Решение № 11138 от 15.08.2011 г. на ВАС по адм. д. № 4124/2010 г.

Решение № 11138 от 15.08.2011 г. на ВАС по адм. д. № 4124/2010 г., II о., докладчик съдията Джузепе Роджери Производството е по реда на чл. 185 и сл. от АПК. Образувано е по жалба на Иван Тодоров Груйкин и Сдружение "Гражданска инициатива "Справедливост", представлявано от Иван Тодоров Груйкин, срещу чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (Тарифата) (приета с ПМС № 38 от 27.02.2008 г, обн, ДВ, бр. 22 от 28.02.2008 г, в сила от 1.03.2008 г, доп, бр. 50 от 30.05.2008 г, в сила от 30.05.2008 г.). В жалбата се твърди, че обжалваната разпоредба е незаконосъобразна, поради противоречие с нормите на чл. 4, 6, 56, 60 и 117, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ), както и с разпоредбите на чл. 6, § 1, чл. 13 и 14 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Ответникът - Министерски съвет на Република България (МС) моли жалбата да бъде отхвърлена. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна, тъй като не е налице твърдяното противоречие с цитираните норми на КРБ и КЗПЧОС, защото обжалваната подзаконова норма е приета на основание чл. 71 ГПК и не е налице нарушение на принципа на справедливост и достъп до правосъдие, поради въведената възможност с разпоредбата на чл. 83 ГПК за коректив на държавните такси съобразно доходите и имуществото на търсещите съдебна защита лица по граждански дела. Върховният административен съд, второ отделение, намира жалбата за процесуално допустима като подадена от лица с правен интерес по смисъла на чл. 186, ал. 1 АПК. Обжалваната разпоредба касае установяване размера на таксата при предявяване на иск по граждански дела като средство за защита на лични и имуществени права, което означава, че правата и законните интереси на жалбоподателите могат да бъдат засегнати от същата с оглед бъдещо или настоящо упражняване на установеното в чл. 56 КРБ право на защита, в частност когато се търси съдебна защита по исков ред. Обжалваната норма определя размера на задължението за плащане на такса за всеки ищец, физическо или юридическо лице, т. е. дефинира финансовата тежест, която всеки субект следва да понесе при подаване на искова молба пред съда, поради което конкретизира правно задължение при достъп до съд, което ще обвърже и жалбоподателите при търсене на съдебна защита по реда на гражданския процес. Посочените обстоятелства обосновават правен интерес, поради което жалбата е процесуално допустима за разглеждане по същество. Върховният административен съд, второ отделение, като извърши служебна проверка за наличието на основания за отмяна по чл. 146, т. т. 1 - 5 АПК и разгледа доводите в жалбата, счете същата за неоснователна, по следните съображения: Тарифата е приета при спазването на изискването за компетентност. Разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от Закона за държавните такси делегира на МС правомощието да одобрява тарифите за държавните такси, с които се определят размерите на последните, събирани от органите на съдебната власт, в изпълнение на което правомощие е приета и Тарифата, чийто чл. 1 се обжалва. Материалноправното законово основание за приемането й е чл. 71 и сл. ГПК, раздел II "Държавни такси и разноски" на глава осма "Такси и разноски", където таксите са предвидени като начин на изчисляване - върху цената на иска, и са определени по вид като пропорционални върху определен материален интерес. Неоснователни са доводите в жалбата за нищожност на Тарифата поради това, че в протокол № 8 от 22.02.2008 г. от заседанието на МС, на което е приет подзаконовият акт, е отбелязано, че проектът на постановлението за приемане на Тарифата се приема с направените изменения, допълнения и уточнения и се указва на вносителя министъра на правосъдието да подготви окончателния текст на постановлението, но вместо това е обнародван акта в първоначалния предложен вид. В случая е извършено съгласуване на проекта на акта от страна на вносителя с останалите министри и с две от дирекциите от специализираната администрация на Министерския съвет, както и с Дирекция "Съвет по законодателството" съгласно чл. 58 от Устройствения правилник на Министерския съвет и на неговата администрация (приет с ПМС № 216/12.10.2005 г, обн, ДВ, бр. 84 от 21.10.2005 г; отм, бр. 78 от 2.10.2009 г, в сила от 2.10.2009 г.). По делото няма данни, че е налице хипотезата на чл. 58, ал. 8 от цитирания правилник за съществено изменение на проекта на постановлението, което да наложи подготвяне на нов проект и извършване на повторно съгласуване и внасяне на заседание на МС. Тарифата е приета при спазване на административнопроизводствените правила, тъй като от данните по делото не се установява при приемането й от МС да е проведена дискусия, в резултат на което да са нанесени изменения в нормативното й съдържание, независимо от приемането на коментарите от съгласувателните становища и отбелязаното наличие на изменения, допълнения и уточнения в протокола от заседанието на МС, резултат от тези коментари. Съгласно обжалваната разпоредба на чл. 1 от Тарифата по искова молба, насрещна искова молба и молба на трето лице със самостоятелни права се събира такса 4 на сто върху цената на иска, но не по-малко от 50 лв. Основните доводи в жалбата касаят конституционното право на достъп до съд, което според жалбоподателите е сериозно затруднено, тъй като установеният размер на таксата 4 на сто върху цената на иска е висок и има възпиращ ефект за реализацията на това право. В тази насока се правят доводи, че плащането на пропорционална такса, и изобщо заплащането на такса за дейността на съда не следва да се извършва. Твърди се, че е налице противоречие с конституционния принцип на правовата държава по чл. 4 КРБ да гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество, както и че предварителното заплащане на така определената такса влиза в противоречие с основната функция на съдебната власт по чл. 117, ал. 1 КРБ да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата, като последната с оглед законовата гарантираност на нейните приходи не е затруднена да заплати таксата и упражни правото на защита пред съд. Прави се довод за противоречие с чл. 6, ал. 2 КРБ, тъй като само гражданите с по-висок имуществен статус могат да се ползват от съдебна защита. Твърди се, че определенията размер на таксата от 4 на сто не е съобразен с доходите и имуществото на българските граждани в противоречие с чл. 60 КРБ, тъй като не е безспорно доказано, че всеки един гражданин може да си позволи да я заплати във всеки конкретен случай. По аналогични съображения се правят оплаквания и за противоречие с установените в КЗПЧОС право на справедлив съдебен процес, право на ефикасно средство за защита и забрана за дискриминация. Задължително тълкуване на правото на защита, установено в чл. 56 КРБ, което включва и правото на защита пред съд, е дадено с решение № 3 на Конституционния съд от 17.05.1994 г. по конституционно дело № 1/94 г. Конституционният съд приема, че правото на защита е основно, всеобщо, лично право на гражданите, което е средство за защита на други техни нарушени или застрашени права или законни интереси, както и че чл. 56 КРБ има непосредствено действие и може да действа самостоятелно като последна защитна възможност, щом други не са предвидени. В цитираното решение се посочва, че нормата на чл. 56 КРБ задължава законодателя да предвиди процесуални норми за охрана на различни права и законови интереси. В доразвитие на посочената конституционна уредба чл. 2 ГПК "Дължимост на защита и съдействие" предвижда, че съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. Разпоредбата на чл. 9 "Равенство на страните" представлява конкретизиране на конституционния принцип за равенство на гражданите пред закона в областта на достъпа до гражданския съд и гражданскопроцесуалните отношения като задължава съда да осигурява на страните равна възможност да упражняват предоставените им права и да прилага закона еднакво спрямо всички. Доводите в жалбата, че гарантираното от Конституцията право на достъп до правосъдие е накърнено с установяването на пропорционална такса за предявяване на иск и конкретно - в размер на 4 на сто върху цената на иска, са неоснователни. На първо място, правораздаването, като представлява упражняване на държавна власт, се явява дейност, чието основно предназначение е да разреши правен спор между страните в услуга на частни и публични субекти с оглед защита на техни граждански, по-точно, в случая на обжалваната разпоредба имуществени права, в което се изразява и предоставянето на дължимата съдебна защита. Следователно касае се до упражняване на правосъдна функция във всеки един конкретен случай в интерес на определен правен субект (гражданин или юридическо лице). Съдът действа при сезиране от подателя на иска, конкретно по граждански спор, и е задължен да извърши процесуалноправни действия до решаване на гражданския спор с влязло в сила решение. Гражданското правосъдие е упражняване на дейност на държавни органи, единствено във връзка и по повод защитата на личен или имуществен интерес на конкретен правен субект. Правосъдната дейност е свързана с разходване на финансови средства, което налага осигуряването на приходи за осъществяването й. Основанието за въвеждане и заплащане на държавна такса за предявяване на иск във всеки конкретен случай е именно сезирането на съда за защита на ищеца, която защита, веднъж поискана, става дължима до окончателното решаване на спора и която съдът не може да откаже (прекрати) по своя преценка в нито една от фазите на процеса, освен на законово основание, стоящо винаги извън волята на съда. Правосъдната функция на държавата е установена, задейства се и функционира по искане и в интерес на гражданите, поради което, в широк смисъл на думата представлява услуга, за която се дължи съответна такса. Поради това в чл. 71 ГПК "Задължение за такси и разноски" е установено задължението за заплащане на такса, като е предвиден и начинът на определянето й - върху цената на иска. С оглед обезпечаването на независимото и регулярно осъществяване на правосъдната функция съдебната власт има самостоятелен бюджет, в който, съгласно чл. 361, ал. 3 от Закона за съдебната власт се включват всички приходи от дейността на органите на съдебната власт и на Националния институт на правосъдието, разходите за издръжка на органите на съдебната власт, на Инспектората към Висшия съдебен съвет и на Националния институт на правосъдието с изключение на разходите, които по силата на същия закон се определят по бюджета на Министерството на правосъдието, взаимоотношенията с централния бюджет и други бюджети и финансирането на бюджетното салдо, т. е. средствата от таксите по чл. 1 от Тарифата постъпват в бюджета на съдебната власт и служат за ефективното упражняване на правораздавателната функция на държавата с оглед именно обезпечаването на правото на съдебна защита на потърсилия я гражданин. Предвид горното, неоснователно жалбоподателите твърдят, че таксата е недължима, тъй като в качеството на данъкоплатец всеки гражданин вече е заплатил за реализирането на правото си на достъп до съд. Съдебната защита включва редица по вид производства, немалка част от които се осъществяват безплатно за сметка на бюджета на съдебната власт. Разрешаването на лични и имуществени граждански спорове, тъй като са изключително в частен интерес на подателя на иска, обосновават житейски и правно заплащането на държавна такса при потърсена съдебна защита от гражданския съд. Аналогично, съгласно чл. 84 държавата и държавните учреждения и общините са освободени от заплащане на държавна такса по ГПК, но не и от разноски за производството, съответно: освен по искове за частни държавни вземания и права върху вещи - частна държавна собственост и освен по искове за частни общински вземания и права върху вещи - частна общинска собственост, за които държавата и общините дължат заплащането на такса на общо основание. Следователно режимът на таксите, в това число при прилагането на обжалвания чл. 1 от Тарифата, се прилага еднакво при предоставяне на съдебна защита на имуществено право, независимо от носителя на същото. От горното следва, че дължимостта на държавна такса от ищците при предявяване на искове се определя от обстоятелството, че правораздаването е публична услуга. Заплащането на такса се свързва не само с възмездяване на тази услуга, но и с мотивиране на гражданите и юридическите лица към добросъвестно упражняване на процесуалните права, като завеждат искове, които са потенциално основателни, и се предотврати увеличаване на броя на неоснователните съдебни спорове (в този смисъл е решение № 3 от 8.07.2008 г. на Конституционния съд по к. д. № 3/2008 г. ). Съдът намира, че не се оправдават оплакванията в жалбата за ограничаване на достъпа до правосъдие по граждански дела поради това, че таксата е определена в размер на 4 на сто върху цената на иска, което според жалбоподателя е санкционна мярка за предявяване на иск с определен материален интерес. На първо място, ефективното упражняване на правото на съдебна защита с въвеждането на такса в размер на 4 на сто върху цената на иска не е обусловено от дискриминационен признак, т. е. всяко лице, независимо от изброените защитени признаци в чл. 6, ал. 2 КРБ и чл. 14 КЗПЧОС, може да предяви иск, поради което оплакването за нарушаване на цитираните разпоредби е неоснователно. На второ място, за да може да бъде ефективно упражнено това право и от лицата без необходимите средства за заплащане на дължимата такса за съдебна защита, т. е., за да бъде гарантиран неговият универсален характер, следва да е предвиден компенсаторен механизъм, който да позволява съобразяването на обстоятелствата във връзка с личното и семейното положение на ищеца във всеки конкретен случай, така че размерът на конкретно определената такса върху цената на иска да не представлява препятстване на правото на съдебна защита. Именно с оглед равенството на гражданите при достъп до съд и действието на социалната функция на държавата е установена разпоредбата на чл. 83 ГПК и в частност втората алинея на цитираната разпоредба, която оправомощава съда да освободи от такси и разноски всяко физическо лице, което е подало молба за освобождаване от такси и разноски и за което съдът, след конкретна преценка на изброените в нормата лични и имуществени обстоятелства, е признал, че няма достатъчно средства да ги заплати. Съгласно чл. 83, ал. 3 ГПК разноските по производството в този случай се плащат от сумите, предвидени от бюджета на съда, където именно постъпват и средствата от заплатените такси по останалите съдебни производства по ГПК от лицата, които имат достатъчно средства да ги заплатят. По този начин се реализира правото на достъп до съд на ищеца във всеки конкретен случай, като при невъзможност за заплащане на таксата се проявява социалната функция на държавата и принципът на солидарност на гражданското общество, като финансовата страна на реализирането на правото