, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 от ЗМДТ, тълкувани и прилагани в съответствие с разпоредбите на ДОПК, ясно разграничават правомощията на органите по приходите (служителите, определени със заповедта по чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ), на ръководителя на звеното за местни приходи и на кмета на общината в различните производства по ЗМДТ/ДОПК, и всяко отклонение от тези императивни правила има за последица постановяването на нищожен акт. Следва да се допълни, че самият касационен жалбоподател е изложил на л. 6 и 7 от касационната си жалба процедурата, която следва да се изпълни при подаване на декларация по чл. 14 от ЗМДТ и компетентните органи, които да се произнесат по нея, именно: служител на общинска администрация, имащ правата и задълженията на орган по приходите, определен със заповед по чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ от кмета на общината (л. 6 гръб, абзац 8 от касационната жалба). Ирелевантно в случая е посоченото, че няма нормативно задължение за подаване на декларация по чл. 14 от ЗМДТ /откриване на партида/. След като такава декларация фактически е подадена от П. е налице започнало производството по чл. 83 от ДОПК във връзка с чл. 14 от ЗМДТ. След проверка на заявените от касатора пороци на обжалваното решение, служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, настоящата инстанция намира обжалваното решение за правилно и като такова следва да бъде оставено в сила. Заключението на решаващия съд се споделя от настоящия касационен състав, поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. последно АПК, следва да бъде направено препращане към останалата част от мотивите на първоинстанционния съд. С оглед изхода на спора на касатора не се дължат разноски по делото. На ответника по касация, следва да се присъдят 1 100 лева, направени разноски по представен списък. Предвид на изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 отАПК. , Върховният административен съд, състав на Първо отделение,