Решение № 5545 от 11.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 7845/2014 г.

Решение № 5545 от 11.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 7845/2014 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Николай Терзиев, в качеството му на кмет на Столична община, район "Триадица" представляван от адв. Николай Божилов, срещу Решение № 2791 от 28.04.2014 г., постановено по адм. дело № 5259/2013 г. от Административен съд - София-град с мотиви за неправилност. Иска се отмяната на съдебния акт, решаване на спора по същество и присъждане на понесените по делото разноски. Ответната страна - Елица Атанасова Кадиева, чрез пълномощника си адв. Георги Богданов, прави възражение за недопустимост на касационната жалба, тъй като е подадена от пълномощник на лице, неучаствало в първоинстанционното производство. Алтернативно поддържа становище за нейната неоснователност. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за недопустимост на обжалваното съдебно решение предвид т. 3 от Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 г., постановено по ТД № 2/2014 г. на ВКС и ВАС и счита, че следва да бъде обезсилено, а делото - изпратено на гражданския съд за разглеждане на спора по същество. Настоящата инстанция като взе предвид доводите в касационната жалба, доводите на процесуалния представител на Върховната административна прокуратура и събраните по делото доказателства, в рамките на сочените касационни основания, както и с оглед правомощията си по чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено от фактическа и правна страна следното: Решението е валидно и допустимо и е постановено в съответствие с материалния закон. Касационната жалба е подадена от надлежна по чл. 210 от АПК страна, предвид пълномощно рег. индекс СОКО-17-223 от 1.09.2014 г. на кмета на СО - Йорданка Фандъкова, в преклузивния по чл. 211 от АПК срок, поради което е процесуално допустима. Неоснователно е възражението на процесуалния представител на Върховната административна прокуратура за недопустимост на съдебния акт. В конкретния случай т. 3 от Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 г., по ТД № 2/2014 г. на ВКС и ВАС не е приложима поради следното: Съгласно посоченият текст делата по искове за вреди, произтичащи от транспортно-комуникационни мрежи и съоръжения, собственост на държавата и общините, са подсъдни на гражданските съдилища. В случая такива не са налице, тъй като не са изградени. Вредите, които се претендират от ищцата са свързани именно с незаконосъобразното бездействие на общината да изгради съоръженията на транспортната инфраструктура, свързани с движението на превозни средства и пешеходци, т. е. да осигури достъпна жизнена и архитектурна среда. Това задължение на общината, произтичащи от законов - ЗУТ и подзаконов нормативен акт - в случая Наредба № 4 от 1.07.2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително и за хората с увреждания (Наредба № 4) и е административно задължение ex lege. Изпълнението на това задължение, без съмнение, е административна дейност, в полза на правни субекти от съответната община и отношението между задължения териториален орган на изпълнителна власт и ползващите се лица не е отношение на равнопоставеност, тъй като не се поражда от гражданско-правен юридически факт. Описаните в конкретната искова молба територии са публична общинска собственост, съгласно определението на чл. 3, ал. 2 от Закона за общинската собственост и по аргумент от мотивите на Решение № 19 от 21.12.1993 г. по КД № 11/1993 г. и Решение № 14/1995 г. по КД 23/1995 г. на Конституционния съд, следва извода, че и дейностите, свързани с изграждането на уличните мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура е чисто административна дейност. Едва след изграждането на транспортно-комуникационните мрежи и съоръжения те биха станали публична държавна или общинска собственост и исковете за вреди, произтичащи от вече изградените транспортно-комуникационни мрежи и съоръжения, собственост на държавата и общините, биха били подсъдни на гражданските съдилища. Неизпълнението на административно-правни задължения по изграждането на транспортно-комуникационни мрежи и съоръжения в полза на различни категории граждани, вкл. и тези в неравностойно положение представлява бездействие при или по повод на административна дейност, поради което искът правилно е приет от решаващия съд за допустим. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Пред АССГ Елица Кадиева е предявила иск по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, насочен срещу Столична община, с който претендира да й бъде присъдена, като обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди в периода от м. октомври 2012 г. до м. май 2013 г., сумата от 1 500 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от момента на предявяването на исковата молба до изплащането на сумата, с твърдението, че вредите са настъпили вследствие незаконосъобразното бездействие на кмета на Столична община и кмета на Столична община, район "Триадица", изразяващи се в неизпълнение на задължение да осигурят достъпна жизнена и архитектурна среда на населението, в частност на ищцата и нейното семейство. В исковата молба и в съдебното решение подробно са описани улиците, които съставляват периметъра от площ - общинска собственост, за която поради неизпълнение на задължения, произтичащи от нормативни актове не е създадена обществено достъпна среда. Съдът е изяснил фактическата обстановка по делото, вкл. и чрез назначената съдебно-техническа експертиза и тази фактическа обстановка се възприема се от настоящата инстанция на осн. чл. 220 АПК, която съдържа забрана за фактически установявания пред касационната инстанция. Съдът е събрал допустимите и относими доказателства, установил е релевантните за спора факти и е обосновал своите изводи въз основа на тях, като с решението си е отговорил на всяко от възраженията на ответника в исковото производство. В този смисъл настоящата инстанция не намира за необходимо да възпроизвежда установените между страните фактически обстоятелства. В касационната жалба са изложени възражения свързани с преценката на установеното с доказателствата в съдебното производство. Спорни между страните са въпросите по тълкуването и прилагането на съответните правни норми, съгласно които съдът е приел, че предвиждат задължение за ответника като публичноправен субект да осигури достъпна жизнена среда. Ищцата твърди, а и не се оспорва от ответника, че е лице с намалена подвижност по смисъла на § 1, т. 1, б. "д" от ДР на Наредба № 4 от 1.07.2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително за хората с увреждания. Описаната в исковата молба среда е недостъпна за нея поради неизпълнение на законово определени задължения за общината да осигури тротоари, адекватно проходими улици, детски площадки и улично осветление. Ответникът оспорва наличието на фактическия състав на нормата на чл. 257 АПК с обективни пречки - неуредени регулационни отношения, довели до обективна невъзможност да бъде изградена достъпна архитектурна среда в процесните улици и райони, поради което претендира изключване на отговорността по реда на ЗОДОВ. Възражението е неоснователно. С Наредба № 4 от 1.07.2009 г. се определят изискванията при проектирането, изпълнението и поддържането на строежите (елементите на урбанизираната територия и на сградите и съоръженията) за осигуряване на достъпна архитектурна среда за цялото население, като се отчитат и специфичните нужди на хората с намалена подвижност, в т. ч. на хората с увреждания. Дейностите, за които се прилага Наредбата са изброени изчерпателно в ал. 2 на същия текст. Реализирането на тези дейности се прилагат едновременно с изискванията на нормативните актове за обема и съдържанието на устройствените схеми и планове и инвестиционните проекти, правилата и нормативите за устройство на територията и техническите спецификации за проектиране и изпълнение на строежите. Съгласно чл. 3 от същата Наредба: Дейностите, свързани с устройството, изграждането и поддържането на урбанизираните територии с оглед ползването им от цялото население, в т. ч. от хората с увреждания, се осъществяват от централните и териториалните органи на изпълнителната власт. Следователно, за органите на местното самоуправление е въведено изискване за организацията, изграждането и поддържането на достъпна среда, свързано с публичната общинска собственост - улици и тротоари, а Столична община не е изпълнила задълженията си по тези нормативни изисквания, произтичащи пряко от нормата на закона и подзаконовия нормативен акт. Тъй като отговорността на държавата и общините по специалния закон - ЗОДОВ е безвиновна, обективна отговорност, самото неизпълнение на задължения, произтичащи пряко от закона или от подзаконов нормативен акт сочи на незаконосъобразно бездействие от страна на общината - ответник и ангажира нейната отговорност Неоснователни са и възраженията на касатора свързани с тежестта на доказване. Вярно е, че ищцата следва да докаже настъпването на посочените от нея неимуществени вреди и причинната връзка между тях и незаконосъобразното бездействие. В случая обаче, както правилно е приел решаващият съд, не се нуждае от доказване обстоятелството, че родител на малко дете изпитва неудобства, гняв и безсилие, когато се опитва да се придвижва с детска количка по "улици" без тротоар, без улично осветление, по пътна настилка от земна маса примесена "с малко чакъл", без асфалтово покритие, с дупки, по която се движат и МПС-та. С оглед житейската логика и нормата на чл. 52 ЗЗД присъденото от първостепенния съд обезщетение се явява справедливо. При така изложените съображения обжалваното съдебно решение се явява правилно и законосъобразно, поради което ще следва да бъде оставено в сила. При този изход на правния спор претенцията на касатора за присъждане на понесените по делото разноски е неоснователна и не следва да бъде уважена. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение