Решение № 16617 от 5.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2416/2019 г.

Решение № 16617 от 5.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2416/2019 г., III о., докладчик председателят Жанета Петрова Висшият съдебен съвет е подал касационна жалба срещу решение № 6777 от 19.11.2018 г. по адм. дело № 4184/2018 г. по описа на Административния съд-С. град в частта, в която е осъден да заплати на И. Т. сумата 30 588, 37 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди за неполучени трудови възнаграждения от незаконно недопускане до изпълнение на длъжността районен прокурор в Районна прокуратура-С. за периодите 03.10.2003 г. - 11.11.2003 г. и 15.05.2004 г. - 10.05.2006 г., и сумата 4 784, 89 лева, представляваща лихва за забава върху главницата, считано от 06.06.2013 г. до 18.12.2014 г. Направени са оплаквания за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон и е поискано да бъде отменено с обжалваната част с постановяването на друго, с което да се отхвърлят предявените искове в съответната част с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание е изразено становище за недопустимост на съдебното решение и е поискано да бъде обезсилено със съображения, че спорът не е подсъден на административните съдилища. Висшият съдебен съвет е подал касационна жалба и срещу решение № 7480/11.12.2018 г. постановено по същото дело, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в осъдителната част на решението, при което да се чете: ".. заедно със законната лихва върху присъдените суми, считано от датата на подаване на исковата молба – 19.12.2014 г. до окончателното изплащане на сумата. " Решението се обжалва и от И. Т. в частта, в която е отхвърлен иска за обезщетяване на имуществени вреди за разликата над уважения до пълния предявен размер от 30 842, 32 лева, както и в частта, в която е отхвърлен иска за заплащане на сумата 30 443, 23 лева, представляваща изтеклата лихва за забава върху главницата за периода 01.11.2003 г. - 06.06.2013 г. Направени са оплаквания за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон и е поискано да бъде отменено с обжалваната част с постановяването на друго, с което предявените искове да се уважат изцяло и да се присъдят направените разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение, че решението е неправилно в осъдителната част и правилно в отхвърлителната част, като в осъдителната част следва да бъде отменено с постановяването на друго, с което предявените искове да се отхвърлят поради погасяването на вземанията по давност. Върховният административен съд, като провери служебно допустимостта на решенията, прие следното: Производството пред административния съд е образувано по предявените от И. Т. срещу Висшия съдебен съвет искове, квалифицирани от административния съд като осъдителни искове с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, както следва: 1. за заплащане на сумата 30 842, 32 лева, представляваща обезщетение за незаконно недопускане на ищеца да изпълнява длъжността районен прокурор в Районна прокуратура-С. за времето от 03.10.2003 г. до 11.11.2003 г. и от 15.05.2004 г. до 10.05.2006 г., в размер на неполученото от него трудово възнаграждение за това време; 2. за заплащане на сумата 35 228, 12 лева, представляваща законната лихва върху главницата за периода 01.11.2003 г. - 18.12.2014 г. Исковете са били предявени пред гражданския съд срещу Висшия съдебен съвет и Прокуратурата на Република България с искане за осъждането им при условията на солидарност или само единия от двамата ответници. С решение № 39/17.04.2018 г. по гр. дело № 1720/2017 г. Върховният касационен съд обезсилил решение № 8545/24.11.2016 г. по гр. дело № 11558/2016 г. на Софийския градски съд и решението от 04.01.2016 г. по гр. дело № 71232/2014 г. по описа на Софийския районен съд, прекратил производството по отношение на Прокуратурата на Република България и изпратил исковата молба на административния съд за разглеждане на предявените искове с ответник Висшият съдебен съвет с мотиви, че предявеният главен иск за заплащане на сумата 30 842, 32 лева е с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. В исковата молба се твърди, че до 03.07.2001 г. И. Т. заемал длъжността "районен прокурор" в Районна прокуратура-С.. Впоследствие, считано от 5.07.2001 г., изпълнявал длъжността "инспектор" в Инспектората на Министерството на правосъдието. След освобождаването му