на защита на физическите лица, които нямат достатъчно средства, се поема от приходите в бюджета на съдебната власт, получени от ищците, които имат средства и са заплатили дължимите такси съгласно Тарифата. Несъстоятелно е предвид горното, както оплакването, че с обжалвания чл. 1 от Тарифата се въвежда имуществен ценз, който е дискриминационен, така и аргументът, че таксата следва да е определена в размер, който да бъде платим без затруднение от всеки гражданин. Такова абсолютно изравняване не отчита разликите в социалния статус на всяко едно лице, нито се явява съобразено с мащаба на материалния интерес, за който се търси защита, не взема предвид необходимостта от мотивирането на гражданите към добросъвестно упражняване на процесуалните права и предотвратяване на явно неоснователните съдебни спорове, както и балансираното постъпление на средства в бюджета на съдебната власт с оглед надлежното осъществяване на правосъдната функция на държавата, в това число конкретно по граждански спорове. Не е налице и противоречие с чл. 60 КРБ, тъй като таксите са установени по основание и начин на определяне в чл. 71 ГПК и видно от представения по делото доклад от министъра на правосъдието, относно предложения на МС проект за постановление за приемане на Тарифата размерът им е обоснован политически, икономически и социално, като размерът на таксата в обжалвания чл. 1 от Тарифата не е увеличен в сравнение с тарифата, действаща при прилагане на отменения ГПК (чл. 1 (отм.) от Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието предвижда такса в същия размер - 4 на сто върху цената на иска). Събраните в производството по делото доказателства от Националния статистически институт за средномесечния общ доход на домакинствата и за покупателната способност на домакинствата за периода 2000 г. - 2009 г., както и за годишната инфлация и средната годишна работна заплата на наетите лице за същия период, не опровергават извода за обоснованост на размера на таксата по чл. 1 от Тарифата, предвид изложените по-горе съображения и наличната възможност за освобождаване от заплащането й във всеки един конкретен случай при липса на достатъчно средства. С оглед горното, неоснователно жалбоподателите твърдят, че таксата нарушава конституционното изискване да е съобразена с доходите и имуществото на гражданите. В тази връзка следва да се отбележи, че това изискване е стриктно приложимо като критерий за определянето на данъците, докато таксите, като дължими за вид услуга, следва да допринасят за възстановяване на материално-техническите и административните разходи за извършването на услугата и предвид мащаба на подлежащото на защита материално право обосновано са съобразени с интереса. Последният критерий е законово установен в съответствие с чл. 60 КРБ в чл. 73, ал. 2, изр. второ ГПК, който е правното основание за въвеждането на такса от вида на пропорционалните, определена върху интереса, в обжалвания чл. 1 от Тарифата. Аргумент в полза на становището за незаконосъобразност на чл. 1 от Тарифата и установения размер на таксата 4 на сто върху цената на иска не може да се изведе и от практиката на Европейския съд по правата на човека. На първо място, всяко едно от представените решения касае конкретен случай, във всеки един от който съдът не се е произнасял по размера на определената с нормативен акт такса, а е преценил, че конкретно изисканата такса е засегнала правото на достъп до съд; т. е. от няколко конкретни случая на незаконосъобразно изискване заплащането на такса, съответно на неприлагането на режима на освобождаването от такава не следва извод, че същата не се дължи или чл. 1 от Тарифата установява такава в нарушение на чл. 6, § 1 и чл. 13 КЗПЧОС. Второ, голяма част от съдебната практика на ЕСПЧ, представена по делото от жалбоподателите, касае спорове за защита на неимуществени права, докато обжалваната такса се прилага единствено за искове за имуществени права. В частност делото "Станков с/у България" е свързано с прилагането на режима на дължимите такси по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, който режим понастоящем е изменен, и не е относимо към определянето на такса по дела с материален интерес по реда на ГПК, предмет на обжалваната разпоредба от Тарифата. С оглед горното, обжалването и на конкретния размер на таксата - 4 на сто върху цената на иска, е неоснователно и не представлява ограничение на правото на достъп до съд по смисъла на Конституцията и КЗПЧОС. Обжалваната подзаконова разпоредба не противоречи на норма от по-висок ранг и с оглед действащите процесуалноправни разпоредби не накърнява характера на правото на съдебна защита като основно, всеобщо и лично право на гражданите, установено за охрана на техните права и законни интереси. Предвид изложеното, жалбата следва да се отхвърли, тъй като не са налице основания за отмяна на обжалваната норма от Тарифата. Воден от горното и на основание чл. 193, ал. 1, предл. последно АПК, Върховният административен съд, второ отделение,