Решение № 7432 от 03.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4237/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) във вр. с чл. чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Образувано е по касационната жалба на Р. Д. Я., гр. Варна, [улица], чрез адв. Жеков, срещу Решение № 1654/10.02.2026 г., постановено по адм. д. № 2861/2025 г. по описа на Административен съд Варна, с което е отхвърлено оспорването срещу Акт за установяване на задължения (АУЗ) по чл. 107, ал. 3 ДОПК № МД-АУ-4952-1/01.09.2025 г., издаден от длъжностно лице с функции на орган по приходите в Община Варна, мълчаливо потвърден от директора на дирекция „Местни данъци“ в същата община, с който в тежест на касатора са установени задължения ДНИ и ТБО в размер на 1447,34 лв. (740,01 евро) и лихви 539,06 лв. (275,62 евро). Наведени са касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 2 от АПК, чието осъществяване се аргументира с пропуск на първостепенния съд да анализира доказателствата по делото в тяхната съвкупност. Поддържа се нарушение на чл. 245, ал. 3 ГПК и постановяване на съдебния акт в разрез с разрешенията, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 4 от 11.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 4/2017 г., ОСГТК и разпоредбата на чл. 523 ГПК, определящи особен случай на принадлежността на правото на собственост върху имота, за който с обжалвания АУЗ са установени данъци и такси по ЗМДТ за периода от 2020 г. до 2024 г. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което да бъде отменен АУЗ с присъждане на деловодните разноски. Ответникът по касационната жалба, директорът на дирекция „Местни данъци и такси“ в община Варна, чрез гл. юрк. Димова, оспорва основателността й в писмено становище. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неправилност за обжалваното решение. Върховният административен съд, в състав на Първо отделение, след като прецени наведените от касатора доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, намира следното: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество, неоснователна, поради следните съображения. Пред АС Варна е оспорен Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № МД-АУ-4952-1/01.09.2025 г., издаден от инспектор КРД при Община Варна, мълчаливо потвърден от ответника, с който в тежест на Р. Д. Я. са установени задължения ДНИ и ТБО в размер на 1447,34 лв. (740,01 евро) и лихви 539,06 лв. (275,62 евро) за земя (ПИ 10135.1502.152) и сграда (10135.1502.152.3.2 – ателие 2 с гараж 1), декларирани по реда на чл. 14 ЗМДТ с вх. № 5305016918/05.05.2025 г., заведени с партиден № 5305Н667076, за периодите 2020 г. – 2024 г. Според фактическите установявания на АС Варна, с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 18.09.2007 г., [заличен текст] на СВ - Варна, касаторът е придобил от С. Д. Н. и М. А. Н. правото на собственост върху ателие с гараж № 1 на първи партерен етаж, намиращ се в жилищна сграда в гр. Варна, [улица], състоящ се от: гараж, баня, тоалет, ателие, целият обект с площ 41,40 кв. м., заедно с 3,6523 %, равняващи се на 9,19 кв. м. идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, както и 10,00 кв. м. идеални части от ПИ № 119, идентичен с УПИ № ІІ-2, в който жилищната сграда е построена, целият с площ 196,00 кв. м., кв. 507 по плана на 13-ти микрорайон, гр. Варна. След проведена на 24.06.2013 г. публична продан по изп. д. № 20137190400154, с Постановление за възлагане от 01.08.2013 г. на ЧСИ, имотът е възложен на В. Б. Н. – купувач, взискател–хирографарен кредитор въз основа на неприсъствено Решение № 2628/10.04.2013 г. по гр. д. № 12015/2012 г. на СГС. С Решение № 258/26.02.2016 г. по гр. д. № 2840/2015 г. на Окръжен съд - Варна, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД Р. Д. Я. е осъден да заплати на В. Б. Н. сумата от 131800 евро, дадена на неосъществено основание, заедно със законната лихва. Това решение е отменено с Решение № 28/13.03.2018 г. на Апелативен съд – Варна по в. гр. д. № 434/2016 г., поправено с Решение № 48/23.04.2018 г., като са отхвърлени исковете на В. Н. срещу Р. Я.. С Определение № 70/29.