Решение № 299 от 26.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6467/2007 г.

Решение № 299 от 26.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6467/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Костадинка Арсова Производството е по чл. 218а, б. "а" ГПК вр. с чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК. Д. Б. Б. е подал касационна жалба срещу решение от 29.06.2007 г. по гр.д. № 3* от 2004 г. на Софийски градски съд, с което е оставено в сила решение от 28.07.2004 г. по гр.д. № 3* от 1993 г. по описа на Софийския районен съд, 44 състав за обявяване нищожността на договора за покупко- продажба от 31.12.1976 г., сключен по реда на НРПЗДЖ между държавата от една страна и П. Е. Н. и Н. Й. Н. от друга на апартамент на трети надпартертерен етаж, гр. С., ул. Х. № 1* жалбата се инвокират оплаквания за неправилност на решението поради допуснати съществени процесуални нарушения при преценка на спорното материално право. Ответниците Й. Н. Н. и Е. Н. Н. също са подали касационна жалба като подържат неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон и недопустимост на решението като произнесено по спор, който не е бил въведен по съответния процесуален ред. Върховният касационен съд, състав на Първо г.о. като прецени доводите на страните и данните по делото приема следното: Касационната жалба на Д. Б. Б. е недопустима, поради липса на правен интерес. Постановеното решение от 29.06.2007 г. по гр.д. № 3* от 2004 г. на Софийски градски съд уважава предявеният от него иск по чл. 7 ЗВСВОНИ и обявява сделката за нищожна и следователно е благоприятно за него. Решението влиза в сила със своя диспозитив, а не с мотивите си, поради което касационната жалба, която е насочена срещу аргументацията на въззивният съд е недопустима. С исковата молба е предявен иск на няколко основания, като едно от основанията е главно, а останалите са заявени при условията на евентуалност . Районният съд е уважил иска на главното основание, като е приел, че сделката е нищожна поради неговата наличност, поради което правилно е намерил за безпредметно и не е постановил диспозитив по останалите основания . Това обаче не налага постановяване на допълнително решение по чл. 193 ГПК. Въззивната инстанция като втора инстанция по същество е необходимо да се произнесе по спорното материално право и само когато отхвърли иска на главното основание следва да разгледа и постанови решение и диспозитив по евентуално предявените фактически основания защото висящността на процеса спрямо тях не е погасена. Касационната жалба на Й. Н. Н. и Е. Н. Н. е допустима защото е подадена срещу решение на въззивен съд, което е неблагоприятно за тях, в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК, който е започнал да тече на 10.10.2007 г. и е изтекъл на 10.11.2007 г., а жалбата е подадена на 6.11.2007 г. с вх. № 2*в рамките на законния срок. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно е подържаното оплакване за недопустимост на решението като произнесено по заявени основания за нищожност на сделката след изтичането на едногодишния преклузивен срок . В съдебно заседание на 24.02.1994 г. извън рамките на едногодишния срок, ищците са направили уточнение на иска като са въвели фактически основания за недействителност на сделката по чл. 4 и чл. 1 ЗСГ. Действително не е допустимо след изтичането на едногодишния преклузивен срок да бъдат заявявани нови евентуални основания за нищожност на иска, освен в случаите когато се касае до отстраняване на нередовност на исковата молба. Тази нередовност може да бъде отстранена както по почин на съда, с оставянето на исковата молба "без движение", така и по почин на страната. Разпоредбата на чл. 100, ал. 4 ГПК (отм.) е категорична, че поправената искова молба се счита за редовна от деня на нейното подаване. В конкретния случай при подаването на исковата молба не са били посочени фактически основания, в каквато насока са и изискванията на чл. 98, б. "д." и б. "г" ГПК (отм.), които да субстанцират спорния предмет, освен общата формулировка за нарушение на нормативните актове. Едва в съдебно заседание ищеца е въвел и фактически основания, с което е привел исковата молба в съответствие с изискването по чл. 98 ГПК (отм.), поради което извода на съда, че така уточнената искова молба следва да се смята да допустима е правилен. Правилно е било посочено, че основателността на иска по чл. 7 ЗВСВОНИ е свързана с кумулативното съвпадение на следните релелевантни условия: ищеца да е собственик или наследник на лица, от които са били отчуждени имоти по реда на посочените в ЗВСОНИ нормативни актове; да не е предоставено обезщетение за отчуждените имоти чрез изплащане на паричната им равностойност или предоставяне на друг равностоен имот; имотите да съществуват реално до размерите, в които са били отчуждени и да са били придобити от трети лица в нарушение на нормативни актове, както или чрез използване на служебно или партийно положение или чрез злоупотреба с власт. По делото е установено, че ищеца е станал собственик на спорното жилище с договор за дарение, извършено с н.а. № 1* рег. № 9* н.д. № 860 от 1944 г., което е било отчуждено по ЗОЕГПНС по преписка № 3* с решение на Комисията по чл. 11 ЗВСВОНИ от 1.09.1948 г. като обезщетяването е било признато в държавни лихвени облигации съгласно чл. 14 от ЗОЕГПНС. С договор за продажба от 31.12.1976 г. на П. Е. Н. и Н. Й. Н. е бил продаден по реда на Наредбата за продажба и замяна на държавни жилища на апартамент, състоящ се от пет стаи, кухня, баня и други сервизни помещения, находящ се на ул. Г. № 16, четвърти етаж (трети надпартерен етаж), ведно с мазе и таван, ведно с 1 300/7413 идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж. В хода на съдебното производство са починали ответниците и по реда на чл. 120 ГПК (отм.) са били конституирани техните наследници - касаторите. Купувачите са били настанени наематели, което се установява от представената заповед № 170 от 2.08.1976 г. на Н. на служба "Ж" при СГНС на основание чл. 7 и чл. 13, ал. 2 от Закона за наемите. Закупеният апартамент е със застроена площ от 206,97 кв. м., което надвишава допустимата площ от 120 кв. м. съгласно чл. 4 ЗСГ. Основния спорен въпрос е допуснато ли е нарушение на разпоредбата на чл. 4 ЗСГ, предвид съществуващото към момента решение № 480 от 1973 г. на Бюрото на МС, в което са дава разрешение на лица, заемащи определени длъжности да придобиват жилища извън нормите на ЦСГ, т.е. над застроена площ от 120 кв. м. Представена е служебна бележка, от която се вижда, че П. Е. Н. в периода от 10.03.1971 г. до 8.03.1977 г. е била председател на ЦС на БПС. При закупуването на жилището в домакинството на купувачите са живели майката и бащата на П. Н., които са били с влошено здравословно състояние. С решение № 480 от 1973 г. на Бюрото на МС е прието, че определени длъжности, включително и секретар на Профсъюза могат да придобиват жилище над 120 кв. м. без да се изисква специално разрешение. За придобиването обаче на жилище с по-голяма площ е било необходимо решение на ИК на СГНС. Правилно въззивният съд е посочил, че ползваното решение представлява общ административен акт, който е нищожен, тъй като с него Бюрото на Министерския съвет се е произнесъл по въпрос, който е бил уреден със закон- чл. 4, ал. 2 ЗСГ и за който е бил натоварен друг орган на изпълнителната власт ИК на СГНС. Решението е правилно, тъй като сделката е нищожна, като сключена в противоречие с императивна разпоредба на закона, която не е могла да бъде дерогирана с акт на М. съвет. Касаторите дължат направените разноски от ответника, които са в размер на 400 лева, които са документирани с договор за правна защита и съдействие с. А, № 0831872. По тези съображения, ВКС, състав на Първо г.о.