от тази длъжност подал молба до Висшия съдебен съвет, с която поискал да бъде възстановен на длъжността "районен прокурор" в Районна прокуратура-С.. С решение № 31 от 17.09.2003 г. Висшият съдебен съвет отложил разглеждането на молбата до приключването на образуваните срещу И. Т. наказателни производства. С решение № 2758 от 25.03.2004 г. по адм. дело № 8632/2003 г. Върховният административен съд отменил решението на Висшия съдебен съвет и изпратил преписката на административния орган за разглеждане на молбата за възстановяване. Решението било оставено в сила с решение № 6848 от 16.07.2004 г. по адм. дело № 4547/2004 г. по описа на Върховния административен съд. С решение по протокол № 31 от 13 октомври 2004 г. Висшият съдебен съвет отново отложил приемането на решение по молбата за възстановяване на И. Т.. С решение № 38 от 1 декември 2004 г. Висшият съдебен съвет отказал да възстанови ищеца на длъжността "районен прокурор" в Районна прокуратура-С.. С решение № 4886/30.05.2005 г. по адм. дело № 11092/2004 г. Върховният административен съд отменил решението на Висшия съдебен съвет и изпратил преписката на административния орган за ново разглеждане. С решение от 09.11.2005 г. по протокол № 33 Висшият съдебен съвет отново отложил разглеждането на молбата за възстановяване, подадена от И. Т., на основание чл. 35 в, ал. 4 от ЗСВ (отм.);. По жалба на ищеца с решение от 20.04.2006 г по адм. дело № 11375/2005 г. Върховният административен съд отменил решението и изпратил преписката на административния орган за ново разглеждане. С решение по протокол № 23 от 10.05.2006 г. Висшият съдебен съвет възстановил И. Т. на длъжността "прокурор" в Районна прокуратура-С., считано от датата на встъпване в длъжност. Въз основа на акт за възстановяване от 10.05.2006 г. ищецът встъпил в изпълнение на длъжността. С решение № 82/06.06.2013 г. по гр. дело № 970/2012 г. на Върховния касационен съд, по предявен от И. Т. установителен иск, времето от 03.10.2003 г. до 11.11.2003 г. и от 13.05.2004 до 10.05.2006 г. било признато за трудов стаж. Според заключението на назначената по делото счетоводна експертиза, неизплатеното на ищеца трудово възнаграждение за периодите 03.10.2003 г. - 11.11.2003 г. и 15.05.2004 г. - 10.05.2006 г. възлизало общо на 30 588, 37 лева. Дължимата лихва върху главницата, считано от 01.11.2003 г. до 18.12.2014 г. - датата на подаване на исковата молба, възлизала на 34 403, 19 лева. От правна страна административният съд приел, че предявените искове са основателни. Висшият съдебен съвет не възстановил ищеца на заеманата от него длъжност, като издадените от него незаконосъобразни актове, причинили на ищеца имуществени вреди. Въпросът за пасивната легитимация на ответника бил решен и с влязлото в сила решение № 39/17.04.2018 г. по гр. дело № 1720/2017 г. по описа на Върховния касационен съд. С това решение, което било задължително за административния съд, Върховният касационен съд определил страните, предмета на делото и подсъдността на правния спор. Между страните по делото нямало спор, че ищецът не е бил допуснат да изпълнява длъжността "районен прокурор" в Районна прокуратура - С. за времето от 03.10.2003 г. до 11.11.2003 г. поради незаконосъобразно бездействие на Висшия съдебен съвет, чиито решения били отменени от съда. Това време било признато на ищеца за трудов стаж с влязло в сила съдебно решение, което означава, че той е имал право да получи дължимото за длъжността трудово възнаграждение. Във връзка с направеното от ответника възражения, че исковете са погасени по давност, административният съд направил извод, че вземането е изискуемо от влизането в сила на решение № 82/06.06.2013 г. по гр. дело № 970/2012 г. на Върховния касационен съд. На И. Т. било отказано изплащането на трудово възнаграждение от Прокуратурата на Република България, която първоначално била конституирана като страна по делото. Поради този отказ той предявил иск по чл. 2 от Указа за установяване на трудов стаж по съдебен ред (отм.); във връзка с чл. 357 КТ и § 2 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за установяване на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред. С решението на Върховния касационен съд се установявала дължимостта на вземането за трудово възнаграждение, поради което ищецът можел да претендира заплащане на възнаграждението от този момент. Административният съд се позовал на мотивите на Върховния касационен съд, според