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3774/2018 г. не е допуснато касационно обжалване на Решение № 28/13.03.2018 г. на Апелативен съд – Варна по в. гр. д. № 434/2016 г. На 09.12.2019 г. Окръжен съд – Варна, ІХ-ти състав, след констатация, че Разпореждане № 7615/09.12.2019 г., Разпореждане № 4283/09.07.2019 г., Разпореждане № 6297/09.10.2019 г. по гр. д. № 2840/2015 г. по описа на Окръжен съд – Варна, Определение № 618/02.10.2019 г. по въззивно гр. д. № 465/2019г. по описа на Апелативен съд – Варна и Определение № 737/26.11.2019 г. по въззивно гр. д. № 563/2019 г. по описа на Апелативен съд – Варна подлежат на изпълнение, на основание чл. 404, т. 1 и чл. 405, ал. 1 ГПК разпоредил да се издаде обратен изпълнителен лист, с който на основание чл. 245, ал. 3 вр. чл. 309, ал. 2 ГПК осъдил В. Б. Н. да предаде на Р. Д. Я. владението върху самостоятелен обект в сграда с ид. 10135.1502.3.2., представляващ ателие, находящо се в гр. Варна, общ. Варна, [улица]. Към датата на издаване на обратния изпълнителен лист, считано от 01.06.2018 г. В. Б. Н. е регистрирана като ЕТ „Орион – В. Николова“ със седалище гр. Бургас. През 2019 г. с решение по чл. 630 ТЗ Бургаският окръжен съд открил производство по несъстоятелност за едноличния търговец. Процесният имот е включен в масата на несъстоятелността и с Определение № 2600156/31.03.2023 г. на синдика е разрешено извършването на публичната му продажба. С Постановление № 26002/15.03.2023 г. по т. д. № 123/2019 г. на основание чл. 717з, ал. 1 ТЗ Бургаският окръжен съд, Търговско отделение, възложил имота на обявения при извършената продажба по реда на чл.717 – чл.717ж ТЗ за купувач „МА-БС Инвест“ ЕООД. Срещу това дружество на 27.08.2024 г. в 10,30 часа е проведено принудителното отнемане на имота - самостоятелен обект с ид.10135.1502.152.3.2, представляващ ателие, находящо се в гр. Варна, общ. Варна, [улица], документирано с Протокол за принудително отнемане на недвижим имот по чл. 522 ГПК, изп. д. № 20207180400116, като ЧСИ С. Данова въвела Р. Д. Я. във фактическо владение. Въводът във владение от 27.08.2024 г. по изп. д. № 116 по описа на ЧСИ С. Данова е обжалван от „МА-БС Инвест“ ЕООД. С Решение № 76/27.01.2025 г. на Окръжен съд – Варна, І-ви състав по гр. д. № 2062/2024 г. жалбата е отхвърлена като неоснователна. Решението е влязло в сила на датата на постановяването му. На 05.05.2025 г. с вх. № 5308016918 по реда на чл. 14 ЗМДТ касаторът декларирал земя и сграда, а именно: 10 кв. м. ид. части от ПИ и обект – ателие с гараж, като за начин на придобиване посочил Протокол за принудително отнемане по изп. д. № 116 на ЧСИ С. Данова. Към декларацията са приложени цитираните актове и съдебни решения, както и пояснения от адв. Жеков, че възлагането на имота на мнимия кредитор и взискател В. Б. Н., е лишено от правно основание, не е произвело вещнотранслативен ефект и Р. Я. не е изгубвал собствеността си. При тази фактическа установеност АС Варна е приел, че оспорването срещу АУЗ е допустимо, тъй като е изпълнено изискването на чл. 107, ал. 4 ДОПК вр. чл. 4, ал. 1 и чл. 9б ЗМДТ за обжалване на акта пред горестоящия административен орган като задължителна предпоставка за оспорването му пред съд. Изложил е съображения, че АУЗ е издаден от компетентен орган съобразно Заповед № 0447/20.02.2024 г. на кмета на общината и чл. 4, ал. 4 вр. ал. 3 и чл. 9б ЗМДТ. Като акт, установяващ задължения в хипотезата на неплащане на задълженията в срок и при липса на проведено установително производство по чл.108 от ДОПК (ревизия), разглежданият АУЗ не страда от пороци, обуславящи неговата нищожност. АС Варна е дефинирал спора върху качеството субект на облагане на