Решение № 395 от 11.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1561/2006 г.

Решение № 395 от 11.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1561/2006 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Елса Ташева Производството е по чл. 218а, във вр.с чл. 218б, б. "в" ГПК (отм.), образувано по касационната жалба на Р. Щ. Р. от гр. А. област против решение от 26.04.2006 г. по гр. дело № 3009/2005 г. на Софийския градски съд. Поддържат се оплаквания за неправилност на съдебния акт, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, затова се настоява за отмяната му. Ответникът по касационната жалба М. на о. - София не изразява становище по нея. Касационната жалба е процесуално допустима, защото отговаря на изискванията на чл. 218в ал. 1 и 2 ГПК (отм.), но разгледана по съществото на оплакванията в нея е неоснователна, по следните съображения: за да остави в сила първоинстанционното решение от 24.06.2005 г. по гр. дело № 6031/2004 г. на СРС, с което е отхвърлен иска по чл. 237 ЗОВСРБ, за сумата 5 584,53 лв., въззивният съд изцяло е споделил правните изводи за неговата неоснователност и недоказаност. Констатирано е по делото, че ищецът е постъпил на кадрова военна служба на 1.11.1996 г., а договорът му е прекратен на 24.11.2003 г., т.е. има 7 прослужени години, поради което обезщетението по чл. 237 ЗОВСРБ е определено, съобразно разпоредбата на чл. 238, ал. 1 от с.з., без да бъдат зачетени прослужените му 11 години на свръхсрочна военна служба, преди влизане в сила на ЗОВСРБ, от 28.02.1996 г., защото материалноправната норма на чл. 237 има действие занапред (аргумент за това от чл. 14 ЗНА). Обоснован е извода, че обезщетението следва да бъде определено, към момента на действащия нормативен акт, т.е. правилно ответникът, в качеството си на страна по сключения на 1.11.1996 г. договор за кадрова военна служба, прекратен, със заповед от 27.05.2003 г. е разпоредил изплащане еднократно парично обезщетение, в размер на 7 брутни месечни възнаграждения, умножени по 1.45, тъй като за това време ищецът има прослужени седем години на кадрова военна служба, а не са отчетени всички прослужени години, които са 18 години и четири месеца. При обсъждане на § 3 от ПЗР на влезлия в сила на 28.02.1996 г. ЗОВСРБ решаващият съд е коментирал, че изключението не касае ищеца, който към този момент не е бил на заварена военна служба, защото договорът му е сключен след тази дата, а именно на 1.11.1996 г., затова по отношение на него е приложима материалноправната норма на чл. 237 ЗОВСРБ за дължимо се обезщетение, в размер на 7 брутни трудови възнаграждения, умножени по 1.45, така както са му изплатени. Решаващият съд се е позовал и на съществуващата касационна практика, относно действието на материалноправните норми, цитирайки решение № 1927/2003 г. на ВКС III-то г.о. Въззивното решение е правилно, защото е съобразено с материалния закон и е обосновано при изяснена фактическа обстановка, а при постановяването му не са нарушени съществени процесуални правила, които да налагат неговата отмяна. Поддържаните, за първи път в настоящата касационна инстанция доводи и изразяващи се в обстоятелството, че касаторът е бил на действителна военна служба, защото в него е посочен, като основание § 3 ЗОВСРБ, затова регламентираното изключение било приложимо към спорното правоотношение между страните, са недопустими за разглеждането им по същество, тъй като не са заявени във въззивната инстанция и по тях ответникът не е имал възможност да изрази защитна позиция, ето защо и касационният съд не им дължи отговор. Изложените по-горе съображения на касационния съд са относими и за заявения за първи път в настоящето производство довод, че предходната заповед № 138/5.08.1993 г., с която касаторът е уволнен от свръхсрочна служба не е влязла в сила и като такава била оспорена в производството пред СРС. Данни в този смисъл не се установиха, видно и от съдържанието на протокол от съдебно заседание, проведено на 7.04.2005 г. по гр.д. № 6031/2004 г. на СРС, от съдържанието на молба на касатора, с дата 11.04.2005 г. и от съдържанието на протокола за съдебното заседание, проведено на 7.06.2005 г., приключило по съществото на спора между страните. Водим от горните съображения, ВКС на РБ, II-ро г.о. намира за неоснователна касационната жалба, която остави без уважение, затова