които с признаването на периода за трудов стаж възниква правото на ищеца да получи трудово възнаграждение за този период. Макар изискуемостта на обезщетението за вреди да настъпвала с влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, в конкретния случай въпросът, по който се произнесъл гражданският съд, бил преюдициален, тъй като вземането на ищеца представлявало трудово възнаграждение. С тези мотиви административният съд осъдил Висшия съдебен съвет да заплати на И. Т. обезщетение за имуществени вреди в размер на 30 588, 37 лева, като за разликата над присъдения до пълния предявен размер от 253, 95 лева отхвърлил предявения иск. Съдът присъдил и законната лихва върху главницата за периода 06.06.2013 г. - 18.12.2014 г. в размер на 4 784, 89 лева, като за разликата над присъдения до пълния предявен размер от 35 228, 12 лева за периода 01.11.2003 г. - 06.06.2013 г. отхвърлил иска. С решение № 7480/11.12.2018 г., постановено по същото дело, административният съд допуснал поправка на очевидна фактическа грешка, като присъдил законната лихва от 19.12.2014 г. Касационната инстанция намира, че обжалваните решения са недопустими. Първоинстанционният съд направил незаконосъобразен извод, че решението по гр. дело № 1720/2017 г. на Върховния касационен съд, с което са обезсилени решенията на Софийския районен съд и Софийския градски съд, прекратено е производството по отношение на Прокуратурата на Република България като ненадлежен ответник по предявените от И. Т. искове и исковата молба в частта, в която исковете са предявени срещу Висшия съдебен съвет, е изпратена на Административния съд-С. град, е задължително за него, що се отнася до предмета на спора и подсъдността на исковите претенции. Както е записано в чл. 135, ал. 1 АПК, всеки съд сам решава дали делото му е подсъдно. Ако съдът, на който делото е изпратено, намери, че то не му е подсъдно, той го изпраща на съда по чл. 135, ал. 3 АПК, съответно по ал. 4, за определяне на подсъдността. Административният съд не е повдигнал спор за подсъдност пред състав, включващ трима представители на Върховния касационен съд и двама представители на Върховния административен съд, и се произнесъл по спор, който не му е подсъден. Съдът не е съобразил, че определящи за вида на правния спор са твърденията в исковата молба, които индикират страните и характера на материалното правоотношение, от което произтича вземането. Направил е противоречиви съждения, приемайки, от една страна, че ищецът претендира трудовото си възнаграждение за длъжността "районен прокурор", което му се дължало за времето 03.10.2003 г. до 11.11.2003 г. и от 15.05.2004 г. до 10.05.2006 г., признато за трудов стаж с решение № 82/06.06.2013 г. по гр. дело № 970/2012 г. на Върховния касационен съд, а от друга, че Висшият съдебен съвет дължал на ищеца обезщетение за имуществени вреди, причинени от бездействието на органа и издадените от него незаконосъобразни административни актове. В подадената искова молба се твърди, че с решение № 82/6.06.2013 г. по гр. дело № 970/2012 г. на Върховния касационен съд, по реда на чл. 2 на Указа за установяване на трудов стаж по съдебен ред (отм.); , във връзка с чл. 357 от Кодекса на труда, на основание чл. 352, ал. 1, т. 6 от Кодекса на труда, във връзка с § 80 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за съдебната власт (отм.); , за трудов стаж е признато времето от 3.10.2003 г. до 11.11.2003 г. и 13.05.2004 г. до 10.05.2006 г., през което И. Т. не е работил на длъжността "районен прокурор" в Районна прокуратура-С. с нормална продължителност на работното време и възнаграждение от 1220 лева поради неправилно недопускане до работа-незаконен отказ на Висшия съдебен съвет да го възстанови на работа при условията на чл. 35 в, ал. 4 от Закона за съдебната власт (отм.);. Съдебното решение пораждало за ищеца правото на изплащане на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за незаконно недопускане до работа на основание чл. 213 от Кодекса на труда, приложим субсидиарно по силата на § 80 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за съдебната власт (отм.);. В сключения между ищеца и Прокуратурата на Република България трудов договор не бил определен период на изплащане на възнаграждението, така че при липсата на уговорен падеж за изплащане на трудовото възнаграждение, другата страна по договора била в забава. Касационната инстанция намира, че исковите претенции на И. Т. срещу Висшия съдебен съвет и Прокуратурата на Република България се основават на решение № 82/6.06.2013 г. по гр. дело № 970/2012 г. по описа на Върховния касационен съд. В мотивите на решението е записано, че ".. времето, през което незаконно не е възстановен в длъжност и не е могъл да я заеме и изпълнява, следва да се признае за трудов стаж на ищеца в приравнен случай по чл. 352, т. 6 КТ". Ищецът е посочил като ответници по предявените искове Висшият съдебен съвет, който приема решенията за назначаване и освобождаване на съдиите, прокурорите и следователите, и Прокуратурата на Република България, в чийто състав е административният ръководител, сключил с ищеца трудов договор (чл. 124, ал. 1 ЗСВ-отм.). С оглед фактите, изложени в исковата молба, не може да се приеме, че предявените от И. Т. срещу Висшия съдебен съвет искове са с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Ищецът не извежда претенцията си пряко и непосредствено от издадените от Висшия съдебен съвет незаконосъобразни административни актове, с които е отказано да бъде възстановен на длъжността "районен прокурор" в Районната прокуратура-С. и не претендира обезщетение за имуществени вреди в размер на брутното му трудово възнаграждение за исковия период при условията на специалния закон. Такива претенция би била възможна в контекста на невъзникнало за ищеца трудово правоотношение по причина на издадените от Висшия съдебен съвет незаконосъобразни решения, с които е било отказано възстановяването му на длъжността "районен прокурор". Имуществената отговорност по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е отговорност за непозволено увреждане от незаконна административна дейност. Тя възниква извън рамките на конкретно правоотношение, от което за страните произтичат права и задължения. При положение, че ищецът е завел установителен иск за признаване за трудов стаж на времето, през което неправомерно не е бил възстановен в длъжност, и е постановено влязло в сила съдебно решение, с което искът му е уважен, то вземането му следва се разглежда като вземане за заплащане на особен вид обезщетение, което произтича от съществуващо трудово правоотношение. С решението си по гр. дело № 970/2012 г. Върховният касационен съд е приравнил случая, който представлява отказ за възстановяване на ищеца на предишната, заемана от него длъжност от страна на Висшия съдебен съвет, на случай, при който служителят незаконно не е допуснат от работодателя да изпълнява работата по трудовия си договор в условията на валидно възникнало трудово правоотношение. В мотивите си съдът изрично е подчертал, че на ищеца е било присъдено ".. обезщетение за неимуществени вреди от незаконосъобразното бездействие на Висшия съдебен съвет", а с предявяването на установителния иск той "... се позовава на хипотезите на приравнен трудов стаж по Кодекса на труда". На основата на постановеното от гражданския съд решение ищецът е квалифицирал предявения срещу Висшия съдебен съвет иск за заплащане на обезщетение в размер на 30 842, 32 лева по чл. 213, ал. 1 КТ, който предвижда, че при незаконно недопускане да постъпи на работа на работник или служител, с когото е създадено трудово правоотношение, работодателят и виновните длъжностни лица дължат солидарно на работника или служителя брутното трудово възнаграждение за съответната длъжност от деня на явяването му. Съобразно възприетата в исковата молба правна квалификация исковете са предявени не само срещу Висшия съдебен съвет, а и срещу Прокуратурата на Република България като орган на съдебната власт, в който И. Т. е работил по правотношение, учредено с решение за назначаване, прието от Висшия съдебен съвет, и подписан въз основа на решението трудов договор. От направения анализ следва, че спорът не е подсъден на административните съдилища, които са компетентни да се произнасят по искове за обезщетяване на вреди само в случаите, уредени в чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Обжалваните решения са постановени при отсъствието на абсолютна процесуална предпоставка за произнасянето на съда, поради което следва да се обезсилят като недопустими. Делото следва да се върне на административния съд с указание за повдигане на спор за подсъдност пред състав по чл. 135, ал. 4 АПК. Тъй като разглеждането на делото продължава, разноски на страните не се присъждат. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 3 АПК Върховният административен съд