Я. през периода, предхождащ датата на въвода във владение за имота – 27.08.2024 г. и е мотивирал подробно извода си за правилност на възприетата от администрацията теза. Според Тълкувателно решение на ОСГТК № 4/11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС липсата на изпълняемо право отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение. Тогава удовлетворяването на взискателя е лишено от правно основание и недължимо платеното подлежи на връщане. При възлагане на имота, върху който е насочено изпълнението, в полза на взискателя, и при отпадане на изпълнителното основание, въз основа на което е предприето принудителното изпълнение, последният ще се счита собственост на длъжника поради липса на изпълняемо право, което да оправдае прехвърлянето на собствеността. Възлагането при публична продан на привиден кредитор не поражда вещнопрехвърлителен ефект и когато той е платил нещо или дори всичко, тъй като по разпределението не получава нищо или нещо по-малко от предложената цена. Привидният кредитор не може да запази никакви права, придобити от материално незаконосъобразния изпълнителен процес (злоупотребата с право винаги има за последица порок на придобиването). Прехвърлянето, извършено от съдебния изпълнител в полза на привидния кредитор, е лишено от правно основание, вследствие на което е недействително - арг. чл. 55 ЗЗД. Съобразно горните разрешения и въз основа на влязлото в сила на 29.01.2019 г. Решение № 28/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 434/2016 г., поправено с Решение № 48/23.04.2018 г. същото дело, влязло в сила на датата на постановяването на Определение № 70/29.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3774/2018 г. по правилото на чл. 296, т. 3 ГПК, Я. се е снабдил с обратен изпълнителен лист срещу В. Б. Н., с който същата е осъдена на основание чл. 245, ал. 3 ГПК вр. чл. 309, ал. 2 ГПК да му предаде владението на процесния недвижим имот. Датата, на която на касатора е предадено владението на имота, е неотносима към преценката на момента на възникването/признаването на правото на собственост върху недвижимостите. Обратно на касационните доводи, че до датата на въвода във владение като собственик пред трети лица се счита мнимият взискател В. Б. Н., Я. се легитимира като собственик от 29.01.2019 г. – датата, на която е влязло в сила решението за отхвърляне на осъдителния иск на В. Б. и е установено качеството й на мним взискател в изпълнителното производство. Съгласно чл. 297 ГПК влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България. Следователно от цитираната дата Я. е данъчно задължено лице по чл. 11 и чл. 64, ал. 1 ЗМДТ за задълженията за ДНИ и ТБО. От значение за спора е и нормата на чл. 13 ЗМДТ, предвиждаща, че данъкът се заплаща независимо дали недвижимите имоти се използват или не. Задължението за данък възниква еx lege, с осъществяване на визираните в правната норма факти - наличието на определеното в закона качество на обекта и субекта, на изискуемата правна връзка между тях. Когато правният субект е лице по чл. 11 ЗМДТ, когато имотът е обект по чл. 10 ЗМДТ, когато между тях е налице изискуемата правна връзка, задължението за данъка в размерите и в сроковете, определени в закона - чл. 28, ал. 1 ЗМДТ е дължимо. Неоснователен е и касационният довод за цел на администрацията да събере повторно данък за същия обект на облагане, тъй като е насочен срещу изпълнението на задължението за данък и такса, а предмет на разглежданото производство е неговото установяване. По изложените съображения касационният съдебен състав приема, че решението на АС Варна не е засегнато от наведените в касационната жалба отменителни основания и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и при своевременно заявеното искане на администрацията се следва юрисконсултско възнаграждение от 100 евро. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, Първо отделение,